5
определение по гр.д.№ 1303 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София, 23.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОСОПА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1303 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Т. срещу решение № 150 от 09.12.2016 г. по гр.д.№ 422 от 2016 г. на Бургаския апелативен съд, граждански състав, с което е отменено решение № 314 от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 1743 от 2015 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от [фирма] срещу Г. Г. Т. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване на собствеността на ищеца и за осъждане на ответника да предаде на ищеца следната движима вещ: верижен багер, окомплектован с хидравличен чук, INAN MAKINA, модел М. 120, сериен № 392, марка „HYUNDAI“, модел „ROBEX 180 LC-7“, рама № 50210390.
В касационната жалба се твърди, че решението на Бургаския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК- противоречие с посочена от касатора задължителна и незадължителна съдебна практика /решение № 81 от 08.07.2014 г. по гр.д.№ 5665 от 2013 г. на ВКС, ГК, трето г.о., решение № 113 от 20.01.2016 г. по търг.д.№ 955 от 2014 г. на ВКС, ТК, второ т.о., решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025 от 2013 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262 от 2010 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4553 от 2015 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497 от 2013 г. на ВКС, ГК, първо г.о., решение № 205 от 12.04.2001 г. по гр.д.№ 147 от 2000 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 1905 от 01.02.2002 г. по гр.д.№ 1596 от 2001 г. на ВКС, ГК, четвърто г.о., решение № 1317 от 26.11.2008 г. по гр.д.№ 6080 от 2007 г. на ВКС, ГК, пето г.о., Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2012 г. по тълк.д. № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 893 от 09.05.2011 г. по гр.д.№ 166 от 2007 г. на Русенския районен съд, решение № 100 от 20.06.2011 г. по търг.д.№ 194 от 2010 г. на ВКС, ТК, второ т.о., решение № 860 от 20.10.1999 г. по гр.д.№ 595 от 1999 г. на ВКС, ГК, второ г.о., решение № 220 от 27.01.1969 г. по гр.д.№ 2209 от 1968 г. на ВС, решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 6873 от 2014 г. на ВКС, ГК, първо г.о./ по следните правни въпроси:
1. Задължен ли е съдът да обоснове крайния си съдебен акт само въз основа на доказателства, събрани в хода на производството по делото ?
2. Може ли съдът да основава решението си на факти, за които не е имало твърдения в хода на делото, респ. не са били събирани доказателства, или съдът е ограничен само до заявените от страните фактически твърдения и ангажираните във връзка с тях доказателства ?
3. Когато една вещ е предадена на юридическо лице-лизингополучател по силата на сключен договор за лизинг, означава ли че физическото лице, което е управител и представляващ това дружество, също има качеството на неин държател /като физическо лице/ или държател на вещта е само юридическото лице- лизингополучател ?
4. Отдаването под наем на движима вещ на трето лице представлява ли действие, обективиращо своене на вещта чрез другиго или наемодателят следва да упражнява фактическата си власт само лично, за да афишира намерението си за своене на вещта ?
5. За да е налице признание на иска с правните последици на чл.116, б.“а“ ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС, следва ли признанието да обхваща не само елементите, засегнати от фактическия състав, но да се отнася и до съществуването на самото задължение и неговите правни последици и да е адресирано до ищеца или до негов представител ?
6. Съзнанието на владелеца, че преди изтичането на срока по чл.80, ал.1 ЗС не би могъл да придобие вещта по силата на давностно владение, изключва ли анимуса на същия да свои вещта за себе си ?
В писмен отговор от 17.03.2017 г. ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови решение за уважаване на предявения ревандикационен иск за верижния багер, въззивният съд е приел, че собственик на процесния багер е ищецът [фирма].
Приел е за неоснователно направеното от ответника Г. Т. възражение за придобиване на този багер по давност поради следното: На основание договор за финансов лизинг от 06.11.2008 г. собственикът е предоставил държането на този багер на лизингополучателя [фирма], като именно това дружество, а не неговият управител Г. Г. Т. е осъществявало фактическа власт върху багера. Лизингополучателят [фирма] е бил само държател на вещта и това негово качество не се е променило и след разваляне на договора за лизинг на 21.04.2010 г. Г. Т. е започнал да осъществява фактическа власт върху вещта като физическо лице едва от 18.11.2011 г.- от момента на вписването в търговския регистър на решението на съда по несъстоятелността за прекратяване на търговската дейност на [фирма]. Макар изрично да не е уведомил собственика за промяната в намерението си да ползва вещта, то от конклудентните действия на Г. Т. /неизпълнение на задължението му по чл.20 от договора за финансов лизинг незабавно да върне лизинговия обект на лизингодателя/, би могло да се обоснове обективното настъпване на тази промяна в намерението и достигането й до собственика. От този момент /18.11.2011 г./ до подаване на исковата молба по делото /13.10.2015 г./ обаче не е изтекъл предвидения в чл.80, ал.1 от Закона за собствеността 5-годишен давностен срок, поради което Г. Т. не е придобил вещта по давност.
Съдът е приел за неоснователно твърдението на ответника, че е започнал да владее процесната вещ от момента на сключване на договор за наем от 16.09.2010 г. между него и [фирма]. Съдът е счел, че Г. Т. е предоставил багера за ползване на това дружество в качеството си на управител на [фирма], а не в лично качество. Разпитаните по делото свидетели свидетелствали, че са договаряли за строителни работи лично с ответника, но без да знаят на коя фирма е бил собственик той към конкретния момент.
Съдът е приел още, че дори да се приеме, че Г. Т. е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта от момента на прекратяване на лизинговия договор /21.04.2010 г./ , отново не е изпълнен фактическия състав на чл.80, ал.1 ЗС, тъй като са налице валидни извънсъдебни признания от страна на Г. Т., че вещта е собственост на [фирма] /признания, съдържащи се в представени по делото на лист 190 и лист 192 копия от протоколи за разпит на Г. Т. от 13.12.2013 г. и от 07.02.2014 г. пред разследващ полицай, във връзка с образувано досъдебно производство № ЗП 438/2013 г./, които са довели до прекъсване на придобивната давност по чл.116, б.“а“ ЗЗД. Дори и изявленията на ответника в тези протоколи да не представляват извънсъдебно признание, то те показват субективното отношение на ответника към процесната вещ- представляват изявления, че ответникът е държател на тази вещ, а не неин владелец.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основание за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените от касатора правни въпроси поради следното:
1. По първия поставен правен въпрос /задължен ли е съдът да обоснове крайния си съдебен акт само въз основа на доказателства, събрани в хода на производството по делото/ няма противоречие между посочената от касатора съдебна практика и обжалваното решение. Въззивният съд е основал решението си само на събрани по делото доказателства. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че съдът е основал решението си на договор за наем между [фирма] и [фирма], сключен преди датата на разваляне на договора за финансов лизинг, какъвто не е бил представян по делото. Съдът е основал решението си на договор за наем от 16.09.2010 г. с [фирма], сключен от Г. Т., а не от [фирма] и този договор е представен като доказателство по делото- лист 106 от първоинстанционното дело.
2. По втория поставен въпрос /може ли съдът да основава решението си на факти, за които не е имало твърдения в хода на делото, респ. не са били събирани доказателства, или съдът е ограничен само до заявените от страните фактически твърдения и ангажираните във връзка с тях доказателства/ също няма противоречие между обжалваното решение и представената задължителна съдебна практика. Съдът не е основавал решението си на факти, за които не е имало твърдения в хода на делото и за които не са били събирани доказателства. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че съдът е основал решението си на твърдение за наличие на договор за наем между [фирма] и [фирма], сключен преди датата на разваляне на договора за финансов лизинг, какъвто не е бил представян по делото. Както бе посочено по-горе, съдът е основал решението на договор за наем от 16.09.2010 г. с [фирма], сключен от Г. Т., а не от [фирма] и този договор е представен като доказателство по делото- лист 106 от първоинстанционното дело. Освен това, ответникът изрично се е позовал на този договор- именно той го е представил като доказателство по делото. Обстоятелството, че съдът е приел, че сключването на този наемен договор не е факт, който да доказва, че Г. Т. е установил държание или владение върху процесната вещ лично за себе си, няма отношение към поставения въпрос- тъй като в случая не се касае за основаване на решението на факти, за които страните не са изложили твърдения и не са ангажирали доказателства, а за преценка на доказателственото значение на представени от страните доказателства по делото.
3. По третия посочен въпрос /когато една вещ е предадена на юридическо лице- лизингополучател по силата на сключен договор за лизинг, означава ли че физическото лице, което е управител и представляващ това дружество, също има качеството на неин държател /като физическо лице/ или държател на вещта е само юридическото лице- лизингополучател/ също няма противоречие между съдебната практика и обжалваното решение. В посоченото от касатора Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по тълк.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че изразената от представляващия едно ЮЛ воля е волята на самото ЮЛ, а не на представителя. В съответствие с това тълкувателно решение, въззивният съд е приел, че с осъществените от Г. Т. правни действия по приемане на лизинговия обект от лизингодателя /подписване на приемо-предавателен протокол/ Т. е изявил волята на ЮЛ, което представлява- [фирма], а не собствената си воля като физическо лице, поради което с приемането на вещта неин държател е станало ЮЛ, а не неговия представител Т..
4. Четвъртият поставен въпрос /отдаването под наем на движима вещ на трето лице представлява ли действие, обективиращо своене на вещта чрез другиго или наемодателят следва да упражнява фактическата си власт само лично, за да афишира намерението си за своене на вещта/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Съдът въобще не е обсъждал и не се е произнасял по въпроса дали отдаването под наем на процесната движима вещ на [фирма] с договора от 16.09.2010 г. представлява действие, обективиращо намерението на ответника Г. Т. да свои вещта чрез другиго или Г. Т. е следвало да упражнява фактическата си власт върху тази вещ само лично, за да афишира намерението си за своене. Въззивният съд не е и бил длъжен да се произнася по този въпрос, тъй като той е свързан с преобръщането на държането във владение и като такъв би бил от значение за конкретното дело само ако бе установено, че Г. Т. е бил държател на вещта /упражнявал е фактическа власт върху нея/ към момента на сключването на договора за наем от 16.09.2010 г. А съдът е приел за установено, че до 18.11.2011 г. Т. въобще не е установявал фактическа власт върху вещта, а неин държател е било представляваното от Г. Т. търговско дружество [фирма].
5. Петият поставен въпрос /за да е налице признание на иска с правните последици на чл.116, б.“а“ ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС, следва ли признанието да обхваща не само елементите, засегнати от фактическия състав, но да се отнася и до съществуването на самото задължение и неговите правни последици и да е адресирано до ищеца или до негов представител/ не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил крайните изводи на съда в обжалваното решение. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за придобиване на вещта по давност, тъй като е счел, че ответникът не я е владял в продължение на предвидения в чл.80, ал.1 ЗС 5-годишен срок, считан от 18.11.2011 г. /датата на вписване в търговския регистър на решението на съда по несъстоятелност за прекратяване на търговската дейност на [фирма]/ до подаването на исковата молба на 13.10.2015 г. Само като допълнителен мотив е изложил доводи защо счита, че ако давностният срок е започнал да тече от 21.04.2010 г. /момента на разваляне на лизинговия договор/, този срок е бил прекъснат с признание на ответника, съдържащо се в протоколите за разпит на ответника пред разследващ полицай. А този допълнителен мотив сам по себе си не е от значение за крайния изход на спора по делото.
6. По шестия поставен въпрос /съзнанието на владелеца, че преди изтичането на срока по чл.80, ал.1 ЗС не би могъл да придобие вещта по силата на давностно владение, изключва ли анимуса на същия да свои вещта за себе си/ също няма противоречие между представената съдебна практика и приетото от въззивния съд. В обжалваното решение е прието, че от събраните по делото доказателства безспорно е установено, че до 18.11.2011 г. ответникът въобще не е държал вещта за себе си, а за ЮЛ, което представлява и чийто управител е, а не че съзнанието на ответника за невъзможността да придобие вещта преди изтичането на 5-годишния срок по чл.80, ал.1 ЗС априори изключва анимуса му за владение.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решенето на Бургаския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден за заплати направените от ответника разноски по делото пред ВКС в размер на 2 421 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 150 от 09.12.2016 г. по гр.д.№ 422 от 2016 г. на Бургаския апелативен съд, граждански състав.
ОСЪЖДА Г. Г. Т.- ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 2 421 лв. /две хиляди четиристотин двадесет и едни лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.