2
определение по гр.д.№ 2220 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 01.12. 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОЗОЛА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2220 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 71 от 22.02.2017 г. по в.гр.д.№ 587 от 2016 г. на Хасковския окръжен съд, гражданско отделение, трети въззивен състав, с което е отменено решение № 258 от 29.07.2016 г. по гр.д.№ 344 от 2016 г. на Димитровградския районен съд и вместо него е постановено ново решение за признаване за установено спрямо [община] на основание чл.124, ал.1 ГПК, че П. „Д.“- [населено място] е собственик на следния недвижим имот: имот с № 000490, находящ се в землището на [населено място], [община], Хасковска област, м.“Ю.“, с площ от 11,252 дка и с начин на трайно ползване- друга селскостопанска територия.
В касационната жалба се твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./. Касаторът твърди, че обжалваното решение противоречи на посочена от него практика на ВКС /определение № 441 от 03.08.2009 г. по ч.гр.д.№ 281 от 2009 г. на ВКС, ГК, първо г.о., определение № 452 от 30.09.2013 г. по ч.гр.д.№ 5307 от 2013 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и решение № 137 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 1027 от 2013 г. на Районен съд- Бяла/ по следните правни въпроси:
1. Подлежат ли на вписване договорите, подписани от председателите на назначените ликвидационни съвети на прекратените ТКЗС към датата на сключването им и към настоящия момент ?
2. Могат ли да бъдат предмет на проведена тръжна процедура по чл.48 и чл.48а ППЗСПЗЗ и на сключена въз основа на нея разпоредителна сделка от ликвидационните съвети на прекратените ТКЗС терените, прилежащи към сградите и съоръженията, собственост на ТКЗС ?
Освен това счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:
3. С какви доказателства следва да бъде установено наличието на изпълнен фактически състав на законно проведена тръжна процедура по чл.48 и чл.48а ППЗСПЗЗ от ликвидационните съвети на прекратените ТКЗС за продажба на притежавано от тях имущество и в тази връзка наличието само и единствено на договор за покупко-продажба на такова имущество установява ли и наличието на предшестваща законово проведена от назначения ликвидационен съвет тръжна процедура за продажба на активи, собственост на бивше ТКЗС ?
4. Има ли вещнопрехвърлително действие договорът за покупко-продажба на имущество, собственост на прекратено ТКЗС при положение, че имотите- предмет на сключената сделка от ликвидационния съвет не са индивидуализирани с нито един от изискуемите по закон индивидуализиращи белези ?
5. Има ли вещнопрехвърлително действие договорът за покупко-продажба на имущество, собственост на прекратено ТКЗС, ако този договор не е вписан в Службата по вписванията ?
В писмен отговор от 25.05.2017 г. пълномощникът на ответника по жалбата П. „Д.“- [населено място] оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Хасковския окръжен съд да не бъде допускано.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявения от П. „Д.“ – [населено място] срещу [община] установителен иск за собственост, въззивният съд е приел следното: Въпреки че ответникът по делото не е подал отговор на исковата молба и не е взел становище по иска, а в първото по делото съдебно заседание неговият представител е заявил само общо оспорване на иска, без да е заявил конкретни факти и обстоятелства, на които основава възраженията си, възможността на страните да сочат съществуващи и известни факти и доказателства за тяхното установяване не е била преклудирана с изтичане на първото по делото заседание, тъй като съдът е допуснал процесуално нарушение във връзка с доклада по делото- не е напътил ответника да извърши правилно процесуалното действие, свързано с вземане становище по спора, както и не е изпълнил задължението си чрез вземане на обясненията на страните и техните процесуални представители да отдели спорните от безспорните факти. Поради това въззивният съд е приел, че принципно правилно първоинстанционният съд е приел и разгледал направените от ответника, макар и след обявяване на доклада, възражения срещу иска. От своя страна въззивният съд също е разгледал и се е произнесъл по всички направени от ответната община възражения.
Въз основа на приетата пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза съдът е приел за установено, че описаният в т.5 от договора от 05.10.1994 г. имот- водоем „Г.“ е идентичен с имот № 000490 по картата на възстановената собственост на [населено място] и че в м.“Ю.“, в която се намира процесния водоем, няма други водоеми. Приел е за установено и че процесният водоем е бил построен не по-късно от 1984 г., т.е. по времето, когато земите в землището на [населено място] са били включени в АПК Д., филиал В.. Приел, че водоемът е бил изграден от и за целите на стопанството, в което е била включена земята, върху която се е намирал, а следователно със средства на член-кооператорите, участващи в АПК Д.. Нямало доказателства водоемът да е бил изграден върху земя- държавна или общинска собственост или със средства на държавата; за отчуждаването му и актуването му като държавна собственост /преди 2015 г./; за предоставянето му за стопанисване и управление от Държавата на АПК или за завеждането му в баланса на някое държавно предприятие. Към началото на ликвидацията на ЗК „С.“- [населено място] този водоем е бил записан в баланса на кооперацията като основно средство с производствено предназначение. Поради това съдът е достигнал до извода, че към датата на сключване на процесния договор на 05.10.1994 г. водоемът е съставлявал част от имуществото на ЗК „С.“- [населено място]- в ликвидация, тоест разпореждането с него в полза на ищцовата кооперация П. „Д.“- [населено място] е извършено от собственик.
Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответната община за нищожност на договора от 05.10.1994 г. Изрично в договора било посочено, че основанието му е проведен търг по чл.48, ал.10 ППЗСПЗЗ, тоест изискването за провеждане на предшестваща тръжна процедура е било спазено. Дори и да е имало нарушения при провеждането на търга, съгласно пар.30, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ те не препятствали пораждането на целените от страните по договора правни последици, включително придобиването на правото на собственост в патримониума на купувача по договора от 05.10.1994 г. П. „Д.“- [населено място].
Относно индивидуализацията на имота- предмет на договора въззивният съд е приел, че действително в договора имотът не бил описан прецизно, но от посочените в него вид и наименование на обекта- водоем „Г.“ и от указанието на инвентаризационния номер на този обект било достатъчно да се приеме, че прехвърленият имот е индивидуализиран в минималната необходима степен. Освен това, недостатъчната индивидуализация на имота в договора не правела договора недействителен, а налагала тълкуване на волята на страните по този договор.
На следващо място, въззивният съд е приел че няма основание спорният имот да бъде третиран като вещ, изключена от гражданския оборот, тъй като той не попадал в приложното поле на чл.19, ал.1, т.4, б.“в“ от Закона за водите от 2000 г.: Разпоредбата на закона визирала язовири, а не водоеми като процесния, като освен това процесното съоръжение не функционирало по предназначението си. Освен това, то било изградено със средства на АПК Д. върху земя, собственост на негови член-кооператори, а не върху общинска земя и е представлявало част от имуществото на кооперативното стопанство, а не държавна собственост.
За недоказано е счетено направеното от ответника оспорване на достоверността на датата на договора от 05.10.1994 г. Предвид на това, че в счетоводството на ищцовата кооперация договорът е бил заведен на 01.12.1994 г., съдът е приел, че сделката е сключена преди приемането на Закона за водите от 2000 г. и на Закона за сдруженията за напояване от 2001 г. и като такава е действителна, тъй като към датата на сключването й не е съществувало законово ограничение относно субектите, които са можели да закупят язовири и водоеми, съставляващи част от имуществото на бившето кооперативно стопанство.
По отношение довода на ответника за опорочаване на договора от 05.10.1994 г. поради липса форма и на вписване на този договор по реда на Правилника за вписванията, въззивният съд е приел, че за този договор не е била необходима нотариална форма, а само писмена форма и че тъй като към момента на сключване на договора не е имало нормативно изискване за неговото вписване, не може да се приеме, че фактическият състав на придобивното основание не е завършен.
За неоснователно е прието и твърдението на ответника, че с този договор ищецът е закупил само сгради, но не и поземления имот. Тълкувайки изразената в договора воля на страните, съдът е приел, че тъй като в имота няма сгради, а самият той представлява неизползвано съоръжение /водохранилище с диги и шахти, които са служили за монтиране на помпи, с които е била изтегляна вода/ и именно като такова съоръжение е бил заведен в балансовата сметка на ЗК „С.“, а в последствие в инвентаризационната книга на П. „Д.“- [населено място], то предмет на договора не са сгради, а самото водохранилищно съоръжение, комплекс от земята под него и бетоновите градежи. Разпоредбата на чл.45 ППЗСПЗЗ, на която се позовавал ответника, в случая била неприложима, тъй като тя третирала собствеността на земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд, а в случая по делото било установено, че в м.“Ю.“, в която се намирал процесния водоем, няма държавни или общински терени.
Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основание за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от касатора правни въпроси, поради следното:
1. Първият поставен въпрос /подлежат ли на вписване договорите, подписани от председателите на назначените ликвидационни съвети на прекратените ТКЗС към датата на сключването им и към настоящия момент/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за конкретното дело: защото вписването на договор за покупко-продажба не е елемент от фактическия състав на придобиването на основание този договор и липсата на такова вписване не води до нищожност на договора поради липса на изискуема от закона форма. В този смисъл е константната практика на ВКС /например решение № 68 от 20.02.2012 г. по гр.д.№ 719 от 2011 г. на ВКС, ГК, първо г.о, решение № 23 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 4219 от 2008 г. на ВКС, ГК, пето г.о., решение № 124 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 905 от 2011 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и др./, която настоящият състав на ВКС изцяло споделя.
