1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1092
гр.София, 22.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2699/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. И. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 449 от 28.02.2017 г. по гр.д.№ 5749/ 2016 г. С него е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 9819/ 2015 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на касатора 3 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № 1350/ 2011 г., със законната лихва върху тази сума от 18.09.2014 г., като за разликата до пълния предявен размер от 45 000 лв и за присъждане на обeзщетение за имуществени вреди в размер 800 лв претенциите са отхвърлени.
Ответникът П. не е обжалвал валидното и допустимо въззивно решение в частта, в която ищцовата претенция е уважена до размер 3 000 лв.
Касаторът Й. И. М. обжалва решението изцяло и моли то да бъде отменено, като делото бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Като общо основание за допускане на касационното обжалване повдига материалноправните въпроси „Какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ” и „Какви са обективните критериите, които следва да бъдат съобразявани при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, същевременно поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна П. не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за частично недопустима.
В частта, в която ищцовата претенция е уважена, за Й. М. не съществува интерес от обжалване. Интерес да оспори решението в тази част има само П., но тя не е упражнила правото си на жалба. Съответно въззивното решение в частта, уважаваща отчасти иска за обезщетяване на неимуществени вреди, е влязло в сила. За ищеца право да обжалва решението в тази част не съществува, тъй като правото на жалба възниква само при наличие на правен интерес.
В частта, в която е отхвърлен иска за обезщетяване на имуществени вреди, жалбата е недопустима на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК. Претенцията, с която от съда се иска П. да бъде осъдена да заплати на Й. М. сумата 800 лв, съставлява самостоятелен осъдителен иск. Неговата цена е в размер търсената сума (чл.69 ал.1 т.1 ГПК), тя е под 5 000 лв, а въззивните решения по граждански дела с такава цена на иска не подлежат на касационно обжалване.
В частта, в която Й. М. обжалва въззивното решение за частично отхвърляне на иска му за обезщетяване на неимуществени вреди, жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск за разликата над 3 000 лв, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 28.12.2010 г. ищецът М. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.199 ал.1 т.2 НК, не му е взета мярка за неотклонение. Наказателното производство срещу него е продължило с внасяне на обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 1350/ 2011 г. по описа на Софийски градски съд. С влязла в сила от 18.09.2014 г. присъда ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение. Той е осъждан за други престъпления. Обвинението, за което е оправдан, се отразило негативно върху психиката му, той се опасявал от тежкото наказание, предвидено за конкретното престъпление, изпитвал психически смущения и емоционални неудобства. От правна страна съдът посочил, че щом ищецът е признат за невинен, всички следствени действия срещу него са неоснователно предприети и ангажират отговорността на държавата. Затова приел, че държавата следва да обезщети причинените вреди от неоснователно предприетото наказателно преследване срещу ищеца. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се има предвид продължителността на наказателното производство (повече от 3 години) и тежестта на повдигнатото обвинение като обстоятелства, обосноваващи по-голям размер на обезщетението. От друга страна съдът установил, че срокът на разследване и на съдебното производство не е надхвърлил разумния, че оправдаването на ищеца е станало още пред първата инстанция и потвърдено от следващите, както и че по отношение на ищеца не е била взета мярка за неотклонение. Посочил, че по делото са останали недоказани твърденията на ищеца за изпадане на депресивно състояние, за злепоставяне пред близки и познати и за влошаване на отношенията в семейството му, като последица от повдигнатото обвинение. Никакви доказателства няма и за ищцовите твърдения, че това обвинение е съпричинило смъртта на майка му. При съвкупното обсъждане на тези обстоятелства съдът намерил, че адекватно обезщетение за установените вреди е присъждането на 3 000 лв и за разликата до пълния предявен размер отхвърлил иска.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият материалноправен въпрос не е обуславящ. Разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ не съдържа понятие „справедливост”, затова въпросът „Какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ”, не може да бъде отнесен по никакъв начин към дадените от въззивния съд правни разрешения.
Вторият поставен като основание за допускане на касационното обжалване материалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение могат да имат само въпроси, по които няма установена практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна. Затова е недопустимо по отношение на един и същ въпрос да се поддържа едновременно наличие на основанията и по т.1, и по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Щом касаторът твърди, че въпросът е разрешен в негов ущърб в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, той заявява наличие на установена (и ненуждаеща се от промяна) практика, поради което излагането на съображения по наличието на основания по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е безпредметно. А в противоречие с практиката на Върховния касационен съд поставеният въпрос не е разрешен. Както е прието в решение № 163/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 411/ 2016 г., ІV г.о. (и цитираната в него предходна практика), за да определи справедливо обезщетение, съдът съобразява личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето. Не бива да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Всички тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд при разрешаването на въпроса за обективните критерии, които следва да бъдат съобразявани при определяне на обезщетение за неимуществени вреди съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което актът му е в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че в частта, в която жалбата е допустима, не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, а в останалата част същата не може да сезира валидно съда, поради което
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. И. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 449 от 28.02.2017 г. по гр.д.№ 5749/ 2016 г. в частта, в която П. е осъдена да му заплати 3 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с присъда по НОХД № 1350/ 2011 г., и в частта, в която е отхвърлен предявения от Й. И. М. иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер 800 лв.
Определението в тази му част подлежи на обжалване пред друг състав на Върховния касационен съд в седмичен срок от съобщаването му.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 449 от 28.02.2017 г. по гр.д.№ 5749/ 2016 г. в останалата част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: