1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 910
гр.София, 02.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1194/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Ю. Ф. К. и на В. Р. Р. – Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2173 от 17.11.2016 г. по гр.д.№ 3321/ 2016 г. С него частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 12869/ 2011 г. и като краен резултат жалбоподателката е осъдена да заплати на Ю. Ф. К. 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, причинени при излъчване на 24.09.2011 г. на телевизионно предаване „Г.”, със законната лихва от 03.10.2011 г. до окончателното изплащане на сумата и 2 566 лв разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 25 200 лв искът е отхвърлен.
Ищецът Ю. Ф. К. обжалва решението в отхвърлящата претенциите му част, а ответницата В. Р. Р. – Г. – в осъдителната му част.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ищецът повдига процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните и да разграничи изнасянето на неверни и позорящи факти от поднасянето на увреждащи оценъчни заключения. Според него в обжалваното решение този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Релевира и материалноправните въпроси за отговорността на журналист, които изнася увреждащи трето лице твърдения, възпроизведени впоследствие и в други медии и за разграничението между понятията „обществена личност”, „публична личност” и „медийна личност”. Счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответницата В. Р. Р. – Г. оспорва жалбата на ищеца като поддържа, че процесуалноправният въпрос е формулиран общо и без да е изяснена връзката му с предмета на обжалване. За материалноправните въпроси поддържа, че не са обусловили изводите на въззивния съд.
Като касационен жалбоподател ответницата В. Р. Р. – Г. повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) правни въпроси: противоправно ли е поведението на интервюиращ журналист, състоящо се в преразказ на неверни факти, които са му съобщени от негов събеседник; противоправно ли е изнасянето на информация за неспазване от страна на родител на режим на лични контакти, установен със съдебно решение; противоправно ли е изразяването на мнения и задаването на навеждащи въпроси от журналист в предварително заснето предаване; журналистът, режисьорът или екипът на предварително заснето предаване носи отговорност за обезщетяване на вредите, нанесени на трето лице чрез засягащи честта и достойнството му твърдения, изложени в предаването; при спазването на какви критерии и при обсъждането на кои обстоятелства следва да се определи размера на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от деликт; за нарушението, което съдът извършва, ако основе решението си на доказателство, което не е допуснато и събрано по съответния ред; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако не изложи собствени мотиви, не обсъди всички доказателства и направените от една от страните доводи; за нарушението, което въззивният съд допуска, ако при постановяване на решението си се произнесе извън посоченото във въззивната жалба. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ищецът Ю. Ф. К. оспорва жалбата на В. Р. Р. – Г. като поддържа, че част от поставените въпроси не са разрешени от въззивния съд и не обуславят решението му. Според него в изложението на ответницата по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се съдържат оплаквания за процесуални нарушения в процеса по анализ на доказателствата и за необоснованост на обжалваното решение, които не могат да дадат основание за достъп до касационен контрол, поради което такъв не следва да бъде допускан.
Съдът намира жалбите за допустими, но по никоя от тях не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е направил анализ на доказателствата по делото и е изградил собствени фактически констатации. Приел е за установено, че ищецът е публична личност – водещ на новините и репортер в национална телевизия, а ответницата е автор на предаването „Г.”, излъчвано в друга национална телевизия. Предаването било изготвяно от екип, в който освен ответницата участвали режисьор и оператор, като монтажът на цялото предаване е задължение на режисьора. Ю. К. има издадена от НАТФИЗ диплома за висше образование по специалност „публична реч”, завършил е четиригодишен курс на обучение през 2001 г. Той е имал сключен брак с Б. Г., но този брак е прекратен с влязло в сила решение по гр.д.№ 12010/ 2009 г. на Софийски районен съд, като упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака дете Г. е предоставено на бащата. На 24.09.2011 г. по национална телевизия бил излъчен запис на предаване, в което ответницата е взела интервю от бившата съпруга на ищеца. Излъчването е предшествано от анонси, според които в предаването ще бъдат изнесени потресаващи факти за личния живот на ищеца. В самото предаване по отношение на личността на Ю. К. изявления правят както бившата му съпруга, така и В. Р. Р. – Г., като съдът посочил, че действията им следва да бъдат разграничени и че взема предвид само казаното от ответницата, не и от интервюираната. В. Р. Р. – Г. е започнала предаването си с изявлението, че детето на ищеца и бившата му съпруга към днешна дата няма възможност да се вижда с майка си, тъй като бащата не разрешава контакти между тях. В хода на интервюто е демонстрирала доверие в твърденията на бившата съпруга за този факт и съпричастност към усилията й. Освен това задавала въпроси, свързани със сексуалната ориентация на Ю. К., внушавайки предпочитанията му към мъже и припомнила свои предходни предавания със същото внушение. Изложила и твърдения, че ищецът се представя като висшист, човек завършил, но студентската му книжка не е приключена и тя не вижда той да е завършил висше образование.
Предаването, а и анонсите преди него, предизвикали коментари в колектива, където работел ищеца, колегите му се питали дали наистина е хомосексуалист. Много хора, гледали предаването, се възмущавали от поведението му на родител, който препятства контактите на дъщеря си с другия родител, приемайки твърденията на ответницата за верни. Въззивният съд обаче намерил, че такова препятстване не е установено по делото. Напротив, както свидетелските показания, така и постановление на прокурор от 31.05.2011 г. по пр.пр.№ 36007/ 2010 г., СРП, сочат, че ищецът не е препятствал изпълнението на съдебното решение за мерките на лични отношения между бившата му съпруга и дъщеря им.
Още при анонсиране на предстоящото излъчване на предаването Ю. К. бил силно притеснен, започнал да допуска повече и по-сериозни грешки в работата си. Особено негативно отражение върху него имало опасението как ще се почувства дъщеря му, ако узнае за тези коментари и какво ще бъде отношението към нея от страна на съученици и приятели. Той се обърнал лично както към ответницата, така и към ръководството на телевизията, която предвиждала излъчването на предаването, с молба да не тиражират невярна позоряща го информация и с апел да се поставят в положението на родител на дете в 4-ти клас, за чиито баща ще бъде изнесена тази информация. След предаването се наложило да приема успокоителни лекарства заради натрупаното нервно напрежение, появявал се на обществени места с черни очила и шапка, опасявайки се да не бъде разпознат.
При така установената фактическа обстановка от правна страна въззивният съд извел, че отговорността на ответницата да обезщети причинените неимуществени вреди на ищеца е ангажирана, тъй като тя е автор на текстовете на водещия и на сценария. Обстоятелството, че и други лица са участвали при изработването на предаването, е без значение, тъй като отговорността е на целия екип и е солидарна. Действията на ответницата са противоправни, защото като водеща предаването тя не само е задавала въпроси на бившата съпруга на ищеца, но е изнесла и позорящи личността му твърдения – че пречи на срещите между майка и дъщеря и че не е завършил висше образование. Тези факти са проверяеми, но преди изготвяне на предаването ответницата не е проверила истинността им, а с твърденията си тя е злепоставила ищеца в обществото. Противоправно е и поведението на ответницата, състоящо се в настоятелно (против ясно заявеното нежелание на интервюираната да отговори) задаване на поредица въпроси, свързани със сексуалната ориентация на ищеца и внушаващи, че той е хомосексуалист. Това накърнява правото на личен живот на Ю. К. и може да бъде оправдано само ако публичното оповестяване на сексуалната му ориентация е в обществен интерес, наличието на какъвто нито се твърди, нито се установява. Като констатирал противоправността на поведението на ответницата и причинната връзка с установените неимуществени вреди у ищеца, съдът посочил, че вината се презумира и че са налице всички предпоставки по чл.45 ал.1 ЗЗД, при които за Ю. К. е възникнало вземане срещу В. Р. Р. – Г. за обезщетяване на вредите. При определяне на размера на обезщетението съдът посочил, че не взема предвид последиците от предшестващите и последващите предаването публикации в други медии относно ищеца, тъй като ответницата не може да бъде държана отговорна за тях. Тя не може да бъде държана отговорна и за злепоставящата информация, изнесена от бившата съпруга на ищеца. Съдът отчел също, че Ю. К. е публична личност и поради това следва да търпи в по-голяма степен последиците от интереса на обществото към него. При съобразяване на тези обстоятелства и обема на негативните изживявания на ищеца, съдът намерил за справедливо обезщетение сумата 15 000 лв, като за разликата до 25 200 лв отхвърлил иска.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, поставеният от касатора – ищец материалноправен въпрос за разграничението между понятията „обществена личност”, „публична личност” и „медийна личност”, не е обуславящ. Съдът не е правил в акта си такова разграничение, нито въпросът е бил поставен пред него, поради което той няма отношение към решението на инстанцията по същество.
Необуславящ е и поставеният от жалбоподателката В. Р. Р. – Г. материалноправен въпрос противоправно ли е поведението на интервюиращ журналист, състоящо се в преразказ на неверни факти, които са му съобщени от негов събеседник. Въззивният съд не е установил от фактическа страна поведение на ответницата, което се състои в преразказ на съобщени й от трето лице факти. Той е извел отговорността й от направени в предаването твърдения за позорящи личността на ищеца факти, които не са верни, макар истинността им да е била лесно проверима, и в изнасяне на информация за личния му живот без това да е оправдано от гледна точка на обществения интерес. Противоправността на деянието е намерена в личните изявления на водещата на предаването, а не в това, което е преразказала като чута информация.
По аналогични съображения необуславящ е и въпросът противоправно ли е изнасянето на информация за неспазване от страна на родител на режим на лични контакти, установен със съдебно решение. Противоправността съдът не е намерил в изнасянето на самата информация, а в това, че информацията е невярна и това не е било проверено от В. Р. Р. – Г. преди да изнесе такива твърдения в предаването си. Изложеното важи и за въпроса противоправно ли е изразяването на мнения и задаването на навеждащи въпроси от журналист в предварително заснето предаване. Отговорността на ответницата въззивният съд е извел не от изразените мнения и зададените въпроси от В. Р. Р. – Г., а от изнесената от нея невярна и злепоставяща ищеца информация за факти, които не са верни.
Що се касае до процесуалноправния въпрос за нарушението, което съдът извършва, ако основе решението си на доказателство, което не е допуснато и събрано по съответния ред, той се поставя във връзка с обсъждането в обжалваното решение на Етичния кодекс на българските медии, който не е бил приет като документ, а само възпроизведен в заключение на вещо лице. Съдът обаче не е извел противоправността на поведението на ответницата от нарушение на този Кодекс, а от неизпълнение на общоприети стандарти за добра журналистическа практика и действия в противоречие с чл.32, чл.39 ал.2, чл.41 от Конституцията на Република България и чл.8 ЕКПЧОС. Поради което и процесуалноправният въпрос за обсъждане на неприет документ няма значение за крайното решение по спора.
Останалите формулирани от срещупоставените страни правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Материалноправният въпрос журналистът, режисьорът или екипът на предварително заснето предаване носи отговорност за обезщетяване на вредите, нанесени на трето лице чрез засягащи честта и достойнството му твърдения, изнесени в предаването, въззивният съд е разрешил в съответствие с установената практика, че когато отговарят неколцина, отговорността е солидарна. Не постановява нещо по-различно решение по гр.д.№ 1507/ 2010 г., ІІІ г.о., на което се позовава жалбоподателката В. Р. Р. – Г.. В тълкувателната част на този акт е прието, че лицето, увредило другиго чрез изнасяне на невярна информация, разгласена медийно, отговаря по чл.45 ал.1 ЗЗД. На изводите в обжалваното решение това тълкуване не противоречи.
Практиката по въпроса при спазването на какви критерии и при обсъждането на кои обстоятелства следва да се определи размерът на дължимото обезщетение е установена още с ППВС № 4/ 1968 г. и тя е съобразена при постановяване на обжалваното решение. Съдът е посочил кои са обстоятелствата, които са от значение за този размер и какъв е балансът между тези, които обуславят присъждане на по-голямо обезщетение и тези, обуславящи по-малко. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява.
Процесуалноправните въпроси на двете страни, свързани със задълженията на въззивния съд при мотивирането на акта му, също са разрешени в съответствие с установената практика. Съобразено е, че съдът дължи обсъждане на всички доказателства и доводи на страните, както и излагане на мотиви защо възприема някои от тях и отхвърля други. И правилността на мотивите, съставени в изпълнение на това процесуално задължение, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос за нарушението, което въззивният съд допуска, ако при постановяване на решението си се произнесе извън посоченото във въззивната жалба, съдържа в себе си твърдение за процесуално нарушение, водещо до недопустимост на постановения акт. За недопустимостта на въззивното решение касационната инстанция следи и служебно, поради което независимо от начина на формулиране на въпроса, проверката е дължима. Въззивният съд обаче не се е произнесъл извън изложеното в жалбата. Той е процедирал съгласно установената практика, според която страната посочва обвързващо обема на защита, който търси. Това става чрез излагане на правопораждащите факти и формулиране на искане. При въззивно обжалване страната също предопределя обема на възможната защита чрез посочване на пороците на първоинстанционното решение. Когато недоволната от това решение страна оспорва фактическите установявания и основаното на тях правно разрешение за невъзникване на спорното право, въззивният съд е длъжен сам да установи фактическата обстановка по спора и да даде свои правни разрешения. Той е обвързан от сочените факти, но не и от правната им оценка, дадена от страните. Когато е посочено увреждащото поведение, причинната връзка и вредите, няма значение от какъв източник според страната произтича противоправността на поведението. Обективното право, което забранява това поведение, съдът е длъжен да знае и да приложи, ако установените факти попадат в хипотезата на съответната норма, без оглед правните становища на страните по делото.
Материалноправният въпрос за отговорността на журналист, който изнася увреждащи трето лице твърдения, възпроизведени впоследствие и в други медии, е обуславящ, но няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Практиката по разрешаването му е установена и според нея отговорността по чл.45 ал.1 ЗЗД е за лични виновни действия. За действия, извършени от трети лица, отговорност може да има при условията на чл.47 – 49 ЗЗД, каквато претенция в настоящето производство не е предявявана.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2173 от 17.11.2016 г. по гр.д.№ 3321/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: