О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 864
гр. София, 29.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2365 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника Министерство на правосъдието, представлявано от Министъра на правосъдието, чрез процесуалния представител юрисконсулт В. Д., срещу решение № 9331 от 22.12.2016г., постановено по в. гр. дело № 15948/2015г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено решение № I-50-89 от 04. 09. 2015г., постановено по гр. дело № 11539/2012г. на Софийския районен съд, 50 състав, в частта му, с която ответникът Министерство на правосъдието е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищцата Т. Н. С. сумата 3 728.87лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби от незаконосъобразни действия на държавен съдебен изпълнител по изп. дело №20051110431537 на СИС при СРС, изразяващи се в незаконосъобразно събрани суми от ищцата Т. Н. С., в качеството й на длъжник по изпълнителното дело, заплатени на взискателя [фирма]; отхвърлен е изцяло като неоснователен предявеният от Министерство на правосъдието срещу ДСИ В. Н. Б. евентуален обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД за сумата 3 728. 87 лв. – дължимо обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби от незаконосъобразни действия на държавен съдебен изпълнител по изп. дело № 20051110431537 на СИС при СРС – ответника по обратния иск и е реализирана отговорността на страните за съдебни разноски.
Първоинстанционното решение в частта му, в която искът на Т. Н. С. срещу [фирма] с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 5040,66 лв. е отхвърлен, не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Касаторът – ответник счита, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба са релевирани доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1/ „Задължен ли е съдът да постанови решението си съобразно заявеното от ищеца искане за защита и въведения от него предмет на спора? Налице ли е нарушение на диспозитивното начало, когато съдът основава решението на факти, за които липсва твърдение на страната?“, по който е посочено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. дело № 7025/2013г. на ІІ г.о., решение № 125 от 15.07.2013г. по гр. дело № 14/2013 г. на ІІ г.о., решение № 428 от 19.10.2012г. по гр. дело № 358/2011г. на ІV г.о. и решение № 229 от 20.10.2011г. по гр. дело № 1465/2010г. на ІІ г.о., постановени по чл. 290 ГПК;
2/ „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права?“, по който е визирано като допълнително основание за предварителната селекция на касационната жалба противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС: ППВС № 1/1953г., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр. дело № 4265/2014г. на ІV г.о., решение № 331 от 19.05.2010г. по гр. дело № 257/2009г. на ІV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ІV г.о. и решение № 68 от 24.04.2013г. на ВКС, ІІ т.о., постановени по чл. 290 ГПК;
3/ „Признание на дълг по смисъла на закона може ли да бъде изразено с конклудентни действия?“, по който се поддържа разрешаването му в противоречие с решение № 100 от 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. по чл. 290 ГПК и
4/ „Приложим ли е чл. 54 ЗЗД по иска на Министерство на правосъдието срещу държавния съдебен изпълнител за отговорността му по чл. 441 ГПК?“, по който се сочат основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в решения № 308 от 27.07.2010г. по гр. дело № 1292/2009г. на ІV г.о. и № 423 от 21.02.1966г. по гр. дело № 2594/1965г. на І г.о. и в т. 6 ППВС № 17 от 18.11.1963г.. Досежно допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено само, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, без да са изложени конкретни обстоятелства в тази връзка.
Ответницата по касационната жалба /ищец в производството/ – Т. Н. С. подава писмен отговор, в който заявява становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените по делото разноски.
Третото лице помагач на страната на ответника Министерство на правосъдието по иска с правно основание чл. 49 ЗЗД – В. Н. Б. /ДСИ в СИС при СРС/ депозира писмен отговор, в който заявява становище за недопустимост на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като цената на иска – предмет на обжалваното въззивно решение е в размер на 3728.87лв.. По същество излага доводи за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 54 ЗЗД вр. с чл. 49 ЗЗД, всеки един с цена над 5 000лв., поради което е допустима. Не са налице обаче общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси.
Въззивният съд е приел за установено, че по молба от 22.06.2005г. на [фирма] /взискател/ срещу ищцата Т. Н. С. /длъжник/ е образувано изпълнително дело № 31537/2005 на СИС при СРС по изпълнителен лист от 06.06.2000г. по ч.гр.д. № 03963/2000г. на СРС, 68 състав, издаден по реда на чл. 237 и сл. ГПК отм., за задължения за топлинна енергия за периода м.04.1997г. – м.02.2000г., като посоченият от взискателя способ за принудително изпълнение е запор върху трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд. СГС е счел, че по изпълнителното дело в рамките на две години от образуването му не са предприемани изпълнителни действия, поради което съгласно задължителните разяснения в т. 10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, на 22.06.2007г. изпълнителното дело е прекратено ex lege, на основание чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм., съответно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК от 2007г., като е ирелевантно дали ДСИ е издал нарочен акт за прекратяването, който има само декларативно действие. Въззивният съд е намерил, че наложеният от ДСИ на 03.02.2010г. запор на банковите сметки на ищцата в [фирма] е неправомерен, доколкото е извършен по прекратено вече изпълнително дело, по което извършените след прекратяването изпълнителни действия са незаконосъобразни и се обезсилват по право.
СГС е счел за неоснователен довода на Министерство на правосъдието, че СРС се е произнесъл извън наведените в исковата молба твърдения, обсъждайки незаконосъобразността на процесното принудително изпълнение. Посочил е, че в исковата молба е наведен довод за незаконосъобразно изпълнително производство с аргумент, че ДСИ, въпреки изрична молба не длъжника не е прекратил изпълнителния процес, а е превел на взискателя запорираната от банковата сметка на длъжника сума. Приемайки за незаконосъобразен наложения запор върху банковата сметка на ищцата, СГС намира за осъществен фактическият състав на чл. 49 ЗЗД, съизмерявайки претърпяната от ищцата имуществена вреда с преведената сума от запорираната банкова сметка в размер на 5 044.66 лв.. Доводът на Министерство на правосъдието за недопустимост на предявения иск поради признаване на целия дълг от ищцата, изразяващо се в извънсъдебно плащане на част от процесното задължение в размер на 830.88 лева, е счетен за неоснователен поради това, че уведомлението от 30.06.2005г. до ДСИ относно извършеното плащане е частен документ, изходящ от взискателя [фирма], в който не се съдържа изявление на ищцата- длъжник по изпълнителното дело, за признание на част или на целия дълг.
СГС е съобразил на основание чл. 235, ал. 3 ГПК представеното от третото лице – помагач на Министерство на правосъдието – В. Н. Б. /ДСИ в СИС при СРС/ платежно нареждане от 16.11.2015г. за извършено в хода на процеса плащане в полза на ищцата, като е съобразил основателността на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, приспадайки възстановената на ищцата от ДСИ сума в размер на 1311. 79 лв..
По отношение на отхвърления от СРС обратен евентуален иск с правно основание чл. 54 ЗЗД вр. с чл. 49 ЗЗД за сумата от 5040.66 лв., предявен от Министерство на правосъдието срещу ДСИ В. Н. Б., въззивният съд е намерил, че отношенията между Министерство на правосъдието и третото лице-помагач /ДСИ В. Н. Б. / са трудови и се уреждат по реда на чл.203 – чл. 206 КТ вр. с чл. 278 ЗСВ и че с предявения иск Министерство на правосъдието цели ангажиране на пълната имуществена отговорност на причинилия вредата ДСИ. Приел е, че не са установени елементите от фактическия състав на чл. 203, ал. 1 от КТ /предпоставките за реализиране на пълната имуществена отговорност на причинилия вредата/, доколкото не доказано вредата да е причинена умишлено, да е в резултат на престъпление или да не е настъпила при или по повод изпълнение на трудовите задължения. Поради това е заключил, че първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон, като е отхвърлил обратния иск и доколкото ограничената имуществена отговорност по чл. 206 КТ се реализира по специален извънсъдебен ред /чл. 210 КТ/.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Настоящият съдебен състав намира, че по първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като произнасянето на въззивния съд по този въпрос е обусловило крайния изход по делото. Не е налице обаче допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с формираната многобройна и безпротиворечива задължителна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, вкл. сочената от касатора в касационната жалба. Въззивният съд се е произнесъл съобразно заявеното от ищеца искане за защита и въведения от него предмет на спора, като при преценка основателността на доводите и възраженията на страните е изходил от фактите, на които страните се позовават. Твърденията на касатора за недопустимост на въззивното решение с оглед нарушаване на диспозитивното начало в процеса и произнасяне „свръхпетитум“ са приети за неоснователни изцяло в съответствие с практиката на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото в исковата молба ищцата е извела незаконосъобразността на действията на ДСИ, извършени по изпълнителното дело, по което в продължение на 2 години не са предприемани действия по принудително изпълнение, като основание на предявения иск по чл. 49 ЗЗД.
По втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос, макар да е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, липсва допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора, е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като е изложил и свои подробни мотиви във връзка с конкретните оплаквания на въззивника във въззивната жалба, обсъждайки всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, осъществявайки в пълен обем правомощията си на втора инстанция по съществото на спора по ГПК от 2007г..
Третият материалноправен въпрос не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е формулиран абстрактно и не е намерил разрешение с тази си формулировка във въззивното решение. Наведеното от страната признание на дълга по процесното принудително изпълнение не е обективирано с конклудентни действия, каквито биха били съответни действия, извършени от самия длъжник, а с извършени от взискателя действия /молба до ДСИ за признаване на частично плащане от страна на длъжника/, които не биха могли да рефлектират върху чуждата правна сфера, вкл. да породят последиците на признаване на чуждия дълг. Погасяването чрез плащане на част от дълга не може да бъде квалифицирано като конклудентно действие, от което да произтича признаване на целия дълг.
Гореизложеното се отнася и до четвъртия формулиран от касатора материалноправен въпрос, който с абстрактната си формулировка не би могъл да обуслови извод за относимост към решаващите правни изводи във въззивното решение досежно евентуалния обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД. Въпреки това следва да бъде посочено, че сочената от касатора в касационната жалба съдебна практика касае случаи с различна фактология, а обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с формираната задължителна практика на ВКС. С разясненията на ТР № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, се приема, че Министерство на правосъдието е държавният орган, който отговаря за вреди на граждани от незаконни действия или бездействия на съдиите – изпълнители и съдиите по вписванията. Съгласно т. 5 ТП от 19. 05. 2015г. по тълк. дело № 2/2014г. на ОСГК на ВКС и на ВАС държавните съдебни изпълнители са в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието, макар че организационно са към районните съдилища и дейността им се финансира от бюджета на съдебната власт (чл. 150, ал. 2 ЗСВ и чл. 160, ал. 2 ЗСВ). Те се назначават от Министъра на правосъдието и се намират в трудови отношения с Министерство на правосъдието. Съгласно Решение № 150 от 11.07.2016г. по гр.дело № 4321/2015 год. на ВКС, ІV ГО по чл. 290 ГПК, в отношенията между работодателя – Министерство на правосъдието, и служителя – държавния съдебен изпълнител, по учредената трудово-правна връзка действие имат разпоредбите на чл. 203-206 КТ. За вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения, отговорността се определя от гражданския закон. За вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение, т.е. прилага се ограничената имуществена отговорност, реализираща се по специален извънсъдебен ред /чл. 210 КТ/.
На основание изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, касаторът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 600 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред касационната инстанция съгласно договор за правна защита и съдействие от 28.03.2017г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9331 от 22. 12. 2016г., постановено по в. гр. дело № 15948/2015г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Министерство на правосъдието, БУЛСТАТ:[ЕИК], със съдебен адрес: [населено място], [улица], да заплати на Т. Н. С., ЕГН: [ЕГН], от [населено място] [жк], [жилищен адрес]0, със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис № 24 – адв. А. Д., сумата 600 лв. /шестстотин лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: