ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1043
София, 09. ноември 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2977 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2403/12.12.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 2346/2016, с което е отменено частично решение № 1336/05.02.2016 на Софийския градски съд по гр. д. № 3474/2015, като П. е осъдена да заплати сумата от 5.000 лева – обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът-ищец И. Р. Д., представляван от адв. Р. И. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд съгласно чл. 269 ГПК, за задължението на въззивния съд в мотивите на решението да обсъди всички доводи на страните и доказателствата относно правно релевантните факти, както и по материалноправните въпроси за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за предпоставките за освобождаване от отговорност по чл. 5 ЗОДОВ, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/22.04.2005 на ОСГК на ВКС, както и с практика на ВКС, която прилага.
Ответникът по жалбата П. не взема становище.
Недоволен от решението в уважителната част е касаторът-ответник П., представляван от прок. Т. П. от С., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на съда в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, както и материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са разрешавани противоречиво от съдилищата, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968, т. 19 от ТР № 1/2001 и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 на ОСГК на ВКС, както и на противоречива практика на съдилищата, която прилага.
Ответникът по жалбата И. Р. Д., представляван от адв. Р. И. от САК, я оспорва, като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и не са налице основания за допускане на касационното обжалване в обжалваната част.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 03.09.2008 г. ищецът е задържан за 24 часа, като на 05.09.2008 г. му е повдигнато обвинение за грабеж по чл. 199, ал. 1, т. 1 НК и му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1.000 лева, за което престъпление е бил оправдан с влязла в сила присъда на 30.03.2010 г. В хода на производството на ищеца е наложена и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“, като с постановление на прокурор от СГП е отхвърлена молбата на ищеца за отмяна на наложената мярка и искането му за разрешение за напускане на страната. Въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажиране отговорността на П. спрямо ищеца, като при определяне размера на дължимото обезщетение, е съобразил следните обстоятелства: видът и характерът на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление, възрастта на ищеца 25-26 години; времетраенето на наказателното производство (1 година и 7 месеца); липсата на наложена най-тежка мярка за неотклонение; съдействие на разследващите органи; накърняване на нормалния ритъм на живот, несигурност и тревожност, включително неудобства в общуването; препятстване възможността за планиране на живота в по-дългосрочен план, включително организиране на пътуване и работа извън страната, поради което е определил като справедлив паричен еквивалент за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 5.000 лева. Като неоснователен е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 2.033,20 щ.д., представляващи разходи за закупуване на неизползван самолетен билет и разходи за посредническа фирма, тъй като е приел, че към момента на закупуване на билетите, въпреки че на ищеца не е била наложена ограничителна мярка за напускане на територията на България, има повдигнато обвинение и наложена мярка за неотклонение, която изключва възможността за продължително отсъствие на обвиняемия (последното е препятствие на дейността на разследващите органи, заради чието избягване се взема мярка за неотклонение). Съдът е приел, че обстоятелството, че ищецът предприема действия по реализиране на задгранично пътуване при наличие на наложена мярка за неотклонение, предполага осъществяване на действието на собствен риск и изключва основателността на претенция за репариране на тези щети от ответника. Относно отхвърлената имуществена претенция за присъждане равностойността на пропуснати ползи с естество на непридобит доход от работа в САЩ, въззивният съд е споделил доводите на първоинстанционния съд, като е приел, че на възмездяване подлежат само безспорно доказаните пропуснати ползи, а предполагаемите такива не могат да бъдат репарирани. Прието е, че липсва доказване за това в рамките на чистия предполагаем приход на ищеца, каква част от него би се реализирала за покриване на текущи нужди и каква би останала като остатъчна имуществена придобивка.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, въззивният съд не се е произнесъл в отклонение с установената практика, че след като са изчерпани контролните му функции (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастипили факти, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение.
Въззивният съд е съобразил задължението си, в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, както и, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Не подлежат на обезщетяване също вредите, когато увреждането е причинено поради изключителна вина на обвиняемия и обезщетението подлежи на намаляване, когато обвиняемият виновно е допринесъл за увреждането.
При този изход на делото разноски в касационното производство не се дължат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2403/12.12.2016 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 2346/2016.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.