ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1057
София, 14.11.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. д. № 115 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Д.Т. като процесуален представител на П. Н. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив /ПОС/ от 30.V.2016г. по в.гр.д. № 559/2016г.
Ответницата по касационната жалба Н. П. М. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.К.-Б. е заела становище за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение ПОС по въззивна жалба само на ответника е потвърдил решението на РС Пловдив от 22.Х.2016г. по гр.д. № 1100/2015г. в частите, с които П. М. е осъден да заплати на Н. М. 5000 евро, представляващи част от дължимата сума 27435.27 евро, ведно със законната лихва от 28.І.2015г. до окончателното изплащане, и 1730лв. разноски.
Въззивният съд е приел за установено, че с договор от 04.ІІІ.2010г. в [фирма] – клон П. е открит депозит по международна банкова сметка на името на ответника за сумата 27435.27 евро. Установено е със заключение на вещо лице-графолог, че положеният за депозант подпис е изпълнен от ищцата, като изрично в договора е посочено, че е сключен от името на ответника. Въз основа на показания на свидетели е прието, че ищцата открила депозит на името на ответника, за да си осигури гарантирания от държавата минимум /да опази парите си/, като ответникът е следвало да върне парите при поискване от ищцата. Между страните е сключен договор, съчетаващ такъв за неправилен влог по смисъла на чл.257 и следв. ЗЗД и на договор за заем. Тъй като е установено, че депозант е ответника и че ищцата е предала на депозит процесната сума, обстоятелство, установено от съдържанието на договора с факта на подписването му от нея, безспорно следва извода, че по този начин тя е предала сумата на ответника. Без значение за спора е дали ответникът е бил уведомен за това, както и че не упълномощил ищцата да сключва договор за депозит, тъй като е безспорно, че в негов интерес е сключен неправилния влог. Съдът, кредитирайки показанията на свидетелите Б. и А., тъй като са последователни, непосредствени, логични и не противоречащи на останалия доказателствен материал, е счел за установена и уговорката между страните за връщане на дадената сума, т.е. че тя е дадена в заем. Съдът е споделил извода на първоинстанционния, че исканията или възраженията може да се установяват не само при пълното им и главно доказване, а доказването може да се изведе и от косвени доказателства, взети в тяхната съвкупност, водещи до извод за наличие на правна връзка между страните, въз основа на която да възникнат или да не възникнат определени задължения за ответника. Именно такива непреки доказателства са събрани в случая – наличие на договор за депозит в полза на ответника, подписан от ищцата, внесена сума, основанието на договора, сключен между ответника и трето лице с цел гарантиране депозитите на ищцата, както и че ответникът е следвало да върне сумата при поискване, т.е. за възникнало задължение на ответника спрямо ищцата по силата на облигационната връзка помежду им.
В касационната жалба и в представено след дадено указание изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с решение на ВКС ІV ГО по гр.д. № 921/2010г. по въпроса може ли пълното доказване да се осъществи само въз основа на преки доказателства или е възможно и с косвени доказателства. Сочи се в тази връзка, че пълното доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. В случая косвените доказателства не били нито несъмнено установени, нито, достоверни, а били твърде спорни – липсвали доказателства за внасянето на парите и за наличието на някаква уговорка, договорът за влог – неистински документ, свидетелските показания – противоречиви; главният факт – получаването на пари с уговорка за връщане – не се доказвал от косвените доказателства. Сочи се /в касационната жалба/ и въпросът може ли съдът да прояви инициатива и да извършва действия, които не са поискани от страните по делото, без да се конкретизират такива действия.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обжалване се допуска при произнасяне от въззивния съд по материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, ако такива въпроси касаторът е поставил в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна. Съдът служебно не може да вземе предвид и да се произнесе по разрешените от въззивния съд такива въпроси, нито да се произнесе по въпроси, различни от релевираните от касатора /така ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
В разглеждания случай въпросите, на които касаторът е основал искането си за допускане на касационен контрол, не отговарят на тези изисквания.
Със сочената от касатора практика на ВКС, обективирана в представеното решение на състав на ІV ГО по гр.д. № 921/2010г., според което пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установява без съмнение главния факт, не се обосновава произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Съдът не е формирал извода си за доказаност въз основа на косвени доказателства на релевантните за спора факти /сключен договор за заем и получаване на сумата по него/, въпреки че е приел, те не са несъмнено установени, достоверни и не в такава връзка с останалите обстоятелства, че да установяват без съмнение тези факти, в какъвто случай би било налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по въпроса. С оглед на това произнасянето от въззивния съд по въпроса, както е поставен от касатора, е в съответствие, а не в противоречие с даденото му от ВКС разрешение. Твърдението в изложението като обосновка на въпроса, че косвените доказателства не са нито несъмнено установени, нито достоверни, а са твърде спорни, защото липсвали доказателства за внасянето на парите и за наличието на някаква уговорка, договорът за влог бил неистински документ, свидетелските показания – противоречиви и главният факт – получаването на пари с уговорка за връщане – не се доказвал от косвените доказателства, изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд в тази насока, което представлява оплакване за неспазване на процесуални правила, за необоснованост и за незаконосъобразност, т.е. основание за касационно обжалване по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, на което, обаче, касационният съд може да извърши проверка само ако допусне касационно обжалване. Следва да се посочи и че като основание за допускане на касационно обжалване не е релевиран въпрос във връзка с извода в атакуваното решение, че „исканията и възраженията биха могли да се установят и докажат не само при пълно и главното им доказване”, който касационният съд не може да вземе предвид служебно /както е прието с ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
Вторият поставен от касатора въпрос „може ли съдът да прояви инициатива и да извършва действия, които не са поискани от страните по делото” е бланкетен, тъй като в него не са конкретизирани такива действия. С оглед на това въпросът, имащ теоретичен характер, без посочена връзка с имащо значение за изхода на спора произнасяне от въззивния съд, не покрива предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 1890лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, VІІ гр. състав, № 772/30.V.2016г. по в.гр.д. № 559/2016г.
ОСЪЖДА на П. Н. М. от [населено място] да заплати на Н. П. М. от [населено място] 1890лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: