О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 552
Гр.София, 13.09.2017 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 2148/2016 г. за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. М., Т. Ж. М. и М. Р. М. против Решение № 39/11.04.2016 г. по в.т.д.№ 65/2015 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 414/21.10.2015 г. по т.в.№ 580/2014 г., в обжалваните му части.
С решението на първоинстанционния съд е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че Н. Т. М., [фирма] и касаторите М. Р. М., Д. Н. М. и Т. Ж. М. като солидарни длъжници дължат на [фирма] солидарно суми по договор за кредит № 1/14 април 2008 г., както следва: 354486,08 лв. главница, 105098 лв. лихви, 668,22 лв. такса управление и 354 486,08 лв. законна лихва върху главницата от 24.9.2014 г. до окончателното й плащане. Искът за установяване дължимостта на лихви за разликата до предявения размер 129620,23 лв. над уважения размер 105098 лв. е отхвърлен като неоснователен. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно в частта, в която установителният иск срещу касаторите е уважен по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] София изразява становище в срока за отговор на касационната жалба, че не са налице сочените в нея основания по чл.280 ал.1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересовани легитимирани страни срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Бургаския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му от ответниците части, в която искът срещу тях е уважен, въззивният съд е приел, че на 14 април 2008 г. между ищцовата банка като кредитор, Н. Т. М. като кредитополучател и ответниците М., Д. и Т. М. като солидарни длъжници е сключен договор за банков кредит, по силата на който на кредитополучателя е предоставен ипотечен хотелиерски кредит в размер на 400 000 лв. за рефинансиране на съществуващ кредит и довършителни СМР и оборудване къща за гости, бирария и магазин за хранителни стоки. Съгласно чл.14 на договора ответниците-солидарни длъжници, са се задължили да отговарят солидарно с кредитополучателя Н. М. за изпълнение на задълженията му за погасяване на кредита, включително лихви, такси, комисионни и разноски. Съдът е приел за несъстоятелни доводите на ответниците за поемане на отговорност в качеството на поръчители и за погасяването й при условията на чл.147 ЗЗД. В съответствие с приложените по делото писмени доказателства, установяващи съдържанието на договорната връзка, въззивният съд е приел, че касаторите не са се задължили при условията на чл.138 ЗЗД, а при условията на чл.101 ЗЗД са встъпили като съдлъжници наред с кредитополучателя – главен длъжник, прието е, че в договора за кредит липсват клаузи за поемане на задължение от третите лица като поръчители, както и уговорки, характеризиращи договора за поръчителство, от който възниква самостоятелно правоотношение за отговорността с правомощията по чл. 142 ЗЗД. Посочените физически лица – солидарни длъжници не са поръчителствали и тяхната отговорност не е ограничена при условията на чл.147 ал.1 ЗЗД, както поддържат в отговора на ИМ и във въззивната жалба. Въпросът в какво качество са се задължили посочените физически лица е обсъден от първата инстанция във връзка с релевираното задължение за прекратяване на поръчителството по чл.147 ЗЗД. За неоснователни са приети и възраженията относно наличието на нищожни клаузи в договора за кредит и в анексите към него поради противоречие с разпоредби на закона – чл.143 – 146 З.. Поради предоставяне и усвояване на кредита с цел търговска дейност кредитополучателят не се явява потребител по смисъла на §.13 т.1 от Допълнителните разпоредби на З., правилата на З. не се прилагат по отношение на процесния договор, кредитът е отпуснат целево за рефинансиране на съществуващ кредит и довършителни работи, оборудване на къща за гости, бирария и магазин за пакетирани хранителни стоки. За неоснователно е прието твърдението за едностранно увеличаване на договорния лихвен процент с оглед констатациите на в.л. в приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, установяващи, че в периода 19.12.2011 г. – 25.9.2012 г. годишната лихва за редовен дълг не е била увеличавана. Размерът на задълженията е законосъобразно определен.
Солидарният дълг е възникнал след упражняване правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем на 25 юни 2013 г., когато уведомлението й е достигнало до кредитополучателя и до солидарните длъжници на основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на Бургаския окръжен съд.
С оглед съдържанието на съобразителната част на обжалваното въззивно решение настоящият съдебен състав приема, че изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не съдържа правен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, включен в предмета му, съобразен с критериите на т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС относно общо основание за достъп до касация.
Първият формулиран от касаторите въпрос е „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всички наведени доводи и събрани доказателства по тях, като изложи собствени мотиви и правни изводи, той е зададен в контекста на оплакването за липсващи мотиви по основното възражение за поемане на отговорност от физическите лица – съдлъжници в качеството на поръчители.
Въззивният съд не се е отклонил от задължението да се произнесе по всички допустими и относими към спора доводи и възражения на страните в съответствие с указанията на ППВС № 1/1953, ППВС № 7/1965 и ППВС № 1 от 1985 г., според които дължи произнасяне само по редовно заявените и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи изходът на спора. По заявеното с отговора на исковата молба възражение относно основанието на отговорността на солидарните длъжници – договор за поръчителство, чиито клаузи са инкорпорирани в съдържанието на процесния договор за кредит, приподписан от солидарните длъжници физически лица, поддържано в хода на целия процес, въззивният съд се е произнесъл, като е приел в съответствие с Общите условия, при чието действие ищцовата банка предоставя ипотечени кредити на физически лица, какъвто е процесният „Раздел ІV „Обезпечения“, т. 13.2/ и съдържанието на процесния договор от 14 април 2008 г., че солидарните длъжници, конституирани като страни, отговарят на основание чл.101 ЗЗД и при условията на чл.121 – 127 ЗЗД солидарно с кредитополучателя за изпълняване на задълженията му за погасяване на кредита от момента на възникването на тези задължения до окончателното им погасяване съгласно договора и ОУ. В договорно определеното понятие „трето задължено лице“ е проведено ясно разграничение между солидарен длъжник, поръчител и собственик на имущество, предоставено като обезпечение по кредит. Отговорността на поръчителя е регламентирана в т.13.3 на ОУ, при чието действие е сключен процесният договор. В споразумението от 3 октомври 2012 г. между страните по процесния договор изрично е посочено, че поръчител няма, а касаторите са назовани солидарни длъжници в договора, анексите към него и в споразумението. Понятията, използвани в Общите условия, имат същото значение както в договора /т. 16.4 на анекс № 2 към него/. Въззивният съд не се е отклонил от задължението да постанови решението си въз основа на надлежно събрани и неоспорени доказателства, установяващи правно релевантните факти, като ги е обсъдил в тяхната съвкупност при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели съгласно създадената постоянна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК /Решение № 212 от 1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на Второ ТО на ВКС, Решение № 134/30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на Второ ТО, Решение № 75/ 20.06.2016 г. по т.д.№ 16608/2015 г. на Второ ТО на ВКС И др./, изложил е свои собствени мотиви и правни изводи, които не са декларативни, а кореспондират с фактическите му констатации.
По същество формулираните в т.2 на изложението въпроси – Длъжен ли е ищецът до приключване на първото по делото заседание да посочи и ангажира доказателства за изгодните нему правопроменящи факти при въведено от ответника с отговора на исковата молба възражение за неправомерно изменение на лихвените проценти и допустимо ли е да кредитира само допълнителното заключение, като не отчита обстоятелството, че фактите по изменение на лихвения процент не са изложени своевременно от ищеца и за тях не са били представени своевременно доказателства – представляват оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила.
Въпросите не са обусловили правната воля на въззивния съд и изводите му по предмета на спора, те са от значение за тяхната законосъобразност. Според т.1 на цитираното Тълкувателно решение на ОСГТК основанията за допускане до касационен контрол са различни от основанията за неправилност на въззивното решение, проверката на които не се извършва в стадия на селектиране на касационната жалба.
Не покриват критериите за общо основание за достъп до касация по т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК и въпросите по т.3 от изложението, определени като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият от тях – каква правна фигура е налице при подписване на договор за банков кредит от трето задължено лице като солидарен длъжник – поръчителство, поемане на солидарно задължение или встъпване в дълг, е фактически въпрос, който зависи от волята на страните във всеки конкретен случай.
Вторият от тази група въпроси – допустимо ли е встъпване в дълг в хипотеза на едновременно възникване на валиден дълг за кредитополучателя и солидарен дълг на трето задължено лице, поет едновременно със сключването на договора за кредит – не е от решаващо значение за изхода на конкретния спор. Въпросът е теоритичен, намира противоречиво разрешение в доктрината, а в случая е безспорно кумулативното поемане на солидарен дълг от всяко трето задължено лице, идентичен по съдържание с дълга на кредитополучателя по силата на изрична клауза в общите условия – т. 13.2 – предвиждаща, че конституиран като страна солидарен длъжник, отговаря при условията на чл.121-127 ЗЗД солидарно с кредитополучателя за изпълняване на задълженията му за погасяване на кредита от момента на възникването им до окончателното им погасяване, т.е. по договореност между страните възниква солидарна отговорност, която се урежда по общите правила – чл.122 и следващите от ЗЗД.
В Общите условия за предоставяне на кредити на физически лица конституирането на солидарен длъжник е квалифицирано по чл.101 ЗЗД, т.е. като встъпване в дълг. При него встъпилият отговаря солидарно по общите правила, както при кумулативно договорено поемане на солидарно задължение. И в двата случая задълженията имат самостоятелен характер за разлика от отговорността на поръчителя, която е акцесорна и предметът и обемът й се определят от предмета и обема на главния дълг.
Последният трети въпрос не е разрешен в обжалвания акт, отговорът му се съдържа в разпоредбата на чл.138 ал.1 ЗЗД.
Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на спора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания, при наличието на които се проявява общото основание за достъп до касация – разрешеният правен въпрос, обусловил правните изводи на съда. Независимо от горното допълнителното основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК е бланкетно посочено, касаторите не са развили съображения за необходимост от промяна на създадената съдебна практика, за осъвременяване на тълкуването й, за непълна, неясна или противоречива нормативна уредба.
По изложените съображения следва да се приеме, че касаторите не установяват сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, на основание чл.288 ГПК.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 39/11 април 2016 г. на Бургаския апелативен съд по в.т.д.№ 65/2016 г. в обжалваната от Д. Н. М., Т. Ж. М. и М. Р. М. част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: