ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1100
София, 23. ноември 2017 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2940 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 903/19.04.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 220/2017, с което е отменено решението на Кюстендилския окръжен съд от 206/08.08.2016 г. по гр. д. № 555/2015, като е уважен предявеният иск по чл. 1 ЗОДОВ, вр. с чл. 32 ЗОПДИППД (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15.000 лева за първия ищец и 9.000 лева за втората ищца.
Недоволен от решението е жалбоподателят К. (К.), представляван от юрк. Г. В., който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд да извърши служебна проверка на решението за валидност и за допустимост в обжалваната му част, както и за задължението на въззивния съд да посочи вярната правна квалификация на предявения иск при действието на ЗОПДИППД (отм.), за доказване на причинната връзка между действията на К. и нейните органи и причинените вреди, както и по материалноправните въпроси за отговорността на К., когато проверяваното лице-ответник представи доказателства за доходите си едва в съдебното производство и за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ППВС № 7/1959, ППВС № 4/68, ТР № 3/2005 на ОСГК, ТР № 45/1990 на ОСГК на ВС, Решение № 933/14.10.2010 на ВКС по гр. д. № 5382/2008, Решение № 945/15.03.2010 на ВКС по гр. д. № 3026/2005, Решение № 18/20.02.2014 на ВКС по гр. д. № 2721/2013 и Определение № 305/29.04.2014 на ВКС по ч. гр. д. № 2099/2014.
Ответниците по жалбата П. Д. И. и Н. Г. А., представлявани от адв. Д. З. от КАК, я оспорва, като неоснователна и счита че не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение от 11.11.2013 г., постановено по гр.д. № 631/2009 е отхвърлено искането на К. по чл. 28, ал.1 от ЗОПДИППД (отм.) против ищците за отнемане в полза на държавата на имущество на стойност 885.607, 39 лв., потвърдено с решение на № 1254/20.06.2014 на САС по гр.д. № 102/2014, като с Определение №76/21.01.2015 на ВКС по гр. д. № 5748/2014 въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Изложени са съображения, че производството пред К. е започнало въз основа на уведомление от Видински районен съд за влязло в законна сила споразумение от 27.10.2005 г., одобрено по НОХД № 871/2005, по което първият ищец П. И. се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ НК. По искане на К. с определение от 30.07.2009 г. по ч. гр. д. № 526/2009 Кюстендилският окръжен съд е допуснал обезпечение върху цялото имущество на ищците, което е отразено в публикации във вестниците „С.“, „Т.“, „Н.“ и м. „Д.+“. Съгласно приетите по делото медицински експертизи, въззивният съд е приел, че първият ищец е с влошено психично състояние, а по отношение втората ищца Н. А. е страдала от разстройство в адаптацията – състояние е на субективен дистрес, без тежки симптоми за установяване на психоза и без данни за психично заболяване. Въззивният съд е приел, че предявеният иск срещу К. е по чл. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.), същият е допустим, като са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на К. за причинени неимущесвени вреди на ищците, вследствие незаконни действия по ЗОПДИППД (отм.), довели до настъпване на вреди от незаконна правозащитна дейност на К.. Изложени са съображения, че с изменението на ЗОДОВ от 19.11.2012 г., отговорността на К., като процесуален субституент на държавата, е изведена в изрична разпоредба на чл. 2а ЗОДОВ, идентична по смисъл на чл. 32 ЗОПДИППД (отм.). Съдът е приел, че отхвърлянето на иска по чл. 28 ЗОДПИППД (отм.) се явява последица от неоснователно и незаконосъобразно действие на К. по смисъла на закона, извършено при или по повод на правомощията й, свързано с преценката за вероятна основателност на бъдещия иск и в този смисъл доводът, че по уведомление на Видинския районен съд е започната проверката от К., която е действала в изпълнение на задълженията си по закон и е упражнявала съответните за това процесуални права, не я освобождават от отговорност за последващите й действия, тъй като именно въз основа на проверката, която е извършила, е следвало да прецени дали да заведе съдебното производство по чл. 28 ЗОДПИППД. Прието е, че в рамките на производството чл. 15-18 ЗОПДИППД (отм.) е следвало извършване на преценка въз основа на предпоставките, предвидени в закона, като последващото въззивно и касационно обжалване на постановените в исковото производство отхвърлителни съдебни актове, е довело да продължителност на съдебното производство за значителен период от време (приблизително 5 г.). Ето защо, всички доказани вреди, причинени на ищците, които са в резултат на воденото производство, подлежат на обезщетение. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид следните обстоятелства: предметът, продължителността и интензитетът на проведеното производство, разгласяването на данни в медиите от същото, конкретен начин на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото, съобразно неговата възраст, обществено и социално положение, отражение на производството върху здравето (физическо и психическо) на лицата, засягане взаимоотношенията в семейството, последици от професионална реализация; размерът на сумата, за която е водено производството – 885.607,39 лв., касаещо цялото имущество на ищците; правото им на труд и на частна собственост, във връзка с наложените обезпечителни мерки – възбрани и запори; невъзможността да се ползват от притежаваните средства, да водят спокоен начин на живот и да обезпечават своите и на близките си нужди. Прието е, че доказателствените искания на ищците в съдебното производство не могат да им се вменят във вина, доколкото К. е упражнила процесуалното си право на въззивно и касационно обжалване, като е следвало да прецени основателността на претенцията си с оглед изхода на спора пред първата инстанция. Въззивният съд е приел като неотносимо към периода на делото възражението, че ищците е следвало сами да поискат вдигане на обезпечителните мерки, тъй като претендираните вреди са само до 21.05.2015 г. – датата на приключване на производството пред ВКС, а не и периодът до вдигане на наложените обезпечения. Обсъдени са свидетелските показания, които последователно и безпротиворечиво установяват настъпилата промяна в живота на ищците, за което свидетелстват техни служители и бизнес партньори; установено е, че са се влошили отношенията между ищците и родителите им, които са били много стресирани, както и с децата им (едно от които е споделило с учителката си, че изпитва притеснения, че ще им вземат къщата и ще останат на улицата, че иска да живее при баба си на село, започвало да не посещава всички часове, съучениците му се подигравали, дори в учителската стая е имало вестник, в който пишело за проблемите на ищците). В заключение съдът е приел, че ищците са станали затворени, нервни, не контактували с близки и приятели, преживени са стрес, нервност, страх от отнемане на имуществото им, опетнено добро име пред съгражданите им и търговците, проблемите в бизнеса на ищеца и работата на ищцата, с което е бил нарушен нормалният им житейски ритъм, от което са произтекли и промени в здравословното им състояние (първият ищец пиел лекарства за кръвно, а втората ищца употребявала успокоителни лекарства и също е преживяла тежко стресовата ситуация и в отношенията си с другите). Вследствие проведеното от К. производство, станало публично известно и невъзможността на ищците да използват всички банкови сметки (включително тези на децата им), водещи до затруднение при поддържане на семейството им, както и невъзможността за кредитиране предвид липсата на доходи, въззивният съд е приел, че са настъпили вреди, оказали върху негативно въздействие върху личността на ищците, които съобразно стойносттана засегнатите имуществени блага при съобразяване на критериите за справедливост, следва да се обезщетят в размер на 15.000 лева за първия ищец и 9.000 лева за втората ищца.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите правни въпроси да обуславят изхода на делото, те са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, включително и с приложената практика. Въззивният съд следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му – само в обжалваната част. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата съществени нарушения на съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически констатации. По приложението на материалния закон той се произнася служебно, доколкото във въззивното решение е длъжен да определи вярната правна квалификация на спорните правоотношения. Въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, включително и за доказване на причинната връзка между действията на К. и нейните органи и причинените вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените негативни изживявания (болки, страдания и други неудобства), които са в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждащото деяние, респ. вида и характера на процесуалните действия, както и че отговорността на К. не се влияе от поведението на проверяваното лице-ответник, изразяващо се в деклариране на получения доход пред комисията, както е поискано от него и представяне на доказателства за получаването на дохода и неговия източник едва в съдебното производство в сроковете по ГПК.
Разноски в полза на ответниците по касацията не се дължат, доколкото по делото липсват доказателства такива да са били направени за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 903/19.04.2017 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 220/2017.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.