О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
София, 01.09.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.05.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 971/2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище [населено място], чрез пълномощника на ЮЛ адв.П. М., против въззивното решение на Софийски градски съд № 329 от 17.01.2017 г., по т.д.№ 4117/16 г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд № 328 от 01.02.2016 г., по гр.д.№ 50 600/ 2015 г. за уважаване на предявените от [фирма], [населено място], област М. срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове: по чл.55, ал.1, пр. 3 ЗЗД – за сумата 20 626.20 лв., дадена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа на дружество – мрежов оператор за периода 30.09.2012 г. -31.05. 2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.08.2015 г. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2755.67 лв., обезщетение за забавено плащане на същата за периода 29.04.2014 г. – 25.08.2015 г., както и деловодни разноски от 2 413.02 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с липса на право на иск за ищеца по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, предвид обвързаността на страните от валидно облигационно правоотношение, с източник двустранен възмезден договор помежду им от 02.07.2012 г., изключващ отговорност на съконтрахентите, съобразно общите правилата на неоснователното обогатяване. При условията на евентуалност касаторът поддържа и оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, излагайки подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, жалбоподателят обосновава приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които свързани със статута на решението на ДКЕВР по чл.36а, ал.2 ЗЕ и правните последици на отмяната на индивидуалния административен акт, чието предварително изпълнение е допуснато от закона, характера на услугата „достъп до електроразпределителната мрежа” за производителя на В. и с рамките на правораздавателната компетентност на въззивния съд, имат следната конкретна формулировка: 1.”Договорната отговорност по чл.79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, при наличие на действителен валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?”; 2. ”Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт, или предвиденият в закона юридически факт по чл.84, ал.2 ЗЕ / договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа/ ?”; 3. ”Отпаднало ли е основанието по см. на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД по действащ договор за услуга между страните, при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата?”, „ Допустимо ли е приравняване на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган?”; 4.”Възможно ли е задължение за плащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има друг недоговорен източник – смесен фактически състав – договор между страните и административен акт – решение на ДКЕВР?”; 5.”Представлява ли предварителното изпълнение/ допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието?” 6. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размера на цената за услугата „достъп за разпределителната мрежа” за производители, различни от определените от ДКЕВР? ”Императивни ли са нормите на чл.30, ал.1 и ал.2, чл.31, т.2, т.8, чл.32,ал. и ал.2 ЗЕ? ” ”Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл.36а ЗЕ?”; 7. ”Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп, отмяната на решението на ДКЕВР за определяне размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него?”, „Има ли значение факта на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страната?”; 8. „След като услугата „достъп” е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по- голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже, с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?”; 9. ”Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти?, „Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него?”
По отношение на формулираните въпроси № 2, № 4 и № 5 , като допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация, се поддържа едновременното наличие на селективните основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по отношение на въпроси № 1, № 6 и № 7 – критериите за селекция по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК., който последен е въведен и с оглед на въпрос № 8. Наличие на противоречие със задължителната съдебна практика по см. но т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се твърди относно разрешаването на въпрос № 9, като за илюстрацията му са цитирани ППВС № 1/53 г., т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК и ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Противоречивата съдебна практика по горепосочените въпроси, към които селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е счетено за приложимо, е обоснована нееднакво разрешаване на същите в приложените съдебни актове на различни по степен съдилища в страната и дадения им отговор в обжалваното въззивно решение.
Неуместно, поради несъответствието му със задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателят е квалифицирал част от приложените с касационната жалба съдебни актове – решение на В. № 356 , по възз.гр.д.№ 3020/ 2014 г., решение на СГС по гр.д.№11899/2014 г.; решение на В. № 964 по в.т.д.№ 1599/2015 г. и др. / стр. 4 от изложението/, като обуславящи приложението на поддържания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касателно всички формулирани въпроси, за които е въведено като допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване, е аргументирано с липса на съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени съображения. При условията на евентуалност оспорва и основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да уважи предявените в обективно кумулативно съединяване искове – главен, основан на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и акцесорен по чл.86, ал.1 ЗЗД, до размера на присъдените суми, формирани от цена за достъп до електроразпределителната мрежа на дружеството- мрежов оператор, дадена на отпаднало основание и от обезщетение за забавеното и връщане от нейния получател, решаващият състав на Софийски градски съд е споделил изцяло като основан на закона и на доказателствата по делото извода на СРС за наличие на елементите от третия фактически състав на специалния кондикционен иск за неоснователно обогатяване. Въз основа на извършен самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, поотделно и в съответствие с доводите и възраженията на страните, е приел за безспорно, че ищецът, в качеството си на производител на електрическа енергия , като собственик на фотоволтаична централа по см. на действащия ЗЕВИ – ФЕИ „М. С.”, находяща се в [населено място] е сключил с ответника, настоящ касатор – „Ч. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД, договор от 28.03.2012 г., имащ за предмет възмездно присъединяване към електроразпределителната мрежа на последния, както и договор от 02.07.2012 г., с предмет използване електроразпределителната мрежа срещу възнаграждение. Счел е, че по силата на така сключения договор за достъп ищцовото търговско дружество е заплащало на мрежовия оператор възнаграждение, съобразно утвърдените от енергийния регулаторен орган цени, обективирани в решение Ц- 33/14.09.2012 г. За безспорен между страните в процеса е приет и факта, че с решение № Ц – 33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, издадено в съгласие с разпореденото от § 197, ал.2 от ПЗР на ЗИДЗЕ и притежаващо правната характеристика на индивидуален административен акт се индивидуализира задължително определеното от закона съществено съдържание на договорната обвързаност между страните и цената за достъп – временна или окончателна. Въз основа на установените при анализа на събраните доказателства факти, е изграден и правен извод, че разпоредената от закона намесата на ДКЕВР, съставлява действие, заместващо отделни съществени елементи от договора , какъвто е цената на предоставената услуга и изключва наличие на правна възможност тези елементи – подлежащи на изключително административно регулиране, да са свободно договорими между съконтрахентите. Поради това с последвалата отмяна, с влязъл в сила съдебен акт на ВАС, на горепосоченото решението на ДКЕВР е отпаднало и основанието за получаване временна цена за достъп от ответника и той, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, дължи връщането и на ищцовото търговско дружество, като дадена му без основание. При обосноваване крайния си правен извод за основателност на предявения кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД решаващият състав на Софийски градски съд, препращайки към мотивите на първостепенния СРС по правилото на чл. 272 ГПК, се е позовал на правната характеристика на процесното решение на ДКЕВР на индивидуален административен акт и на разпореденото от чл.177, ал.1 АПК действие на постановената от Върховния административен съд негова съдебна отмяна – отпадане с обратна сила на породените от него правни последици по отношение на всички. Аргументите са, че щом елементът цена от договорното правоотношение между страните не е подвластен на волята на съконтрахентите, а подлежи на принудително административно регулиране от единствено оправомощения орган ДКЕВР/ сега КВР/, то правното действие на решението на държавния енергиен регулатор, в което тя е определена, обуславя и правното действие на клаузата цена, като задължително необходим елемент от всеки конкретен договор от вида на процесния. В съответствие с възприетото разрешение и съобразявайки формираната в тази вр. задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС по чл.290 ГПК, въззивният съд е счел, че задължението на производителите на електрическа енергия от възобновяем източник за плащане на цена за достъп на оператора на съответната електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частно правен елемент – сключен договор за достъп и пренос и административно правен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на временни или окончателни за него цени. Следователно действащата законова уредба, според Софийски градски съд, позволява да бъде изведен правен извод, че липсата на административноправния елемент, каквато последица настъпва с отмяната на процесното решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, води и до отсъствие на основние за начисляване в тежест на производителя на електрическа енергия от възобновяем източник на цена за достъп, респ. за пренос от Е.. Предвид въведения с исковата молба предмет на спора за връщане на даденото на отпаднало основание по см. на чл.55, ал.1, пр.ІІІ ЗЗД, за неоснователни са преценени повдигнатите в хода на делото въпроси за нормативно установения възмезден характер услугата на мрежовия оператор за достъп. По отношение на оплакванията във връзка с правната квалификация на иска, въззивният съд е приел за правилно определянето и от първоинстанционния съд, предвид наведените в исковата молба факти и обстоятелства, като основание на същия.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради следното:
Не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като въззивният съд е разгледал спора и е уважил иска на предявеното основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/ 14. 09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя. Обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК служебно известни на настоящия съдебен състав решения: № 28 от 28. 04. 2016 г., по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о.; № 7 от 26.01.2016 г., по т.д.№ 3196 / 2014 г. на ІІ т.о.; № 157 от 11.01.2016 г., по т.д.№ 3018/2014 г. на ІІ т.о. ; № 231 от 05.05.2017 г., по т.д.№ 2678/205 г. на ІІ т.; № 155 от 11. 01. 2016 г., по т.д.№ 2611/2014 г. на ІІ т.о.; № 212 от 23.12.2015 г., по т.д.№ 2956/ 2014 г. на ІІ т.о.; № 58/16.082016 г., по т.д.№ 332/15 на І т.о.; № 136 от 05.10.2016 г.,по т.д.№ 2727/2015 г. на ІІ т.о.; № 164 от 04.10.2016 г., по т.д.№ 160/2015 г. на І т.о.; № 178 от 14.11.2016 г., по т.д.№ 2543/2015 г. на ІІ т.о.; № 126 от 16.08.2016 г., по т.д.№1592/2015 г. на І т.о. и мн.други, същата е в см., че влязлото в сила решение на ВАС за отмяна на индивидуален административен акт, каквато правна характеристика притежава и Решение Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ, има обратно действие. Следователно с отмяната на решението на енергийния регулаторен орган с обратна сила е отпаднало и основанието за заплащане на цена за достъп и като дадена от ищеца въз основа на отпаднало основание, тя подлежи на връщане по правилото на чл. 55 ал.1, предл.3 ЗЗД, в който см. са и задължителните постановки в ППВС № 1/79г.
Не обосновават касационно обжалване по приложно поле и останалите формулирани от касатора въпроси на материалното и процесуално право, с изключение на въпроси №1, № 4, № 5 , № 7 и № 8.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело по см. на чл.280, ал.1 ГПК, е този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В този см. твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличие на основанията за касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалният закон. Следователно когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в разглеждания случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това , както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК.
В случая поставените от касатора въпроси на материалното право, извън конкретно посочените по- горе, може да са важни за правото, но изцяло неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд, са ирелевантни за постановения краен правен резултат, поради което се явяват хипотетични.
Що се касае до приетите за релевантни за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт въпроси, то неосъществени са поддържаните селективни критерии – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
По отношение на първия от тях са недоказани и двете поддържани селективни основания – по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че цитираните, като обосноваващи противоречие по см. на т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК, решения на различни по степен съдилища в страната, съгласно задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се включват в задължителната съдебна практика, поради което въобще не следва да бъдат обсъждани, то на поставения от касатора правен въпрос е дадено разрешение в ППВС № 1/79 г., което е изцяло съобразена в обжалваното въззивно решение. Същото е основано на разбирането, че категорията отпадане на основанието по см. на чл.55, ал.1 ЗЗД има широк обхват. В този см. макар и най – съществени в същата да са унищожаване на договори и едностранни сделки, поради пороци на волята, разваляне на двустранни договори, поради неизпълнение и др. то следва да се има предвид, че основанието по см. на чл.55, ал.1 ЗЗД, съответно на института на неоснователното обогатяване, както е видно и от мотивите на цитираното ППВС, се очертава не само като елемент на правна сделка, но и като валиден юридически факт, вкл. и произтичащите от този факт правни последици, с които се свързва задължението да се даде нещо, респ. правото но да се задържи от получателя.
При наличие на формирана задължителна практика на касационната инстанция по приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД, по отношение на която няма доказана правни и обществена необходимост от промяна, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което жалбоподателят се позовава едновременно с основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК/!?/, не намира приложение, според задължителните разяснения в т. 4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отговор на въпрос № 4 е даден във формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, която споделя и настоящият съдебен състав. Изразена в решения на ВКС № 155 от 11.01.2016 г.,по т.д.№ 261 /2014 г. на ІІ т.о., № 157 т 11.01.2016г., по т.д.№ 3018/2014г.; № 212 от 23. 12.2015 г., по т.д.№2956/2014г. на І т.о.; № 7 от 26.01.2016г., по т.д. № 3196/2014 г. на ІІ т.о.; 28828.04.2016г., по т.д.№ 353/2015 г. на ІІ т.о. № 100/04.08.2016 г., по т.д.№ 707/2015 г. на І т.о. същата е в см., че задължението за плащане на цена за достъп възниква от смесен фактически състав , включващ частноправен елемент – договор за присъединяване и административноправен – решение на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, като съществен елемент на сделката, подлежащ на принудително административно регулиране и изключен от волята на съконтрахентите. Затова, като е изложил аналогични правни съждения по поставения правен въпрос, свързан с характера на процесния договор за „достъп”, въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика и доводите на касатора в обратна насока са правно несъстоятелни. По отношение на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен изложените по- горе съображения за неприложимостта му при формирана задължителна практика на ВКС, която не е доказано да се нуждае от осъвременяване следва да се посочи още, че то не подлежи на обсъждане, като допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация, когато аргументацията му се изчерпва, както в разглеждания случай, с възпроизвеждане на законовия му текст.
Неоснователни са едновременно поддържаните и по отношение на съставния въпрос № 7 селективни основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната, като относима към въпрос № 4 задължителна за съдилищата в страната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК е даден отговор и на приетия за релевантен за изхода на делото въпрос за действието на отмяната на решението на регулаторния орган върху правата и задълженията на страните по договора за достъп и за произтичащите от тази отмяна правни последици за реституция на даденото.Въпросът е намерил и разрешение в служебно известните на настоящия състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК : № 177 от 01.11.2016 г., по т.д.№ 2053/15 на І т.о.;№ 104 от 27.06.2016 г., по т.д.№ 1610/2015 г. на ІІ т.о.;№ 126 от 16.08.2016 г., по т.д.№ 1592/15 г. на І т.о.; №131 от 01.10.2016 г., по т.д.№ 1320/15 г. на І т.о.; № 131 от 01.10.2016 г., по т.д.№ 2727/2015 г. на ІІ т.о. и мн. други. Според приетото в тях, отмяната с влязло в сила съдебно решение на индивидуален административен акт, каквато правна характеристика притежава Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие по отношение на всички, по силата на чл.177, ал.1 АПК. Обратното действие на тази отмяна означава, че се заличават всички целени с него правни последици от момента на издаването му. Поради това с отпадане с обратна сила на административноправния елемент от смесения фактически състав, от който вземането на мрежовия оператор за цената за достъп произтича, отпада и основанието за нейното начисляване в тежест на производителя на електрическа енергия от възобновяем източник, в размера, определен с отменения акт на ДКЕВР, в който е била престирана.
Именно отсъствието на цена за услугата „достъп”, съобразно легалната дефиниция на соченото понятие в § 1, т.15 на ДР на ЗЕ, определима единствено по административен ред и в изключителна компетентност на енергийния регулатор, поради постановената отмяна , с обратна сила, на административния акт, който я въвел е равнозначно на отсъствие на основание за начисляването и в посочения и заплатен размер, поради което и определените от ДКЕВР временни цени за достъп следва да се считат за несъществуващи. С отпадане на основанието за тяхното начисляване в утвърдения в Решение № Ц-33/ 14.09.2012 г., по силата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД възниква и задължение за получателя на плащането им да ги върне, като дадени без основание. При формирана задължителна практика на касационната инстанция, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е неприложимо, тъй като дори и да е съществувало противоречие в практиката на съдилищата,на което касаторът се позовава, то се презюмира за преодоляно чрез създадената практика по чл.290 ГПК относно конкретния правен въпрос. Отделно е, че визираното противоречие е недоказано и на друго самостоятелно основание, изключващо приложимостта му – отсъствие на надлежна заверка за влизане в сила на представените с касационната жалба съдебни актове на различни по степен съдилища в страната, чрез които то е обосновано. Съществуването на задължителна съдебна практика,по отношение на която нито са наведени доводи, че се нуждае от осъвременяване, нито е доказана необходимост от промяната и, респ. от изоставянето и, за да бъде възприета друга, неоснователно се явява и другото въведено селективно основание – по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, че в обжалваното въззивно решение СГС е разрешил формулираният въпрос на материалното право с № 7 в изложението му към касационната жалба, в пълно съгласие с посочената задължителна практика, изключва и приложение на основанието за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, дори да се приеме, че се касае за неправилна негова квалификация от касатора.
По гореизложените съображения, както и поради липса на аргументация, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, едновременно поддържаният със селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 5, критерий за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не намира приложение. С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 75 от 16.08.2016 г., по т.д.№ 206/15 г. на І т.о. на ВКС е даден отговор и на този материалноправен въпрос, с което разрешение, споделящо се от настоящия съдебен състав, въззивната инстанция се е съобразила. С това решение е прието, че предварителното изпълнение на едни законосъобразен и валиден по презумпция административен акт обезпечава само навременното прилагане на правните му последици и именно с оглед на това защитава обществените интереси, но само по себе си не създава правно основание за осъществяването на тези последици, нито може да бъде аргумент за незачитане обратното действие на отмяната на доказано незаконосъобразния индивидуален административен акт.
Въпрос № 8 в същността си, макар и в известна степен некоректно формулиран, касае обхвата на задължението за реституция на неоснователно полученото в разглежданата хипотеза на неоснователно обогатяване, като в съдържанието си включва и процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест в хипотезата на предявен кондикционен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Отговор на този въпрос е даден в задължителното за съдилищата ППВС № 1/79 г. и с него въззивната инстанция е съобразила обжалвания съдебен акт, приемайки, че в разглежданата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД на връщане подлежи всичко, онова, чието получаване е лишено от основание, за разлика от общия фактически състав на неоснователното обогатяване, при който се дължи връщане на онова , с което се е обогатил получателя, но до размера на обедняването. Поради това в сочената хипотеза не подлежи на доказване” с колко се е обогатил ответникът”, обстоятелство, съобразено от СГС, възложил доказателствената тежест за осъщественото плащане на ищеца и на ответника- относно наличие на основание за задържане на заплатените му суми.
Съставният процесуалноправен въпрос с № 9 е израз на твърдяната от жалбоподателя процесуална незаконосъобразност , поради което неотносим към предпоставките за достъп до касация, а към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, с които първите не се отъждествяват, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при изричната разпоредба на чл.177 АПК така формулиран този въпрос е и неуместен.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват, но само при доказано реално тяхно извършване, каквито доказателства не са ангажирани.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 329 от 17.01.2017 г., по т.д.№ 4117/16 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: