1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1051
гр.София, 13.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2357/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 147 от 06.04.2017 г. по гр. дело № 124/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Пазарджишки районен съд по гр.д.№ 3412/ 2014 г. и по този начин жалбоподателят е осъден да заплати на И. А. И. 11 000 лв – обезщетение по чл.200 ал.1 вр. ал.3 КТ за претърпени имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 14.03.2008 г, представляващи разликата между неполученото брутно трудово възнаграждение и получената пенсия за инвалидност за периода от 11.11.2011 г. до 10.11.2014 г., със законната лихва върху тази сума от 10.11.2014 г.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по следните въпроси, прецизирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС: материалноправни въпроси за приложимостта на ППВС № 2/ 21.12.1981 г. при разрешаване на трудови спорове, възникнали при действието на КТ от 1986 г.; за началния момент на изискуемостта на вземането за обезщетяване на имуществени вреди от трудова злополука и може ли той да е различен, в зависимост от характера на вредите; за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ; и процесуалноправни въпроси за доказателствената тежест за установяване на причинната връзка между увреждането и условията на труд и начинът на доказване на това обстоятелство; съставлява си съществено процесуално нарушение призоваването на страната за съдебно заседание при неспазване на разпоредбата на чл.56 ал.1 ГПК. Счита, че въпросът за началния момент на изискуемостта е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а останалите въпроси намира за разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответникът И. А. И. оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Излага съображения, че при решаване на спора въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За проведеното пред въззивния съд единствено съдено заседание (30.03.2017 г.), в което е даден ход на делото и същото е обявено за решаване, ответникът [фирма] е призован на 14.03.2017 г., призовката е получена от Р. Н. – секретар. Призоваването е удостоверено с подписите на връчителя на призовката и на получателя. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изградил собствени фактически констатации и е изложил свои правни съображения. След обсъждане на доказателствата по делото той е приел за установено, че И. И. е работил по трудов договор при дружеството-касатор на длъжност „оператор тоалетни линии в цех ЦМ”. На 14.03.2008 г., при изпълнение на трудовите си функции, той претърпял злополука, която е призната за трудова с влязло в сила разпореждане на РУ”СО” – Пазарджик. С Експертно решение на ТЕЛК от 29.10.2008 г. на ищеца е призната 85 % трайно намалена работоспособност поради злополуката за срок от 3 години. С последващо решение на ТЕЛК от 08.11.2011 г. същият процент намалена работоспособност е определен пожизнено. В това решение не е посочено, че инвалидността се дължи на трудовата злополука, но съдът намерил това за безспорно установено, тъй като заболяването е описано по същия начин както в експертното решение от 29.10.2008 г., така и във влязлото в сила разпореждане за признаване на злополуката за трудова. Поради това съдът приел, че причинната връзка между полученото при тази злополука увреждане и невъзможността на работника да полага труд в същия обем, както преди настъпването му, е доказана. Съответно работодателят дължи обезщетение за търпените имуществени вреди от работника, състоящи се в разлика между получавана пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което би получавал, в случай че продължаваше да изпълнява трудовата си функция. По възражението на ответника, че работникът е допринесъл за увреждането с грубо небрежното си поведение съдът посочил, че с влязло в сила решение между същите страни по спор за обезщетяване на вреди от същата злополука то е отхвърлено и е недопустимо да се въвежда отново. Евентуално изложил съображения, че дори обсъждането на това възражение да е допустимо, то доказателствената тежест е за работодателя, а по делото няма никакви данни, че работникът е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и при пренебрегване на основни технологични правила или правила за безопасност. По възражението на ответника, че вземането е погасено по давност, съдът посочил, че давност не може да тече, преди вземането да е станало изискуемо, а имуществените вреди от вида пропуснати ползи, които се претендират в производството, са изискуеми от датата на решението на ТЕЛК, с което е призната трайно намалената работоспособност. В случая решението е в сила от 24.11.2011 г., а исковата молба е подадена на 11.11.2014 г. – преди изтичане на тригодишния давностен срок.
При така изложените от инстанцията по същество мотиви, поставеният материалноправен въпрос за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ, не е обуславящ. Съдът не е разрешил този въпрос, тъй като е отказал да обсъжда възражението за съпричиняване поради формирана сила на пресъдено нещо. Останалите мотиви на съда във връзка със съпричиняването не са решаващи, а са изложени при условията на евентуалност. Процесуалноправен въпрос относно разпростирането на силата на пресъдено нещо касаторът не е формулирал, а формулираният общ въпрос по приложението на чл.201 ал.2 КТ не обуславя решението по същество.
Необуславящ е и процесуалноправният въпрос съставлява си съществено процесуално нарушение призоваването на страната за съдебно заседание при неспазване на разпоредбата на чл.56 ал.1 ГПК. Той би бил релевантен при проведено пред въззивния съд съдебно заседание без страната да е редовно призована за него. За проведеното пред окръжния съд заседание обаче касаторът е призован при условията на чл.50 ал.3 ГПК, удостоверено с приложен по делото официален документ. Не се твърди неистинност на този документ, а доводите редовно ли е призоваването или не, са такива по чл.281 т.3 ГПК и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Останалите повдигнати правни въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Материалноправните въпроси за приложимостта на ППВС № 2/ 21.12.1981 г. при разрешаване на трудови спорове, възникнали при действието на КТ от 1986 г. и кой е началният момент на изискуемостта на вземането за обезщетяване на имуществени вреди от трудова злополука, когато те се състоят в разлика между получаван преди злополуката доход и получаваното след нея обезщетение за намалена работоспособност, касаят отхвърленото възражение на ответника за погасяване на вземането по давност. ППВС № 2/ 1981 г. обаче не дава различно разрешение на въпроса за началния момент на давността в сравнение с обжалваното решение. В мотивите към т.2 действително е посочено, че за пострадалия намалението на работоспособността настъпва от деня на злополуката и от този момент бъдещите вреди са известни, съответно изискуеми. Но са дадени и указания, че когато отрицателните отражения върху работоспособността се проявят по-късно, се прилага т.1, според която вземането е изискуемо от проявяване на болестта в пълен обем, което обикновено става с констатация на медицински орган. Когато медицински орган е установил неработоспособност за определен период, предвидимите бъдещи имуществени вреди са за този период и за тях тече давност от датата на констатацията. Когато по-късно същият орган установи наличие на основание за продължаване на неработоспособността, това е ново проявяване на увреждането и от датата на констатацията тече нова давност. В този смисъл е и трайната практика на Върховния касационен съд, установена по реда на чл.290 ГПК (решение N 231/ 18.10.2013 г. по гр.д.N 1376/ 2012 г., ІІІ г.о., решение № 254/ 02.08.2013 г. по гр.д. № 1086/ 2012 г., ІV г.о., решение № 365/ 19.12.2013 г. по гр.д. № 1063/ 2012 г., ІV г.о. и др.). Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по обуславящите материалноправни въпроси не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Не е налице и основанието по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК, тъй като наличието на установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва възможността въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС).
По процесуалноправния въпрос за доказателствената тежест за установяване на причинна връзка между увреждането и условията на труд и начинът на доказване на това обстоятелство, въззивният съд е изложил мотиви, според които доказването е осъществено с писмени доказателства, представени от ищеца. Това не е в противоречие със соченото от касатора решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1761/ 2009 г., защото както в него, така и в обжалваното въззивно решение, доказателствената тежест за причинната връзка е възложена в тежест на ищеца и е посочено, че трябва да бъде представено влязло в сила решение на ТЕЛК. Касаторът всъщност се оплаква от извършения от инстанцията по същество анализ на доказателствата, с краен извод за наличие на влязло в сила решение на ТЕЛК за установяване на увреждането и че то е последица от злополуката. Това оплакване обаче е по правилността на постановеното решение и не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Извършеният от въззивния съд доказателствен анализ не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, а по въпроса за разпределение на доказателствената тежест относно причинната връзка и необходимостта от решение на ТЕЛК, същият съд е съобразил установената обвързваща съдебна практика.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пазарджишки окръжен съд № 147 от 06.04.2017 г. по гр. дело № 124/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: