О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
гр. София, 02.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1818 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата А. И. И. срещу решение № 539 от 26. 01. 2017г. по в. гр. дело № 6812/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, с което е обезсилено като недопустимо решение от 10. 03. 2016г. по гр. дело № 22524/2014г. на Софийски районен съд, 28 състав, в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от А. И. И. срещу С. И. Б. за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № 68, том I, рег. № 9967, нот.д. № 68/2013г. по описа на нотариус А. Ч., поради противоречие със закона и тъй като бил сключен с цел ищцата да не може да изкупи имота, за разликата над 2/6 идеални части до продадените с договора 4/6 идеални части от имота, представляващ апартамент № 4 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] прекратено е производството в същата част като недопустимо; потвърдено е решение от 10. 03. 2016г. по гр. дело № 22524/2014г. на Софийски районен съд, 28 състав в останалите му части, с които са отхвърлени като неоснователни евентуално съединените искове с правни основания чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, оформен в нотариален акт № 68, том I, рег. № 9967, нот.д. № 68/2013г. по описа на нотариус А. Ч., досежно прехвърлените 2/6 идеални части от апартамент № 4 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и е отхвърлен като неоснователен конститутивния иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на 2/6 идеални части от същия апартамент, като А. И. И. е осъдена да заплати на С. И. Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 650 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че са нарушени: чл. 34 ЗС поради неподеляне на процесния недвижим имот между съсобствениците преди извършването на атакуваната покупко – продажба; чл. 29, ал. 3 ЗН, тъй като прехвърлителката Л. К. е прехвърлила права, които не притежава като наследник в наследствения имот съгласно чл. 69 ЗН и чл. 227 ГПК при конституирането на наследниците на починалата в хода на процеса ответница Л. К., на които не са връчвани съобщения и съдебни книжа.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, А. И. И. не навежда доводи относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а само такива досежно правилността на атакувания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – С. И. Б. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв..
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, всеки един с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с обективно евентуално съединени установителни искове в следната последователност: главният с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за продажба на процесния апартамент от 25. 04. 2013г. поради противоречието му със закона /нормата на чл. 33, ал. 1 ЗС/, тъй като на ищцата като съсобственик не е предложено да изкупи прехвърления дял; следващият с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за продажба на процесния апартамент от 25. 04. 2013г. поради заобикаляне на закона, тъй като договорът е сключен с цел да бъде лишена ищцата в един бъдещ момент от наследството на майка си /прехвърлителката/ и последният с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора за продажба от 25. 04. 2013г. като накърняващ добрите нрави, тъй като страните по него не са уведомили ищцата за намеренията си и тъй като насрещните престации по договора не са еквивалентни. Евентуално предявен спрямо установителните искове по чл. 26, ал. 1 ЗЗД според СГС е и конститутивен иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване от ищцата на прехвърления с атакувания договор за продажба дял от съсобствеността.
В рамките на извършената служебна проверка на допустимостта на първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд е счел, че за ищцата отсъства правен интерес от предявяване на установителни искове за нищожност на процесния договор за продажба от 25. 04. 2013г. досежно прехвърлените 2/6ид.ч. от процесния апартамент, които при евентуално наследствено правоприемство поради смърт на прехвърлителката Л. К. /майка на двете настоящи страни в процеса/ ще бъдат получени в дял от ответницата С. Б., т.е. по отношение на тези ид. части ищцата не би могла да постигне с успешното провеждане на исковете отпадане на вещнотранслативния ефект на атакувания договор. Поради това предявените установителни искове за нищожност на процесния договор за продажба досежно горепосочените 2/6ид.ч. са счетени за недопустими, а първоинстанционното решение в частта му, с която те са отхвърлени, е обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК като недопустимо и исковото производство в тази му част е прекратено.
СГС е обсъдил доводите на ищцата във въззивната й жалба за нарушения на чл. 227 вр. с чл. 229 ГПК, като е посочил, че първоинстанционното решение в останалата му, необезсилена част, не е постановено спрямо починали лица, тъй като между страните не е било спорно, че ищцата и ответницата Б. са единствените наследници по закон на починалата в хода на процеса първоначална съответница К., който факт е установен и от представеното пред СРС удостоверение за наследници, като е зачетено настъпилото универсално правоприемство по смисъла на чл. 227 ГПК в полза на двете дъщери на починалата.
При приетите за установени по делото правнорелевантни факти, според които прехвърлителката по процесния договор за продажба е прехвърлила собствените си 4/6ид.ч. от процесния имот, придобити на основание прекратена със смъртта на съпруга й съпружеска имуществена общност /3/6ид.ч./ и настъпило със смъртта на последния наследствено правопримество /1/6ид.ч./, на една от другите две съсобственички /нейна дъщеря/ с дял 1/6ид.ч. в съсобствеността, придобита на основание наследствено правоприемство от същия наследодател /нейн баща/, въззивният съд е намерил предявените искове с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС за неоснователни. Този извод е базиран на установения по делото и признат от ищцата факт, че прехвърлянето по атакувания договор е извършено между съсобственици, а не спрямо външно за съсобствеността трето лице, в която хипотеза нормата на чл. 33 ЗС е неприложима. Съобразени са задължителните разяснения в ТР № 5 от 28. 11. 2012г. по т.д. № 5/2012г. на ОСГК на ВКС, въз основа на които е посочено, че нарушаването на чл. 33, ал. 1 ЗС не прави сделката нищожна, а само поражда в полза на останалите съсобственици потестативно право на изкупуване при същите условия, поради което искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за нищожност на процесния договор поради противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗС не би могъл да бъде основателен. Конститутивният иск за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, като насочен срещу разпореждане между съсобственици, също е приет за неоснователен поради невъзникнало в полза на ищцата преобразуващо право по чл. 33, ал. 2 ЗС.
По останалите установителни искове за нищожност с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 2 и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в допустимата им част, СГС е ограничил проверката си съобразно чл. 269 ГПК до валидността и допустимостта им, тъй като във въззивната си жалба ищцата не е посочила конкретни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в тази му част, т.е. имала е характеристиките на бланкетна жалба и като такава не е породила правомощие за сезирания съд да извърши проверка за правилността на обжалваното решение. За пълнота въззивният съд е подчертал, че макар ищцата да не е предявила иск за възстановяване на запазена част по чл. 29, ал. 3 ЗН, такава може да бъде възстановявана само при извършени завещания и дарения от наследодателя, но не и при извършени от последния приживе възмездни разпоредителни сделки.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В изложението към касационната жалба на ищцата не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищцата не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответницата има право на сторените пред касационната инстанция съдебни разноски, но тъй като не е представила доказателства за действително направени такива, вкл. досежно хонорар за един адвокат в размер на 300 лв. /не е приложен по делото описания в отговора към касационната жалба договор за правна помощ/, съдебни разноски не й се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 539 от 26. 01. 2017г. по в. гр. дело № 6812/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.