1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1097
гр.София, 22.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2721/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 277 от 14.03.2017 г. по гр. дело № 3080/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 6025/ 2016 г. и като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на [фирма] сумата 12 182 лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, със законната лихва върху тази сума от 10.11.2015 г. и разноските по делото.
Касаторът претендира допускане на касационен контрол по процесуалноправни въпроси, които, прецизирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС, се свеждат до: коя от страните носи доказателствена тежест относно факта на възлагане на работата при предявен иск за обезщетяване на имуществени вреди от деликт по чл.49 ЗЗД; длъжен ли е въззивният съд, при предявен иск по чл.49 ЗЗД, да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени мотиви, като при уважаване на иска изчерпателно посочи защо приема наличие на предпоставките по цитираната разпоредба. Поддържа, че първият от тези въпроси има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а вторият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата и поддържа, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Според него в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не са формулирани правни въпроси, по които да бъде допуснато обжалването, нито е обосновано някое от допълнителните основания по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Това е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол. При условията на евентуалност излага съображения по съществото на спора като поддържа, че въззивният съд е постановил законосъобразен акт.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 10.11.2015 г. собственият на ищцовото дружество лекотоварен автомобил И. Д. с рег. № ** ** ** бил управляван от свидетеля Л. С. по [улица]в [населено място]. Б. бил с три ленти за движение във всяка посока, като процесното превозно средство се намирало в крайната лява лента, посока за движение [населено място]. В участъка на кръстовището на булеварда с [улица]в тази лента, напречно на пътното платно, във връзка с извършван ремонт, бил разположен бетонов бордюрен блок, чието заобикаляне не било възможно. Автомобилът преминал през блока, водачът му изгубил контрол върху него и настъпил сблъсък в платното за насрещно движение с движещ се в противоположна посока лек автомобил. По ищцовото превозно средство настъпили увреждания, чието отстраняване би наложило разходване на 14 384,27 лв, а пазарната му стойност към датата на произшествието е 13 682 лв. Стойността на запазените части на автомобила е 1 500 лв. Съдът обсъдил, но отхвърлил възраженията на ответника по делото, че механизмът на получаване на повредите по автомобила не е установен. Посочил, че според заключението на техническата експертиза повредите съответстват на твърдения от ищеца механизъм на пътнотранспортното произшествие, а тези твърдения се установяват категорично от свидетелските показания по делото. Самият ответник не е посочил друг възможен начин на причиняване на вредите. При така извършеният доказателствен анализ, от правна страна съдът приел, че причина за настъпване на вредите е наличие на необозначено препятствие на пътното платно, създаващо опасност за движението. Посочил, че на основание чл.8 ал.3 ЗДвП пътят е бил предоставен за управление на [община], а съгласно чл.31 ЗП общината е длъжна да осъществява неговият ремонт и поддръжка. Освен това тя е била длъжна да сигнализира за всяко препятствие по пътя, бордюрният блок съставлява такова препятствие, а наличието му не е било обозначено по никакъв начин. Поради това бездействието на натоварените от общината за поддръжка на пътя служители се явява противоправно, а настъпилите за ищеца вреди са пряка последица от него. Това бездействие е осъществено при изпълнение на възложена от общината работа, поради което и на основание чл.49 ЗЗД тя е отговорна да обезщети произтеклите вреди. Възраженията на ответника за съпричиняване не е подкрепено с никакви доказателства, поради което искът е основателен до размер 12 182 лв: пазарната стойност на превозното средство, с приспадане на стойността на запазените му части.
Неоснователни са доводите на [фирма], че в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба няма надлежно формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. В изложението изрично са посочени правните разрешения на въззивния съд, които жалбоподателят оспорва, както и защо касаторът претендира първият от тях да има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По втория въпрос е посочено на коя практика на ВКС, според касатора, дадените от въззивния съд разрешения противоречат (ППВС № 9/ 28.12.1966 г.). Релевантните правни въпроси са очертани, а уточняването и прецизирането им е в правомощията на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС).
Въпросите обуславят обжалваното решение, но първият от тях няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а вторият не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съгласно цитираното Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОКГТК, ВКС, значение по чл.280 ал.1 т.3 ГПК биха имали въпроси, по които няма установена практика или когато установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по въпроса за доказателствената тежест относно факта на възлагането при предявен иск по чл.49 ЗЗД законът е пълен и ясен, а практиката по прилагането му – установена и ненуждаеща се от промяна. Доказателствената тежест е за ищеца и в обжалваното решение не е прието нещо различно. Възлагането на работата е обстоятелство, което съдът е извел от действащата нормативна уредба. По повод на това правно разрешение касаторът не е формулирал въпрос, а формулираният въпрос за доказателствената тежест не е разрешен в различие от установената практика.
Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд, при предявен иск по чл.49 ЗЗД, да обсъди всички доказателства по делото и да изложи собствени мотиви, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, защото съдът по същество е изложил ясни и изчерпателни мотиви защо приема наличие на предпоставките по цитираната разпоредба. Касаторът всъщност изразява недоволство от тези мотиви, но правилността на резултата, до който инстанцията по същество е достигнала, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК. Проверяват се само правните й разрешения, а в случая те не са в противоречие с изискванията по ППВС № 9/ 1966 г.
По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 277 от 14.03.2017 г. по гр. дело № 3080/ 2016 г.
ОСЪЖДА [община], [населено място], да заплати на [фирма], Е.[ЕИК], [населено място], [улица], 1 600 лв (хиляда и шестстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: