2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 990
София, 26.10.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1193 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. Ц. с адрес в [населено място], представлявана от адв. Ю. С., против решение № 2402 от 12 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 2706 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е отменено решение № 95 от 25 април 2016 г., постановено по гр.д. № 556/2015 г. по описа на окръжния съд в [населено място] в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Ц. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди, предизвикани от воденето на наказателно производство срещу нея за разликата между 3000 и 9000 лева, ведно със законната лихва от 4 януари 2011 г. до изплащане на обезщетението, и са присъдени разноски в размер на 70,47 лева, вместо което е отхвърлен предявеният от Е. Ц. иск за сумата над 3000 лева до присъдената от първоинстанционния съд сума от 9000 лева, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за сумата над 9000 лева до пълния претендиран размер на обезщетението от 26000 лева.
В касационната жалба се заявява неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон. Поддържа се, че с въззивното решение е присъдено обезщетение в изключително занижен размер, което е несъизмеримо с понесените от ищцата вреди в резултат на незаконното наказателно преследване. Твърди се, че въззивната инстанция сама е определила периода, за който ищцата има претенция за обезвреда, а именно 5 месеца – от 30 юли 2010 г. до 4 януари 2011 г., което не отговаря на истината и на изложените в исковата молба обстоятелства. Сочи се, че в същата ясно е заявена продължителността на съдебното производство, което като част от наказателното производство е продължило 3 години, както и че е постановена присъда № 26 от 5 март 2010 г., с която Е. Ц. е призната за невиновна по повдигнатото обвинение, а впоследствие тази оправдателна присъда е била протестирана от прокуратурата и е образувано ВНОХД № 203/2010 г., приключило с решение от 5 юли 2010 г., като всички тези дати предхождат възприетия от апелативния съд за релевантен период. Касаторката възприема за безспорно по делото, че й е повдигнато обвинение на 12 юни 2007 г., което било изрично посочено и във въззивната жалба на прокуратурата. Изтъкнато е, че при определяне на размера на неимуществените вреди съдът не е отчел съществени релевантни и установени по делото факти, отнасящи се до тежестта на повдигнатото обвинение, интензитета на наказателното преследване, високата степен на накърняване на личния и професионалния живот на ищцата, както и че не е обсъдена в пълнота спецификата на конкретния казус; не са били оценени установените по делото данни за негативните преживявания на ищцата, събрани от заключението на назначената по делото психологическа експертиза и от гласните показания на трима изслушани свидетели. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа наличието на допълнителното основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Прокуратурата на Република България не представя отговор на касационната жалба.
С обжалваното въззивно решение се приема за безспорно, че срещу Е. М. Ц. е водено наказателно производство до 4 януари 2011 г., когато е влязло в сила определение за прекратяването му. Обсъдени са изложените в исковата молба твърдения, че наказателното производство е образувано през 2005 г. под № 198/2007 г. по описа на районната прокуратура в [населено място], но обвинение срещу ищцата е било повдигнато на 30 юли 2010 г., с оглед на което е прието, че се претендира обезвреда за периода от повдигането на незаконното обвинение до прекратяването на наказателното производство или общо за пет месеца, като изрично се сочи, че въпреки наличието на доказателства за по-продължително наказателно преследване срещу ищцата, според изложената от нея фактическа обстановка заявените вреди са се проявявали през период от пет месеца. Изложени са съображения, че през този период ищцата е изпитвала ноторните в случай на повдигане и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер вреди, изразяващи се накърняване на нормалния ритъм на живот, усещане за несигурност и тревожност за изхода на процеса, неудобства в общуването, препятстване на възможността на засегнатото лице да планира в по-дългосрочен план бъдещето си. Взета е предвид влошената репутация на ищцата вследствие на наказателното преследване и повишения социален интерес в малкото населено място към развитието на наказателния процес, различните интерпретации на случая и широкото му разпространение сред обществото. Анализирана по делото в тази насока е и потребността на ищцата да запази в тайна от близките си факта за започналото наказателно производство и притесненията, свързани с отражението на този факт върху сина й и неговото себеуважение, тъй като по същото време той следвал право. Преценени са и данните от психологическата експертиза за това, че у ищцата се установява фрустриране да функционира като успешна личност при накърнени значими за нея житейски стереотипи, състояние на изразена реакция на емоционално унижение, дискомфорт и стрес, влияещи върху социалния резонанс и социално-волевите функции на ищцата. С оглед тези данни е счетено, че сумата от 9000 лева, присъдена от първоинстанционния съд, не е съизмерима с интензивността на страданията на ищцата през време на очертания с исковата молба период. Посочено е, че присъждането на обезщетение за друга обвинителна дейност на същия ответник накърнява диспозитивното начало в процеса, поради което и справедлив паричен еквивалент на установените вреди съставлява сумата от 3000 лева.
Въпросите на касаторката не обосновават допускането на касационното обжалване.
Поставя се въпрос по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за определянето на размера на обезщетението по справедливост за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство след извършване на преценка на всички установени и релевантни за делото факти, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Поддържа се противоречие на обжалваното решение с дадените в практиката разрешения на поставения въпрос, обективирана в т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Касаторката счита, че съдът не е взел предвид конкретно обективно съществуващи обстоятелства – вида и тежестта на обвинението, продължилото извън разумния срок наказателно преследване, интензитета на процесуалната принуда, обществено-икономическите условия към момента на постановяване на съдебния акт, тежестта на моралните вреди, свързани с дейността на ищцата като ликвидатор и вещо лице. Противно на изложеното твърдение, всяко едно от относимите за преценка на действителния размер на претърпените неимуществени вреди обстоятелство, е било взето предвид от въззивния съд. Съществен елемент от оценката на въззивния съд е уточняването на периода, през който са търпени съответните вреди, като съдът е счел, че за определяне на този период е ограничен от датите, посочени от ищцата, макар той да е ограничен в сравнение с данните за по-продължително наказателно преследване. За съответния период съдът е съобразил релевантните факти, поради което не се разкрива нарушение на постановките на ППВС № 4/1968 г. Отделно се обосновава и противоречие с решение № 150 по гр.д. № 1177/2016 г., III г.о., ВКС, според което при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ следва да се вземе предвид целият период от време, през който наказателното производство е било висящо. В соченото решение е разрешен проблемът дължи ли се обезщетение и за времето, през което е било налице незаконосъобразно повдигнато обвинение, но не са извършвани процесуално-следствени действия. В настоящия случай съдът не е определил времето на наказателното производство без да отчита част от времето, през което е било осъществявано незаконно наказателно преследване спрямо ищеца, и така произволно да е определил исковия период, а се е придържал към посочените в исковата молба дати. Ето защо твърдяното противоречие не се разкрива.
На трето място се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 18 по гр.д. № 2721/2013 г., IV г.о., ВКС, според което размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други. Въпросът за съобразяването на подобни обстоятелства обаче е обвързан с разрешението по предходния проблем – за срока, който подлежи на преценка, поради което самостоятелно въпросът не би могъл да обоснове допускането на касационното обжалване, доколкото не е самостоятелно обуславящ изхода на спора.
Поддържа се, че въззивният съд не е взел предвид тежестта на повдигнатото обвинение, което в конкретния случай е за тежко умишлено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до шест години. Според касатора съдът се е произнесъл в противоречие с константната съдебна практика, в която се приема, че по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ правнорелевантно обстоятелство за определяне размера на неимуществените вреди е тежестта на повдигнатото обвинение. Сочат се решение № 132 по гр.д. № 5861/2015 г., IV г.о., ВКС, и решение № 18 по гр.д. № 2721/2013 г., IV г.о., ВКС. И по този проблем относими са вече изложените съображения за вземане предвид очертания с исковата молба период. Тъй като въззивният съд се е ограничил с формално посочените в исковата молба дати, за да не наруши диспозитивното начало в процеса, то и този въпрос не е самостоятелно обуславящ изхода на спора. Същият е изводът и по твърдението, че апелативният съд е постановил своето съдебно решение без да съобрази задължителната практика, изразена в решение № 344 по гр.д. № 2378/2014 г., IV г.о., ВКС, според която, когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист, както и по твърдението за противоречие с решение № 15 по гр.д. № 3246/2013 г., IV г.о., ВКС – съдът при определяне на справедливото обезщетение следва да съобрази обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот към момента на постановяване на съдебния акт.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2402 от 12 декември 2016 г., постановено по гр.д. № 2706 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г. в обжалваните му части.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: