ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 889
гр. София 22.08.2017 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.03.2017 (петнадесети март две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 60 391 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9032/20.06.2016 година, подадена от [фирма] [населено място], срещу решение № 976/12.05.2016 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по т. д. № 3244/2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил решение № 512/20.03.2015 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-15 състав, постановено по т. д. № 3976/2014 година в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] 74 881.99 лева, представляваща цена за достъп от фотоволтаична електроцентрала „Тополата 2” до електроразпределителната мрежа да ответника, която е била платено от ответника по касацията на отпаднало основание (раздел ІІІ, т. 12 от решение № Ц-33/14.09.2012 година на ДКЕВР, което е отменено с решение № 4083/25.03.2013 година, постановено по адм. д. № 12494/2012 година по описа на ВАС), заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.06.2014 година до окончателното плащане, както и сумата от 6877.91 лева, представляваща изтекла законна лихва върху главницата за периода от 19.07.2013 година до 13.06.2014 година.
В подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу дружеството иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице са основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 13 102/20.09.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 976/12.05.2016 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по т. д. № 3211/2015 година и такова не трябва да се допуска, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 19.05.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9032/20.06.2016 година, като 19.06.2016 година е неприсъствен ден. Поради това и предвид разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд София е приел от фактическа страна, че от събраните доказателства се установявало, че [фирма] [населено място] в качеството си на производител на електроенергия от ФтЕЦ „Тополата 2”, е сключил с [фирма] [населено място] писмен договор за изкупуване на електроенергия № ЗЗ7/25.07.2012 година, чийто предмет включвал продажбата на произведената от ответника по касацията електроенергия от възобновяеми източници. [фирма] [населено място] се било задължило да плати на производителя на електроенергия уговорената цена при условията на договора. С писмо до [фирма] [населено място] [фирма] [населено място] било уведомило производителя на електроенергия, че на основание решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година на ДКЕВР ще започне да начислява такса „достъп” до електропреносната и електроразпределителната мрежи, считано от 18.09.2012 година. С посоченото решение са били определени временни месечни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа на [фирма] [населено място], които да бъдат плащани считано от 18.09.2012 година, от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, които ползват преференциални цени за количествата продадена електрическа енергия. В раздел ІІІ-ти на решението била определена цена за достъп на фотоволтаични централи, чиито преференциални цени са определени с решение Ц-18/20.06.2011 година. в т. ч. електроцентрали с фотоволтаични модули над 200 kWp (каквато е процесната), а именно цена в размер на 189.38 лева/МВтч. Същото било издадено на основание чл. 197, ал. 2 от ЗИДЗЕ, като е било отменено с окончателно решение № 10 535/11.07.2013 година, постановено по адм.д.№ 6074/2013 година по описа на ВАС, петчленен състав. Безспорно било, че [фирма] [населено място] е издало фактура № 810/30.11.2012 година, въз основа на която [фирма] [населено място] е платило по банков път на 13.12.2012 година на касатора исковата сума в размер на 74 881.99 лева с ДДС. Установено било, че на 05.07.2013 година [фирма] [населено място] е получило нотариална покана с рег. № 16 036/04.07.2013 година на Д. А.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара., с която [фирма] [населено място] е поканило [фирма] [населено място] да върне платената сума по посочената фактура № 810/30.11.2012 година. в двуседмичен срок от пполучаване на поканата.
Съставът на Апелативен съд София е посочил, че според легалната дефиниция в § 1, т. 15 от ДРЗЕ, „достъп” е правото на ползване на преносната или разпределителната мрежи за пренос на електроенергия срещу заплащане на цена. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 от ЗЕВИ производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, чиито енергийни обекти са с обща инсталирана мощност над 30 KW (какъвто бил енергийният обект на [фирма] [населено място]) сключват договор за достъп с оператора на преносната или на разпределителната мрежа при общи условия, одобрени от ДКЕВР и обявени на интернет страницата му, преди сключване на договора за изкупуване на електрическата енергия. Не било спорно между страните, че договор от вида на посочения в чл. 30, ал. 1 от ЗЕВИ не е бил сключван. Аналогична била разпоредбата на чл. 104 от ЗЕ, в която изрично е предвидено, че отношенията между ползвателите на съответната мрежа (понятие, дефинирано от § 1, т. 41а от ДРЗЕ), с изключение на крайните клиенти, се уреждат чрез сделка с оператора на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа за ползване на мрежата, за достъпа до мрежата, като редът, условията и съотношението в заплащане на цените по ал. 1 се определят от правилата за търговия с електрическа енергия.
Към 2012 година са действали ПТЕЕ, обнародвани в ДВ, бр. 64/2010 година, които са отменени с ДВ, бр. 66/2013 година, уреждащи изрично сключването на договор за достъп и пренос на електрическа енергия по електроразпределителната мрежа. Между страните не е бил сключен договор за достъп в рамките на посочения в § 197 от ПЗРЗИДЗЕ срок, а именно 17.09.2012 година. Нямало данни по делото, че са подадени заявления от енергийните предприятия с образувани от тях цени за достъп и за утвърдени от комисията цени за достъп на тези производители до изменението на ЗЕ в сила от 17.07.2012 година., а и в двумесечен срок след това. Безспорно било, че не е утвърдена от регулаторния орган цената, по която може да бъде доставяна услугата достъп до електроразпределителната мрежа на производителите на ел.енергия от възобновяеми източници, както и до 2013 година не са одобрявани визираните в чл. 30, ал. 1 от ЗЕВИ общи условия на договорите за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи на [фирма] [населено място], клаузите, на които общи условия задължително следвало да се включат в договора за достъп. По силата на чл. 32, ал. 4 от ЗЕ (в сила от 17.07.2012 година) ДКЕВР определяла временни цени, включително и по чл. 30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ (цена за достъп) в случай на забавяне от страна на операторите на преносните или разпределителните мрежи при определяне на цените за достъп, пренос и разпределение, и взема решение за подходящи компенсаторни мерки, в случай, че окончателните цени за достъп се отклоняват от временните цени. Съгласно § 197, ал. 2 ПЗРЗЕ, ДКЕВР следвало да определи условията за достъп до сключването на договор в случай, че производителите на електрическа енергия не са сключили договори за достъп с оператора на електропреносната/електроразпределителна мрежа съобразно изискванията на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ в рамките на предвидения в § 197, ал. 1 ПЗРЗИДЗЕ двумесечен срок.
На основание § 197 от ПЗРЗИДЗЕ и чл. 32, ал. 4 от ЗЕ, както и предвид исканията на електропреносното и електроразпределителните предприятия от 13.09.2012 година за определяне на цени за достъп, било прието решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година на ДКЕВР, с което били определени временни цени за достъп, които да бъдат заплащани ежемесечно от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, за количествата продадена електроенергия, считано от 18.09.2012 година. Предвид посочените норми, въпросът за определяне на размера на възнаграждението е бил от изключителна компетентност на посочения държавен административен орган, решим при спазване на императивни правни норми. Уговарянето на възнаграждение различно от това, което надлежният орган е определил като размер, било основание за нищожност на тази клауза поради противоречие с повелителни правила на закона (аргумент от чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД). Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, уреждащ частичната недействителност на договорите, в такъв случай следвало да се приложат императивните правила на закона, а именно чл. 104, ал. 3 от ЗЕ, във връзка с чл. 84, ал. 2 и 3 от ЗЕ и чл. 31, т. 2 и т. 8 от ЗЕ, като възнаграждението следвало да съответства на установения размер от ДКЕВР. За нарушаването на императивни материално-правни норми, дори и да не е въведено като основание за нищожност от страните, съдът следял служебно, поради което е неоснователно възражението на въззивния жалбоподател за нарушение на диспозитивното начало в процеса.
Решенията на ДКЕВР за утвърждаване на цените, които задължително се регулират, съгласно разпоредбите на чл. 13, ал. 2 и ал. 7 от ЗЕ и съгласно разпоредбата на чл. 36а от ЗЕ съставлявали индивидуални административни актове, обжалването на които не спирало тяхното изпълнение. С приетото решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година ДКЕВР временно била уредила отношенията на производителите на електроенергия от възобновяеми източници с операторите на електропреносната и/или на електроразпределителната мрежа, доколкото една част от производителите на електроенергия от възобновяеми източници ползвали услугата достъп до мрежите на електропреносното и/или електроразпределителните предприятия, без да имат сключени изискуемите договори за достъп с тях поради това, че не са одобрени от комисията общите условия на тези договори (при задължение отношенията да се уредят в общи условия), и защото не била утвърдена цената на тази услуга, която задължително следвало да се регулира от комисията. В тази връзка бил безспорен факта, че [фирма] [населено място] е издало процесната фактура за периода от 01.11.2012 година до 30.11.2012 година., на стойност от 74 881.99 лева, платена от [фирма] [населено място]. Решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година на ДКЕВР е било отменено като незаконосъобразно с решение № 6145/08.05.22013 година, постановено по адм. д № 12855/2012 година по описа на ВАС, което е било потвърдено с решение № 13 230/14.10.2013 година., постановено по адм. д. № 9429/2013 година по описа на ВАС, петчленен състав.
Отмяната на решението на ДКЕВР внасяла изменение в отношенията между страните, като с обратна сила отпадали породените от решението правни последици. Въпросите за субективните предели на силата на пресъдено нещо спрямо заинтересуваните лица, които не са участвали по делото, с оглед другарството в административния процес, както и за действието на отмяната на административния акт, били разрешени по задължителен за съдилищата начин с ТР № 1/8.06.2001 година на ВАС по адм. тълк. д. № 1/2000 година. Влязлото в сила съдебно решение било задължително за страните по делото, техните наследници и правоприемници-чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. То обаче можело да разпростре последиците си и спрямо други не участвали по делото заинтересувани лица, чийто кръг бил различен в зависимост от това, дали с него се отхвърля или уважава жалбата срещу административния акт. Съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1, пр. 2 от АПК, ако обжалваният акт бъде отменен, решението бил задължително за всички. Съдебното решение, с което се отменя административният акт като материално незаконосъобразен, било конститутивно и имало обвързващо действие спрямо заинтересуваните органи и лица, които не са участвали по делото.
Освен, че признавало със сила на пресъдено нещо преобразуващото право на жалбоподателя да отмени порочният административен акт на основанията по чл. 168 от АПК, то осъществявало това право, като постановявало отмяната. Конститутивното действие на отменителното съдебно решение се състояло в задължението на всички да зачетат постановената с него правна промяна, настъпила при това в отношенията не само между страните по делото, но и спрямо неконституираните лица, в чиито правни сфери отмененият административен акт е пораждал правни последици. Макар това решение да било установително (декларативно), тъй като само констатирало със сила на пресъдено нещо, че поради пороците си административният акт не е породил правни последици, прогласената с него нищожност можела да бъде успешно противопоставена не само между страните по делото, но и от и на всяко заинтересувано лице. Законодателят бил предвидил, че отмяната или обявяването за нищожност на подзаконовите нормативни актове действа напред във времето, като така изрично е уредил изключение от общото правило, че отмяната на ненормативните административни актове (индивидуални и общи) поражда конститутивно действие ex tunc. Макар да не водела до начална недействителност, а до последващо отпадане с обратна сила на акта, с който незаконосъобразно е определен размер на това възнаграждение, отмяната на ценообразуващия акт следвало да се зачете от гражданския съд (чл. 302 от ГПК). С тази отмяна не се отричал възмездният характер на услугата.
Със свое решение № Ц-6/13.03.2014 година ДКЕВР била определила окончателни цени на услугата, но този индивидуален административен акт бил с действие от 13.03.2014 година, т.е. от момента на издаването му, като не преуреждал правоотношения, настъпили през периода от 01.11.2012 година до 30.11.2012 година, през който [фирма] [населено място] като производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници било заплащало възнаграждение за достъп, утвърдено от отменения с обратна сила акт на ДКЕВР. В този смисъл неправилно първоинстанционният съд приемал, че незабавното действие на определената с решение № Ц-6/13.03.2014 година цена в размер на 0,00 лева, обуславяло приложението й между страните в исковия период, поради което [фирма] [населено място] не дължало платената от него сума. Решението на ДКЕВР от 13.03.2014 година, освен че не преуреждало процесното правоотношение, дори и да определяло временни цени за достъп в исковия период, било ново основание за изпълнение на задължението за плащане и не погасявало правото на [фирма] [населено място] да търси връщане на платеното въз основа на отмененото решение на ДКЕВР. С оглед размера на нововъзникналото задължение, било могло да се противопостави евентуално възражение за съдебна компенсация, но не и да се погаси автоматично процесното задължение. Безспорно било по делото, че между страните не е имало сключен писмен договор за достъп до електроразпределителната мрежа на енергийното предприятие, тъй като такъв договор не би могъл да се сключи преди одобряване от ДКЕВР на цената за достъп и до одобряването на общите условия на този вид договори, задължителното съдържание на които общи условия било регламентирано в чл. 136 от Наредба № 3/21.03.2013 година за лицензиране на дейностите в енергетиката. [фирма] [населено място] обаче било получавало такъв достъп в исковия период и било платило съответно възнаграждение. Фактическите отношения, свързани с предоставяне на услуга и плащане на цената й, не са били спорни между страните. Липсата на утвърдени общи условия не обуславяла недействителност на неформалното договорно правоотношение, което е възникнало между страните по делото. Свободата на договаряне, схващана като правото на договарящите да определят съдържанието на правоотношението между тях, било ограничена от повелителни норми на закона и от добрите нрави (чл. 9 ЗЗД(). Законодателят бил предвидил изрично съдържанието на онези права и задължения на страните, които засягат сфера с висок обществен интерес.
Изискването за задължително съдържание с оглед определени права и задължения на страните не ограничавало възможността страните да определят свободно онази част от съдържанието на договорната връзка, която не е обхваната и която не противоречи на императивните условия на закона. Не била предвидена форма за действителност (нотариална, писмена с нотариална заверка или писмена форма) като условие за валидност на самия договор. За действителността на договора бил без значение факта, че в периода на съществуването му държавният регулаторен орган не е утвърдил изискуемите от закона общи условия, тъй като тяхната задължителност възниква с утвърждаването им. По силата на § 197, ал. 2 от ПЗРЗИДЗЕ законодателят бил възложил на ДКЕВР да утвърди временни цени за достъп до сключването на договор, както и условията за достъп по см.чл. 84, ал. 2 от ЗЕ, в случай че страните не сключат договор със задължителната регламентация на правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, в определения в чл. 84, ал. 2 от ЗЕ двумесечен срок. Тоест, в разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЕ законодателят бил утвърдил по императивен начин част от задължителното съдържание на договора за достъп. Липсата на писмен договор за предоставяне на достъп, включващ изрични уговорки относно правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, пораждала задължение за ДКЕВР да определи условията за достъп, което административният орган бил изпълнил с решение №Ц-ЗЗ/2012 година Това решение замествало на практика онази част от съдържанието на договора, която страните не са уредили въпреки нормативно установеното задължение за това. Санкцията, предвидена от законодателя в този случай е била, че тези условия следва да се определят по административен път. Предвид това, и видно от изявленията на страните, е несъмнено, че в исковия период между тях било възникнало договорно правоотношение с предмет предоставяне на ищеца на право на достъп до електроразпределителната мрежа на [фирма] [населено място]. Не можело да се сподели становището на [фирма] [населено място], че прякото основание за дължимост на процесната цена било законовото задължение на [фирма] [населено място] по чл. 84, ал. 2 и 3, чл. 104 от ЗЕ и § 197 от ЗИДЗЕ. Цитираните норми уреждали задължение за сключване на договор за достъп, но дължимите цени се регулирали по административен път. Основанието не било и решението на ДКЕВР, тъй като то не било източник на облигацията между страните. Задължението за плащане на цена за достъпа било част от императивно установеното в закон съдържание на договора. Затова и решението на ДКЕВР за определяне на размера на тази цена в изпълнение на държавната политика за централизирано регулиране на пазара на пренос и продажба на електроенергия само по себе си не съставлявало основание за плащането на цената за достъп, но било част от смесения фактически състав, пораждащ задължението за плащане- от една страна сключен договор за достъп, а от друга страна- решение на ДКЕВР за определяне на размера на възнаграждението, дължимо от производителя на електроенергия. Да се приеме обратното означавало да се отрече възмездният характер на договора за достъп, който изрично бил предвиден и в ЗЕ. С отмяната на решението на ДКЕВР отпадало правото на [фирма] [населено място] да търси плащане на цена за достъп в определения в отмененото решение размер. Независимо, че облигационната връзка между страните не била прекратена с отмяната на решението на ДКЕВР, разглежданата претенция за неоснователно обогатяване се основавала не с липсата на право за [фирма] [населено място] да задържи получената цена въобще, а с липсата на право да задържи платената в този размер цена. Размерът на цената за достъп бил съществен елемент от уговорената престация и съставна част от основанието на задължението за плащането й. Затова и липсата на ликвидност, схващана в случая като безспорна установеност на вземането по размер, лишавала от възможност кредитора да търси изпълнение на това задължение до момента, в който размерът на плащането бъде определен.
Поначало всяко било е годно за изпълнение, когато е установено по основание и размер, и е настъпил уговорения или определения в закона падеж. Липсата на влязло в сила решение на административния орган, което да замести отмененото от ВАС решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година не била юридически факт, водещ до прекратяване на облигацията, но погасявала с обратна сила правото на кредитора да получи плащане на цената за достъп в размера, определен с отмененото решение на ДКЕВР, доколкото дължимостта й възниква само чрез принудителното му определяне по административен ред (чл. 30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ). В. характер на сделката не се засягал, но за [фирма] [населено място] не съществувало правото да търси изпълнение на паричното задължение, чийто размер не е определен и към този момент. Твърдението на [фирма] [населено място], че следва да се приложи по аналогия чл. 326, ал. 2 от ТЗ, било неоснователно, тъй като посочената разпоредба имала общ характер и приложението й било изключено от въведената от законодателя с императив специална норма за изключителна компетентност на ДКЕВР за определяне на размера на възнаграждението за достъп. В тежест на [фирма] [населено място] било да установи по делото, че събраната цена в общ размер от 74 881.99 лева е дължимата от [фирма] [населено място], според императивните правила на закона цена за достъп до електропреносната мрежа. Само в случай, че КЕВР, със стабилен индивидуален административен акт определял за спорните периоди конкретен размер на възнаграждение за достъп до електроразпределителните мрежи, това решение ще представлява нов юридически факт, който щял да породи на свой ред ново парично вземане в полза на електроразпределителните дружества, което следвало по аргумент на чл. 13, ал. 9 от ЗЕ. Доколкото не било проведено пълно и главно доказване на факти, изключващи правото на [фирма] [населено място] да получи връщане на даденото поради отпадане на задължението да се плати цената за достъп в определения от КЕВР размер с решение № Ц-ЗЗ/14.09.2012 година, въззивният съд е приел, че за [фирма] [населено място] е възникнало задължението да върне платената сума. Отмяната на решението на ДКЕВР действала с обратна сила, но предвид допуснатото от закона предварително изпълнение на решението, платеното не било при начална липса на основание, а при отпаднало такова.
Във връзка с това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] е поставило правните въпроси за това:
· може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносна мрежа да има и друг, недоговорен източни (сложен фактически състав от договор и нещо друго) и ако може кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане-договорът или юридическите факти с недоговорен произход;
· допустимо ли е реализирането на кондикционен иск; за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание, за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието и за това представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки;
· гражданскоправен ли е смесения фактически състав, който съдът е приел за единен източник на правоотношение и правно задължение и, ако е гражданскоправен от кои отрасли и кои са правните норми, които установяват: 1.) кой е главния елемент от състава-гражданско правния или административния, 2.) кой е гражданскоправния елемент, който е източник на сменения фактически състав с гражданско правна последица-възникване на правоотношение по достъп до електроразпределителната мрежа, 3.) какво е правното значение на допълнителния административен елемент, в режима на единния смесен фактически състав, 4.) какъв е правния режим на конкретния единен смесен фактически състав, който съдът е констатирал и 5.) какво е правното значение на последващото отпадане на допълнителния административен елемент след пораждането на гражданскоправните последици, тяхното развитие и погасяване поради изпълнение;
· допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чиито диспозитив извежда релевантните за спора факти и
· може ли чрез съдебно тълкуване да се промени съдържанието на понятието „пределна цена”, като съдържанието й се сведе до „фиксирана цена”.
[фирма] [населено място] излага съображения за това, че по отношение на първите два въпроса са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Съответно за четвъртия въпрос се твърди наличието на предпоставките за допускане на касационен контрол, а за третия и петия въпрос се сочи, че са налице тези по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Последният от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като е без значение за спорните отношения между [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], при които се търси възстановяване на заплатената от второто дружество на първото такова такса „достъп”, поради което е без значение дали същата е била определена като „пределна цена” или като „фиксирана цена”. От значение за спора е обстоятелството дали [фирма] [населено място] е извършило плащания към [фирма] [населено място] за такса „достъп”, в какъв размер са тези плащания и било ли е налице правно основание за това действие и ако е било дали е отпаднало с обратна сила. Поради това този въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване, така както същите са посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Тези критерий не се покриват и от третия от поставените от [фирма] [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. Със същия се иска касационната инстанция да отговори какво точно е възприето от въззивния съд при постановяване на решението му по отношение на съществуващите между [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място] правоотношения. При това няма да бъде даден отговор на материалноправен или процесуално правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а ще се обясни какво точно е прието от въззивния съд по съществото на спора. При това ще следва да се извърши проверка на самото решение на Апелативен съд София по съществото на приетите от него фактически и правни констатации, което не може да бъде извършено в производството по чл. 288 от ГПК. С оглед на това обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол и по третия от поставените от [фирма] [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по четвъртия от поставените от касатора въпроси тъй като при постановяване на решението си въззивният съд е посочил приложимите според него правни норми, които уреждат отношенията между страните и чрез тяхното тълкуване и прилагането им към установените по делото факти е изградил изводите си, които са намерили отражение в мотивите на решението. Поради това обжалваното решение е съобразено с установената практика за изготвянето на мотивите към постановеното решение и за тяхното съдържание. Не е налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК основание за допускане на касационен контрол по първите два от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК от [фирма] [населено място] правни въпроси, тъй като по отношение на тях е налице задължителна съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, с която обжалваното решение е съобразено, като наличието на такава практика изключва хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК като основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 976/12.05.2016 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по т. д. № 3244/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 9032/20.06.2016 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора [фирма] [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 2700.00 лева, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 976/12.05.2016 година на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5-ти състав, постановено по т. д. № 3244/2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] да заплати на [фирма] [населено място], [улица] сумата от 2700.00 лева, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.