– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 868
гр. София 14.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 22.03.2017 (двадесет и втори март две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4584 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5835/12.07.2016 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 106/07.06.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 126/2016 година.
С обжалваното решение на Апелативен съд Пловдив, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 6000/14.08.2015 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 13 606/2014 година, [фирма] [населено място] е било осъдено, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на С. В. М. сумата от още 40 000.00 лева (разликата между присъденото от първата инстанция обезщетение от 10 000.00 лева и определеното такова от въззивната инстанция от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на публикация в бр. 139/885 от 21-22.06.2014 година на вестник „Всеки ден“ със заглавие „Съдия предлага по 100 бона за чадър над Ц. В.“. В касационната си жалба [фирма] [населено място] излага съображения за това, че решението на Апелативен съд Пловдив е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. С оглед на това е поискано въззивното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът по чл. 49 от ЗЗД да бъде отхвърлен за сумата от 40 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. В. М. е подал отговор на същата с вх. № 8216/20.10.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 106/07.06.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 126/2016 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение да бъде потвърдено.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 14.06.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5835/12.07.2016 година, като е подадена по пощата на 11.07.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че тъй като първоинстанционното решение № 6000/14.08.2015 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 13 606/2014 година не е било обжалвано в частта му, с която [фирма] [населено място] е било осъдено, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, да заплати на С. В. М. сумата от 10 000.00 лева и е влязло в законна сила въпросът за основанието на иска е разрешен със сила на присъдено нещо като спорен е само въпроса за размера на дължимото се обезщетение.
Въззивният съд е посочил, че приема за установено това, че С. В. М. е търпял вледи от посочената по-горе публикация във вестник „Всеки ден“, който е издава от [фирма] [населено място] и то в голям за страната тираж. Тези вреди се изразявали в психически и емоционален стрес; затваряне в себе си и нежелание да се среща с приятели на публични места, за да не предизвика нов скандал; притеснение от реакцията на децата му, които единствено той отглеждал и възпитавал, както и за отношението на околните към тях; нервното напрежение, което се отразило на способността му да спи; получавал е пристъпи на задушаване, замайване и вариации в кръвното, за които често ходил на лекар и това го притеснило допълнително; в Съдебната палата също се разпространила новината, съдиите и съдебните служители я обсъждали и това му създавало проблеми в работата, доколкото председателката на състава, в който заседавал М., отказвала да работи с него и впоследствие той е бил преместен от търговското в гражданското отделение на Софийския апелативен съд, въпреки че предпочитал да се занимава с търговско право, което допълнително го депресирало и го разколебало в желанието му да работи в съдебната система; като всичко това рефлектирало върху доброто му име в професионалните среди и обществото като всички описани емоции са в пряка причинна връзка с с цитираната публикация.
Въззивният съд е приел за недоказано обстоятелството, че здравословното състояние на С. В. М. след 21.06.2014 година е било силно влошено, извън обичайното, стресово разстройство, като нормална реакция на преживяното травматично събитие, тъй като по делото не били събрани никакви писмени доказателства установяващи посещението на М. при специалисти (невролози, психиатри, психолози, психотерапевти) в този период, проведена терапия и предписано медикаментозно лечение, като следва да се има предвид, че всички силно упойващи и психотропни вещества, които се изписват с т. нар. зелена рецепта, подлежат на засилен контрол, като не могат да бъдат закупени без издаване на специална рецепта от лекар-специалист, в т. ч. с точната дозировка на препарата, а такава не може да бъде издадена без извършването на преглед.
С оглед на реално претърпените неимуществени вреди от С. В. М., установени по вид, интензитет и продължителност, възрастта, служебното положение, личните му и професионални качества, настъпилата коренна промяна в характера, психическото състояние и затруднения при професионалната му реализация вследствие на изживения стрес от публикацията, рефлектирало и върху отношенията с децата му, познати и приятели, както и върху цялостния му начин на живот, при съобразяване с наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд Пловдив у приел, че [фирма] [населено място] следва да бъде осъдено да заплати на М. обезщетение за увреждането в размер на 50 000.00 лева. Затова първоинстанционното решение трябвало да бъде отменено в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата над 10 000.00 лева до сумата от 50 000.00 лева и трябвало да се постанови друго, с което искът да бъде уважен за тази част. В останалата част, с която искът бил уважен за сумата от 10 000.00 лева първоинстанционното решение не било обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетението се е съобразил както с факта, че клеветническите твърдения в публикацията са се отразили пряко на професионалния живот на С. В. М. и възможността му за професионални изяви и развитие в служебен план, създавайки му сериозни пречки при упражняване на професията и са рефлектирали върху авторитета му на професионалист и за засилване на негативната нагласа на обществото към него, като човек от когато се очаква точно определено поведение, като е приел че определения размер на обезщетението, напълно ще може да репарира претърпените от ответника по касацията вреди.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът [фирма] [населено място] твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи обезщетението за неимуществени вреди при деликт по справедливост, която не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства-обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, физиологическите и психологическите последици на увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, при това в мотивирано изложение за преценка на приноса им спрямо увреждането, а не единствено изброяването им, като релевантни за определянето на справедливо обезщетение. В тази връзка се твърди, че е налице предвидената в чл. 2280, ал. 1, т. 1 от ГПК хипотеза за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като се сочи противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, решение № 16/06.03.2012 година, постановено по т. д. № 46/1/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решение № 62/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1065/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 166/13.01.2012 година, постановено по т. д. № 43/2011 година по описа на ТК, І т. о.; решение № 136/01.03.2012 година, постановено по гр. д. № 414/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 115/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 593/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така поставеният въпрос е съществен и е включен в предмета на делото като е обусловил изводите на състава на Апелативен съд Пловдив при постановяване на обжалваното решение. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпрос и възприетото от състава на Апелативен съд Пловдив разрешение на същия сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивния не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, твърдени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Що се отнася до позоваването на размера на обезщетенията, които са били определени с решение № 263/15.02.2013 година, постановено гр. д. № 1740/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 148/10.07.2015 година, постановено по гр. д. № 6318/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 62/06.06.2012 година, постановено по гр. д. № 1376//2011 година по описа на ВКС, ГК ІV г. о. и решение № 369/26.11..2015 година, постановено по гр. д. № 2098/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. то не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това [фирма] [населено място] не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК във връзка с посочените решения на ВКС..
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 106/07.06.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 126/2016 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 5835/12.07.2016 година и такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106/07.06.2016 година на Апелативен съд Пловдив, постановено по гр. д. № 126/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.