2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1083
гр. София, 21.11.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3068 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г. против решение от 06.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 646/2017 г. от ІІ”б” състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по обективно съединени искове с правно основание чл.262 и чл.215 КТ. Съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.262 КТ е частично основателен, а този с правно основание чл.215 КТ е неоснователен. Съдът е приел, че извънредният труд се заплаща по начин, уреден в императивни норми- чл.262 и чл.263 от КТ, като за него се дължи трудово възнаграждение независимо дали за отчитането му е водена специална книга и независимо дали е издадена заповед от работодателя, с която да е възложено на работника или служителя да полага такъв труд. Въззивният съд е посочил, че доказването на извънредния труд може да стане с всички допустими доказателствени средства, включително и свидетелски показания, заключение на вещо лице, като в тежест на ищеца да установи, че е полагал извънреден труд, който е приеман от работодателя, както и в какъв размер. В тази връзка съдът се е позовал на тройна счетоводна експертиза, която е установила действително отработените часове от жалбоподателя, като е приел, че те са в повече от задължително установените работни часове с 492, 50 часа и дължимата сума е 1920, 16 лв. Прието е, че не трябва да се взима предвид допълнителното заключение и начина на изчисляване на положения извънреден труд, като е посочил, че като такъв не следва да се вземе предвид времето на престой в друго населено място, тъй като то не е действително отработено и в него служителят не е бил на разположение.
По отношение на втория обективно съединен иск с правно основание чл.215 КТ, съдът е приел, че законът предвижда, че при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни ,дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС. Предвидена е законова делегация, която позволява приемането на подзаконови нормативни актове, които да регламентират размера на командировъчните пари. Въз основа на тази делегация са приети наредби, имащи отношение към командироването на служители в страната и чужбина. В исковата молба и уточнението й от 09.04.2012г. ищецът е посочил, че претендира командировъчни пари за маршрути в страната и чужбина- до [населено място], Гърция и [населено място], Румъния. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че е бил командирован, къде и че му се дължат за това командировъчни пари, като това може да стане с всички допустими и относими доказателствени средства- писмени и гласни. Прието е, че ищецът не е ангажирал доказателства за установяване на благоприятния за него факт- командироване на посочените дати, поради което за него са и неблагоприятните последици от недоказването му. Липсата на командировъчна заповед не може да обоснове неоснователност на претенцията, доколкото неиздаването й съставлява недобросъвестно поведение на работодателя и нарушение от негова страна на законовата уредба. Но ищецът не е ангажирал други доказателства за установяване на основателността на претенцията си.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставката на чл.280, ал.1, т.3 ГПК относно допускането на касационното обжалване.
Първият поставен правен въпрос, е дали времето за престой в друго населено място от страна на шофьор, представлява извънреден труд. Безспорно е в съдебната практика, че извънреден труд се заплаща тогава, когато работникът е престирал работна сила в изпълнение на трудовите си задължения по трудовото правоотношение. Тогава, когато работникът не е полагал труд, независимо от мястото и времето, не му се дължи възнаграждение. Като е приел последното от правна страна, въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика и не е налице соченото основание относно допустимостта на касационното обжалване.
Вторият правен въпрос е свързан със задължението ищеца да докаже наличието на командировка с всички доказателствени средства в случаите, в които ответника оспорва наличието на командировка, а командировъчна заповед липсва. В тази насока е налице задължителна съдебна практика, според която ищеца следва да докаже, че е бил командирован от работодателя при оспорване от последния и процесуално задължение на ищеца е да докаже в процеса при условията на пълно и главно доказване своето фактическо твърдение, от което извежда претендираното право на обезщетение по чл. 215 КТ. В този смисъл решение № 142 от 6.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1324/2011 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК и др.
Предвид липсата на сочените касационни основания, касационното обжалване не следва да се допуска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди заплатеното адвокатско възнаграждение за тази инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 1200 лева.
Водим от горното, състава на ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.04.2017 г., постановено по гр.д.№ 646/2017 г. от ІІ”б” състав на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. Д. Г. от [населено място], [улица] да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на [фирма] сумата 1200 /хиляда и двеста/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.