1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 970
гр.София, 18.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1592/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. д. „В. Л.” – [населено място] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1690 от 21.12.2016 г. по гр.д.№ 2386/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Карловски районен съд по гр.д.№ 166/ 2016 г. и по този начин по предявения от А. Р. Я. иск, квалифицирани по чл.225 ал.3 КТ, Т. д. „В. Л.” – [населено място] е осъдено да й заплати обезщетение за незаконно недопускане на работа за период 15.02.2013 г. – 15.02.2016 г. в размер 10 038,66 лв със законната лихва от 15.02.2016 г. и разноските по делото.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол неговата вероятна недопустимост като постановено срещу процесуалноправно нелегитимиран ответник. Освен това моли обжалването да бъде допуснато по материалноправния въпрос върху кого тежи задължението да допусне до работа работник или служител, който след отмяна на незаконно уволнение се яви да заеме длъжността си в законоустановения срок, в хипотеза, при която онази част от предприятието, в която работникът е работил преди незаконното уволнение, междувременно е отдадена по наем. Счита, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос, според което задължението е за работодателя – наемодател, е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решения по гр.д.№ 1790/ 2013 г., ІV г.о., гр.д.№ 71/ 2010 г., ІІ г.о., гр.д.№ 485/ 2012 г., ІV г.о.). Повдига и материалноправен въпрос за момента, от който работодателят осъществява неправомерно бездействие за допускане до работа на възстановен след незаконно уволнение работник (надлежното явяване на работника или достигане до работодателя на волеизявление на работника за намерение да заеме длъжността), който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна А. Р. Я. оспорва жалбата като поддържа, че няма основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Счита, че не съществува вероятност то да е недопустимо, тъй като довод за отдаване на част от предприятието на касатора под наем е направен едва в касационната жалба. По първия материалноправен въпрос поддържа, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, а посочените от касатора актове разрешават въпроси при различни фактически предпоставки и са неотносими към настоящия казус. По втория материалноправен въпрос не взема изрично становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд, след като е изложил собствени фактически и правни съображения, е приел за установено, че ищцата е работила по трудов договор в ответното дружество на длъжност „домакин” с място на работа хижа „В. Л.”. Била уволнена от тази длъжност, но с влязло в сила от 05.01.2013 г. съдебно решение уволнението е признато за незаконно и ищцата е възстановена на заеманата длъжност. На 15.05.2012 г. между Т. д. „В. Л.” – [населено място], като наемодател, и [фирма], като наемател, е сключен договор за наем с обект хижа „В. Л.”. На 14.02.2013 г. ищцата не открила служители на дружеството в офиса му, но в разговор по телефона със секретаря му Р. го уведомила за намерението си за връщане на работа. На същата дата касаторът получил писмено уведомление от ищцата, че в изпълнение на съдебното решение се връща на заеманата длъжност, считано от 15.02.2013 г. На 15.02.2013 г. А. Я. се явила лично и с всички необходими документи за започване на работа в хижа В. Л., където свидетелят И. Д. й казал, че не може да я допусне до работа, тъй като хижата е отдадена под наем, а наемателката отсъства. При така установените факти от правна страна съдът извел, че отговорността на работодателя да заплати обезщетение на ищцата за недопускането й на работа след отмяна на незаконно уволнение и възстановяване на заеманата преди него длъжност, е ангажирана. Установено е, че с влязло в сила решение уволнението на Я. от длъжността „домакин” в хижа „В. Л.” е отменено и тя е възстановена на длъжността. В двуседмичен срок от получаване на съобщение от съда ищцата се е явила в хижата с готовност да престира труда си, но не е била допусната да изпълнява работата, на която е възстановена. Съдът отхвърлил доводите на ответника, че ищцата не се е явила надлежно да заеме длъжността, тъй като е била готова да престира труд в хижа „В. Л.”, а не в офиса на Т. д. „В. Л.” – [населено място]. Посочил, че явяване на работа по смисъла на чл.225 ал.3 КТ е налице, когато работникът се яви лично фактически в предприятието и изяви желание да заеме длъжността. Тези обстоятелства съдът намерил за установени по делото, като явяването е извършено на работното място на ищцата и е без значение явявала ли се е същата в офиса на работодателя. Фактическата невъзможност на работодателя да осигури същото място на работа на ищцата поради отдаване на хижата под наем не го освобождава от правното задължение да изпълни съдебното решение.
Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо като постановено срещу процесуално неправоспособен ответник. Процесуалната правоспособност на ответника се определя според това дали лицето, срещу което е предявен иска, има признато от законодателството качество на правен субект, годен да бъде носител на права и задължения. Не съществува спор, че Т. д. „В. Л.” – [населено място] е регистрирано като юридическо лице с нестопанска цел по ЗЮЛНЦ и може да бъде титуляр на права и задължения, включително такива на работодател по смисъла на пар.1 ДР КТ. Това обосновава процесуалната му правоспособност, а пасивната материалноправна легитимация на същото лице е въпрос по съществото на спора, не по допустимостта на иска.
С оглед мотивите на въззивния съд, нито един от поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси не обуславя обжалваното решение и не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол. Въпросът върху кого тежи задължението да допусне до работа работник или служител, който след отмяна на незаконно уволнение се яви да заеме длъжността си в законоустановения срок, в хипотеза, при която онази част от предприятието, в която работникът е работил преди незаконното уволнение, междувременно е отдадена по наем, се поставя за първи път в касационната инстанция. Във въззивната си жалба Т. д. „В. Л.” не е поставило този въпрос, то единствено е оспорвало като грешна правната преценка на ищцата, че неин работодател по правоприемство е [фирма], поради което явяването в хижа „В. Л.” не съставлява явяване на работника да заеме длъжността по смисъла на чл.225 ал.3 КТ. Доводи, че друго лице е материалноправно легитимирано да отговаря по претенцията за обезщетяване на вредите от незаконно недопускане до работа пред въззивния съд ответникът не е релевирал. Съответно ограничената в правомощията си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивна инстанция не е разглеждала и разрешавала въпроса има ли правоприемство между работодатели по смисъла на чл.123а КТ и ако има – кой от тях би бил отговорен за заплащане на обезщетение по чл.225 ал.3 КТ. Този въпрос не обуславя решаващите й изводи и не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.
Изложеното важи и по отношение на материалноправния въпрос за момента, от който работодателят осъществява неправомерно бездействие за допускане до работа на възстановен след незаконно уволнение работник. По доводите на работодателя – ответник съдът по същество изрично е посочил, че надлежното явяване на работника по смисъла на чл.225 ал.3 КТ е фактическото му лично явяване на работното място за съответната длъжност (а не в офис на работодателя) с изрично изявено желание да започне работа. Относно това, къде следва да е личното явяване на работника, правен въпрос касаторът не е формулирал. А повдигнатият въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел в мотивите си, че за да има надлежно явяване на работника е достатъчно до работодателя му да достигне негово волеизявление за намерение да заеме длъжността. Напротив, съдът изрично е поставил надлежното явяване в зависимост от личното фактическо явяване на работника на работното му място.
По изложените съображения не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1690 от 21.12.2016 г. по гр.д.№ 2386/ 2016 г.
ОСЪЖДА Т. д. „В. Л.”, [населено място], [улица], Е.[ЕИК], да заплати на А. Р. Я., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 900 лв (деветстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: