ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1037
София, 09.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 335 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] [населено място], община Ел.П., приподписана от адвокат А..Г., срещу въззивното решение на Окръжен съд София /СОС/ от 08.VІІ.2016г. по в.гр.д. № 332/2016г.
Ответницата по касационната жалба Д. Н. А. от [населено място], община Ел.П., в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Р.Д. е заела становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СОС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на РС Елин Пелин от 29.ХІІ.2015г. по гр.д. № 518/2015г. в частите, с които са уважени предявените от Д.А. срещу дружеството искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
Въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата на основание чл.328 ал.1 т.7 КТ е незаконно поради липса на първия елемент от фактическия състав на разпоредбата, споделяйки в тази насока и мотивите на първоинстанционния. Наличието на това основание за уволнение предполага преместване на осъществяваната в предприятието специфична дейност, индивидуализирана с вид, технология, машини, съоръжения, суровини, специфичен персонал за извършването й. В случая само малка част от машините и съоръженията /18 от 107 броя/ са били преместени от [населено място] в [населено място], като всички /или почти всички/ са били необходими и използвани за дейността на работодателя, в противен случай поддържането им би било икономически неоправдано. Отсъствието на преобладаващата част от тях в базата в [населено място] изключва възможността за извършване на същата дейност там. В тази връзка съдът не е кредитирал поради служебната им зависимост от ответника и противоречието им с останалите доказателства /писмени и заключения на счетоводни експертизи/ показанията на свидетелите А. и С., че „цялото производство” и „голяма част от машините” са изнесени в Л.. Няма данни и за преместване на работниците, с които е осъществявана дейността, нито за назначаване на нови в базата в Л.. Установено е и че осъществяваната в [населено място] до 27.V.2015г. дейност и към момента продължава да се извършва на същото място и със същия капацитет от дружеството – наемател [фирма] с наети от него част от бившите работници на [фирма]. Не е доказано възражението, че причина за забавеното преместване на предприятието било възпрепятстващото поведение на работниците и служителите. Дори да се кредитират показанията за ограничаване от страна на работниците на достъпа до производствената база /поради организирана от тях жива верига/, преместването на машините е станало възможно „ в началото на юни”, „след седмица-две”, и не е имало пречка да се изнесат всички машини и съоръжения, но това не е сторено и те и понастоящем се намират в базата в [населено място] на склад или под наем.
Съдът е приел за неустановено по делото и ищцата да е изразила изричен писмен отказ да приеме предложението на работодателя да последва предприятието при преместването му. Не може да се предполага, че по този начин е обективиран отказ, тъй като в гражданското право /освен в изрично регламентирани изключения/ мълчанието не означава нито съгласие, нито отказ, а липса на волеизявление.
В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обжалване се допуска при произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, ако такива въпроси касаторът е поставил в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна. Съдът служебно не може да вземе предвид и да се произнесе по разрешените от въззивния съд такива въпроси, нито да се произнесе по въпроси, различни от релевираните от касатора /така ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
В разглеждания случай въпросите, на които касаторът е основал искането си за допускане на касационен контрол, не отговарят на тези изисквания.
Въпросите под номера 2 и 3, а именно: защо се счита, че е симулативно преместването на предприятието, след като няма работници на площадката в [населено място], а са назначени други на съществуващата от 2011г. площадка в [населено място] с цел съсредоточаване на производството за обединяване дейността на дружеството, и как трябва да се изрази съгласието да се последва предприятието от площадката в [населено място] на съществуващата от 2011г. площадка в [населено място], след като работниците от площадката в [населено място] са отказали да последват предприятието на площадката в [населено място] и работодателят е бил принуден да назначи необучени работници и производството е било спряно за 2 месеца, са фактически, а не правни, само каквито законът предвижда като основания за допускане на касационно обжалване. Както е прието в т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК, въпросите не може да се отнасят до правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, защото в производството по чл.288 ГПК съдът не проверява нито законосъобразността, нито обосноваността, нито спазването на процесуалните правила при постановяване на атакуваното решение.
Въпросите под номера 4 и 5, а именно: какъв е разумния срок за изразяване на съгласието да се последва предприятието, след като самия законодател не е определил нормативен срок, и след като не е уреден в законодателството срок, кои са критериите за определяне на разумния срок и какво означава да има изричен отказ да последва предприятието, също не обосновават допускане на касационно обжалване. Това е така, тъй като те не са свързани с произнасяне от въззивния съд, обусловило изхода на спора по делото. Съдът не е формирал изводи относно срока, в който следва да бъде изразено съгласие да се последва предприятие при преместването му, нито относно критериите за определяне на разумен срок за това. Изводът в тази насока е само, че волеизявление за отказ липсва. Тъй като във въззивната си жалба ответникът, сега касатор, е заявил оплаквания във връзка с извода на първоинстанционния съд за необходимостта от предоставяне на разумен срок, относимият въпрос, който, обаче, не е поставен, а касационният съд не може да го съобрази служебно, е процесуалноправен за задължението на въззивния съд да се произнесе по наведените пред него доводи. Що се касае до частта от петия /и от първия/ въпрос „какво означава да има изричен отказ”, и той е фактически, а не правен, и поради това не обосновава допускането на касационно обжалване. Неотносима към имащ значение за изхода на спора извод в атакуваното решение е и частта от първия въпрос „какво точно представлява преместването на предприятието – е ли то еднозначно с преместването на машините и работниците и дали липсата на изричен писмен отказ е съгласие по смисъла на закона”. Това е така, първо, защото съдът не е приел еднозначност между преместването на машините и работниците и преместването на предприятието, а че преместването на предприятието по смисъла на закона е преместване на осъществяваната от него дейност, и второ – с оглед приетото, че мълчанието не е нито съгласие, нито отказ, а липса на волеизявление.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 550лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.ХІІ.2016г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския окръжен съд, ГО, І-ви въззивен състав, № 372/085.VІІ.2016г. по в.гр.д. № 332/2016г.
ОСЪЖДА на [фирма] със седалище [населено място], [община], да заплати на Д. Н. А. от [населено място], [община] 550лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: