4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 432
София, 19.09.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети септември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3250 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. И. Д. – П., представлявана от адв. В. Б., Д. К. П., представляван от адв. А. И., и двамата с адрес в [населено място], и [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Н. Х. А., чрез пълномощника му М. Е. В., против определение № 1983 от 15 юни 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 2370 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което е обезсилено като процесуално недопустимо определение № 6296 от 2 март 2017 г. по гр.д. № 6677/2014 г. по описа на Софийския градски съд за допълване по реда на чл. 248 ГПК на друго определение по същото дело в частта за разноските.
В частната жалба се поддържа наличието на всички пороци на обжалваното определение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК към настоящия случай, доколкото в нейното приложно поле са единствено решенията, и че се касае за недопустимо приложение по аналогия на правила, отнасящи се до съдебните решения спрямо искането за изменение или допълване на определение. Оспорва се, че срокът за подаване на искането за изменение на определението в частта за разноските е едноседмичен, а не едномесечен, тъй като се касае за необжалваем съдебен акт, благоприятен за страните. Излагат се съображения и по правилността на постановеното от първоинстанционния съд определение. В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат въпроси, за които се претендира наличието на всички допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
В писмен отговор ответникът по частната жалба Л. Т. А., в качеството й на [фирма], [населено място], представлявана от адв. И. С., поддържа становище за неоснователност на жалбата и за липса на общо и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С обжалваното определение се приема, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо съдебно определение, тъй като с него се е произнесъл по искане на ответниците за допълване на съдебен акт по чл. 248 ГПК, което е постъпило след изтичането на преклузивния срок за това. Съобразено е, че искането за допълване на определението от 26.09.2016 г., с което Софийски градски съд е прекратил производството по делото съгласно чл. 233 ГПК поради заявен отказ от предявените искове, е постъпило след предвидения в разпоредбата на чл. 248 ГПК едноседмичен преклузивен срок, поради което и това искане не е подлежало на разглеждане. Приема се, че ответниците – молители в производството по чл. 248 ГПК, са получили съобщение за изготвянето на определението за прекратяване на делото на 07.10.2016 г. от физическите лица и на 13.10.2016 г. от юридическото лице, а искането за допълването на това определение в частта за разноските е направено на 26.10.2016 г. Посочено е, че се касае за обжалваемо съдебно определение, поради което и срокът за неговото допълване не е едномесечен, а едноседмичен.
Поставените от частните жалбоподатели въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият поставен въпрос: приложими ли са разпоредбите на чл. 248, ал. 1 ГПК по отношение на определенията за прекратяване на делото, постановени в закрито съдебно заседание, или исканията за присъждане на разноски на страната, която не е станала причина за завеждане на делото, следва да се считат като искане за изменяване на това определение поради пропуск по реда на чл. 253 ГПК, не отговаря на специфичните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на обжалваното определение до касационен контрол по същество. Частните жалбоподатели поддържат, че даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос противоречи на практиката на ВКС и е разрешаван противоречиво от съдилищата, но не сочат и не прилагат съдебни актове, които да установяват такова противоречие. От друга страна, в съдебната практика не съществува неяснота по въпроса дали редът за изменение и допълване на съдебните решения в частта за разноските, предвиден в разпоредбата на чл. 248 ГПК, се прилага и спрямо определенията. Утвърдено е в практиката становището, че съдебните решения в частта им, в която се съдържа произнасяне относно отговорността на страните за разноски по чл. 78 ГПК имат характера на определение, тъй като с диспозитива на своя акт съдът не разрешава материалноправния спор, който е въведен като предмет на делото с исковата молба, а дава разрешение на процесуалния въпрос за отговорността за разноски. Наред с това разпоредбата на чл. 278, ал. 4 ГПК предвижда общо приложение на правилата за обжалването на решенията спрямо определенията. Не се сочи от частните жалбоподатели дори изолирано становище, изразено в практика на съдилищата, според което определенията в частта им за разноските да са от категорията на оттегляемите съдебни определения по смисъла на чл. 253 ГПК, какъвто довод се заявява в изложението в подкрепа на поставения въпрос. Затова въпросът не визира и непълнота или неяснота в процесуалния закон, която да създава затруднения на съдилищата и да налага преодоляването й по тълкувателен път в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът може ли да прилага по аналогия и да се тълкува разширително специалната разпоредба на чл. 248, ал. 1 ГПК, касаеща реда и сроковете за допълване и изменяване на постановеното решение като приложима по отношение на другите актове на съда, прекратяващи производството по делото, след като в ГПК липсва съответната препращаща разпоредба, е свързан с основния довод на жалбоподателите за неприложимост на режима на изменение или допълване на решенията в частта за разноските по чл. 248 ГПК спрямо съдебните определения, поради което и смислово съвпада с първия поставен въпрос. Основателността на искането за допускане на касационно обжалване по този проблем е обсъдена по-горе.
Питането в какъв срок следва да се подаде искане до съда, прекратил производството по делото, за допълване на определението за прекратяване с присъждане на разноски за ответника, в случаите, в които ответникът няма правен интерес от подаване на въззивна жалба, също не изпълва допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Не се установява да е предмет на противоречиво разрешаване въпросът за това дали съдебните актове, които страната няма интерес да обжалва, са необжалваеми по смисъла на чл. 248, ал. 1 ГПК. Действително съдебната практика в съответствие и с правната теория възприема становище, според което жалбата, насочена срещу акт, който е изгоден за страната, която го обжалва, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като липсва правен интерес, като една от абсолютните процесуални предпоставки за развитието на процеса. Обжалваемостта обаче като процесуалноправно качество на постановените от съдилищата актове визира принципното наличие на установени от процесуалния закон ред и възможност за обжалването им, без оглед наличието или липсата на другите процесуални предпоставки за разглеждането на жалбата, които са предмет на конкретна преценка от съда. Причината за установяването на по-дълъг срок за искането за изменение или допълване на необжалваемите съдебни актове произтича от ограниченията на служебното начало в процеса, въведени в чл. 7, ал. 2 ГПК, според която разпоредба съдът връчва на страните само препис от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване. В този смисъл са и задължителните указания, дадени с т. 14 на ТР № 6/2012 г, ОСГТК, ВКС, в което се приема, че нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК не прави разграничение между субектите, които могат да обжалват, респективно да искат изменение на решението по чл. 248 ГПК с оглед техния интерес, и се отбелязва, че съдът връчва съобщение за изготвянето на съдебния акт на всяка от двете страни, като това разрешение е съобразено с гарантирането на равенството на страните в процеса (чл. 9 ГПК). С оглед изложеното, даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика.
Накрая се пита преклудира ли се правото на ответника да получи удовлетворение за направените по делото разноски, обусловена от неоснователно предизвикан правен спор, в случаите, в които делото е прекратено в закрито съдебно заседание, липсва произнасяне на съда по искането за присъждане на разноски, и молбата за произнасяне със съдебен акт по този въпрос не е подадена в срока за обжалване на определението за прекратяване. Дори да се приеме, че въпросът не е фактически и не цели произнасянето на касационния съд по правилността на обжалваното определение още във фазата по селекция на частната касационна жалба, и по този въпрос в частта му касаеща преклузията на правото да иска изменение или допълване по реда на чл. 248 ГПК, частният жалбоподател не посочва доказателства, които да установяват наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване. Не се посочва съдебна практика на ВКС, която да установява различно от възприетото в обжалваното определение разрешение на поставения въпрос, нито практика на съдилищата, която да застъпва противоположни становища по него. С оглед яснотата на уредбата и наличието на цитирания тълкувателен акт на ВКС, който разяснява приложението на чл. 248 ГПК, не се установява и поставеният проблем да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1983 от 15 юни 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 2370 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: