– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 871
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.05.2017 (десети май две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 20 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 12 169/18.04.2016 година, подадена от И. М. Д. и Н. И. Д., срещу решение № 332/10.03.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, постановено по гр. д. № 193/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 338/30.10.2015 година на Районен съд Карлово, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 114/2015 година, с което на основание чл. 135 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на „А. Б.-к. Б.“ [населено място] договорът за дарение на 1/2 идеална част от апартамент № **, със застроена площ от 88.05 м2 и с идентификатор № *****.***.****.*.**, намиращ се на девети етаж,, в жилищна сграда [жилищен адрес] с идентификатор № *****.***.****.*, построена върху общинска земя в [населено място], в кв. 35, с идентификатор № *****.***.****, с административен адрес на апартамента [населено място], [улица], [жилищен адрес]0, ап. **, заедно с прилежащото му избено помещение № **, с площ от 3.27 м2 и с 2.17 % от общите части на сградата, сключен между И. М. Д., в качеството му на дарител и Н. И. Д., в качеството й на дарена, който договор е оформен с нотариален акт № **, том ***, рег. № ****, дело № 420/2011 година на Т. Р.-нотариус с район на действие района на Районен съд Карлово, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният от [фирма] [населено място], Р. Г. чрез „А. Б.-к. Б.“ [населено място] срещу И. М. Д. и Н. И. Д. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поддържат, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], Р. Г., чрез „А. Б.-к. Б.“ [населено място] е подал отговор с вх. № 25 632/01.09.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 332/10.03.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, постановено по гр. д. № 193/2016 година, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.
И. М. Д. и Н. И. Д. са били уведомени за обжалваното решение на 22.03.2016 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 12 169/18.04.2016 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел за установено, че на 15.05.2010 година, между [фирма] [населено място], Р. Г., чрез „А. Б.-к. Б.“ [населено място], в качеството й на заемодател и И. М. Д., в качеството му на заемател е сключен договор за банков кредит № 398-211/15.05.2010 година, сумата по който е усвоена от заемателя. Поради неизпълнение на задълженията на заемателя банката е предприела действия за принудителното събиране на вземането си по него като е образувано изпълнително производство № 247/2014 година по описа на С. Г.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители. Същевременно с договор за дарение от 15.07.2011 година, оформен с нотариален акт № **, том ***, рег. № ****, дело № 420/2011 година на Т. Р.-нотариус с район на действие района на Районен съд Карлово, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара И. М. Д. е дарил на дъщеря си Н. И. Д. посочения по-горе недвижим имот.
С оглед на така установената фактическа обстановка съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Направеното възражение за липса на знание за увреждането в длъжника е прието за неоснователно, тъй като с оглед момента на възникване на вземането и този на разпоредителната сделка знание за увреждането е налице винаги, когато сделката е извършена след възникване на вземането. Наред с това въззивният съд е приел, че направеното възражение, че кредита не е бил обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред не може да бъде разглеждано в производството по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а в заповедното производство, по което е издадена заповедта за изпълнение в полза на кредитора „А. Б.-к. Б.“ [населено място] или в това по чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, по повод на същата заповед. Според състава на Окръжен съд Пловдив, от значение за случая, съобразно утвърденото приложение на разпоредбата на чл.135, ал.1 от ЗЗД, бил безспорният факт, че по така сключения договор за банков кредит [фирма] [населено място], Р. Г. в качеството си на кредитор има винаги по време на действие на договора вземане за дължимите се от заемателя ежемесечни вноски за погасяване на кредита, което налагало да се приеме извода, че по време на целия период на висящност на облигационното правоотношение между страните по договора за кредит, са налице изискуеми вземания по него и в който период разпоредителната сделка е винаги следваща момента на възникване вземанията по договора. Въззивният съд е посочил, че за уважаването на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е без значение обстоятелствата дали договорът за банков кредит е обезпечен с ипотека върху, имуществото предмет на разпоредителната сделка, както и дали длъжникът има друго имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитира. Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел за неотносимо и направеното от И. М. Д. и Н. И. Д. възражение за липса на умисъл за увреждане в длъжника по време на извършване на разпоредителната сделка.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. М. Д. и Н. И. Д. твърдят, че обжалваното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като е недопустимо. Договорът за банков кредит е бил обезпечен с договор за поръчителство от Т. К. Ч.. Затова банката следвало да насочи претенциите си спрямо поръчителя. След като самата тя е избрала този начин на обезпечение тя е трябвало да се съобрази с него и да предприеме действия срещу поръчителя. Това обаче не е направено поради което не са били изчерпани възможностите за погасяване на вземането на банката, поради което нямало основание да се приеме, че кредиторът е увреден. Затова искът бил преждевременно предявен, което го правело недопустим. Освен това решението било недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е предрешил спора, като е посочил, че направеното от И. М. Д. и Н. И. Д., възражение, че съществува друго имущество, което да послужи за удовлетворяване на кредитора е неотносимо към спора. Второто твърдение сочи не на недопустимост на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а на евентуално допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Съществуването на такова би довело до изключването на правно релевантни възражения и факти от предмета на производство. Наред с това делото няма да бъде попълнено с относимите за тези възражения и факти доказателства. Тези нарушения могат да бъдат отстранени при инстанционното обжалване на решението, поради което водят до неговата неправилност, а не до недопустимостта му. Що се отнася до първото твърдение то за предявяването на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е без значение обстоятелството дали договорът за банков кредит е обезпечен с договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД. В този случай заемателят и поръчителят са солидарни длъжници като банката може да избира срещу кой от тях да предприеме действия по събиране на вземането си, без да е задължена да спазва определена поредност. Тъй като по силата на чл. 133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечаване на вземането на кредитора, последният може да предяви иск по чл. 135 от ЗЗД по отношение на всяко извършено от длъжника разпоредително действие или сделка. Законът не е поставил упражняването на това право на кредитора от съществуването на предоставени от длъжника или трети лица обезпечения на вземането. Поради това обстоятелството, че договорът за банков кредит е обезпечен с договор за поръчителство от трето лице не е пречка за предявяването на иска по чл. 135,ал. 1 от ЗЗД. Обстоятелството дали с оглед на договора за поръчителство може да се приеме, че не е налице увреждане на кредитора с извършената от длъжника разпоредителна сделка, е относимо към основателността на иска, но не и към неговата допустимост. Затова изложените от И. М. Д. и Н. И. Д. твърдения не обосновават недопустимост на обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив. По тези съображения то не може да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед проверка на евентуалната му недопустимост.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. М. Д. и Н. И. Д. поставят и правния въпрос за това дали е налице увреждане на кредитора, в случаите когато длъжникът разполага с друго имущество, освен това предмет на разпоредителната сделка, което е достатъчно да послужи за удовлетворяване на вземането на кредитора. Съставът на Окръжен съд Пловдив е отговорил положително на този въпрос, като този отговор е съобразен със задължителната съдебна практика на ВКС. Същата е обективирана в решение № 224/30.10.2014 година, постановено по гр. д. № 2310/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 320/05.11.2013 година, постановено по гр. д. № 1379/2012 година, решение № 48/21.02.2014 година, постановено по гр. д. № 4321/2013 година, решение № 407/29.12.2014 година, постановено по гр. д. № 2301/2014 година и решение № 18/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 3396/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 149/12.11.2013 година, постановено по т. д. № 422/2012 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив по посочения по-горе правен въпрос. Приложеното от касаторите решение № 456/25.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1294/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. не е причина да се приеме обратното. Това решение има задължителна сила само по отношение на дадения с него отговор на правния въпрос, а именно, че: „Несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му. Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Сделка, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище, може да уврежда кредитора, тъй като вследствие на разпоредителната сделка длъжникът изразява воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта. Несеквестируемостта на това жилище отпада вследствие на сделката.“ Този въпрос е различен от поставения от касаторите в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което с него не може да бъде обосновано допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пловдив. Приетото от състава на ВКС по това решение, че няма основание да се уважи иска по чл. 135 от ЗЗД, защото за ищеца не е настъпило увреждане, в смисъл на поставянето му в по-неизгодно положение за удовлетворяване на вземането му в сравнение с възможностите, които е имал преди разпоредителната сделка се отнася до съображенията на съдебния състав по съществото на спора, поради които не са задължителни и които не формират задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с това обаче съществуването на задължителна съдебна практика по чл. 290 от ГПК изключва възможността за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК поради противоречие между даденото с него разрешение на правния въпрос и даденото такова с решение № 456//25.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1294/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и с решение № 801/17.05.2012 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 359/2012 година и решение № 1370/20.11.2012 година на Апелативен съд Пловдив, ІІІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1226/2012 година.
Обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК тъй като в изложението си по чл. 2864, ал. 3, т. 1 от ГПК И. М. Д. и Н. И. Д. не са обосновали защо това ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на праното. Изложените от касаторите доводи са такива за неправилност на въззивното решение, поради което въз основа на тях не може да се направи извод, че така формираната съдебна практика е неправилна и следва да бъде изоставена или коригирана.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 332/10.03.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, постановено по гр. д. № 193/2016 година, по подадената срещу него от И. М. Д. и Н. И. Д. касационна жалба с вх. № 12 169/18.04.2016 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 332/10.03.2016 година на Окръжен съд Пловдив, въззивно гражданско отделение, девети граждански състав, постановено по гр. д. № 193/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.