2. Вторият поставен въпрос /могат ли да бъдат предмет на проведена тръжна процедура по чл.48 и чл.48а ППЗСПЗЗ и на сключена въз основа на нея разпоредителна сделка от ликвидационните съвети на прекратените ТКЗС терените, прилежащи към сградите и съоръженията, собственост на ТКЗС/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е от значение за конкретното дело: По него е установено и въззивният съд е приел, че предмет на сделката от 05.10.21994 г. е водохранилищно съоръжение /водоем/, а не терен, който представлява прилежаща част към такова съоръжение.
Независимо от горното, следва да се посочи, че представеното от касатора решение № 137 от 25.11.2014 г. по гр.д.№ 1027 от 2013 г. на Районен съд- Бяла не е влязло в сила /както изрично е посочено в него/, поради което не представлява практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /редакция преди изменението на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г./ и съответно не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Хасковския окръжен съд на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
3. Третият поставен въпрос /с какви доказателства следва да бъде установено наличието на изпълнен фактически състав на законно проведена тръжна процедура по чл.48 и чл.48а ППЗСПЗЗ от ликвидационните съвети на прекратените ТКЗС за продажба на притежавано от тях имущество и в тази връзка наличието само и единствено на договор за покупко-продажба на такова имущество установява ли и наличието на предшестваща законово проведена от назначения ликвидационен съвет тръжна процедура за продажба на активи, собственост на бивше ТКЗС/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обосновал изводите на съда в обжалваното решение: Въззивният съд не е приел, че някои от представените по делото доказателства са недопустими за доказване на проведена тръжна процедура, за да се поставя въпроса с какви доказателства следва да се доказва провеждането на такава процедура. Напротив, приел е, че страните не са ангажирали други доказателства затова, освен представения от ищеца договор от 05.10.1994 г., в който изрично е записано, че основанието за сключването му е проведен търг по чл.48, ал.10 ППЗСПЗЗ.
Въпросът не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и тъй като обстоятелството дали преди сключването на процесния договор е била проведена законна тръжна процедура по чл.48 и чл.48а ППЗСПЗЗ е напълно неотносимо към конкретното дело, по което въззивният съд е приел, че дори и да са били налице нарушения при провеждането на търга, съгласно пар.30, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ това не препятствало пораждането на целените от страните по договора правни последици, включително придобиването на правото на собственост в патримониума на купувача по договора от 05.10.1994 г. П. „Д.“- [населено място]. Въпрос, относно това дали съдът правилно е приложил и изтълкувал разпоредбата на пар.30, ал.3 от ПЗР на ЗСПЗЗ не е поставен от касатора, а съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС настоящия състав няма право служебно да поставя и се произнася по този въпрос.
4. Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по четвъртия поставен въпрос /има ли вещнопрехвърлително действие договорът за покупко-продажба на имущество, собственост на прекратено ТКЗС при положение, че имотите- предмет на сключената сделка от ликвидационния съвет не са индивидуализирани с нито един от изискуемите по закон индивидуализиращи белези/, тъй като този въпрос не е свързан с приложението на неясна или непълна правна норма и не налага тълкуване на такава норма.
По въпроса има и безпротиворечива съдебната практика, според която вещнопрехвърлително действие има всеки действителен договор за покупко-продажба, прехвърлителят по който е бил собственик на имота към момента на сключване на сделката. Недостатъчната индивидуализация на имота в договора не се отразява на действителността на този договор и на неговото вещнопрехвърлително действие, а налага само тълкуването на договора на основание чл.20 ЗЗД, с цел да се установи действителна воля на страните по този договор досежно обекта на прехвърлянето. В този смисъл е решение № 107 от 07.07.2017 г. по гр.д.№ 4580 от 2016 г. на ВКС, ГК, първо г.о., което настоящият състав на ВКС изцяло споделя. От постановяването на тази практика на ВКС не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, поради което не се налага тя да бъде променяна.
5. Петият поставен въпрос /има ли вещнопрехвърлително действие договорът за покупко-продажба на имущество, собственост на прекратено ТКЗС, ако този договор не е вписан в Службата по вписванията/ е част от по-големия въпрос дали вписването на актове за договори да покупко-продажба на недвижими имоти е част от фактическия състав на придобиването и от формата на сделката. Този въпрос е свързан с изясняването на действителния смисъл на разпоредбата на чл.113 от Закона за собствеността и по него има практика на ВКС, която настоящият състав на ВКС изцяло споделя и на която обжалваното решение не противоречи: например посочените и по-горе /във връзка с първия поставен въпрос/ решение № 68 от 20.02.2012 г. по гр.д.№ 719 от 2011 г. на ВКС, ГК, първо г.о, решение № 23 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 4219 от 2008 г. на ВКС, ГК, пето г.о., решение № 124 от 05.04.2012 г. по гр.д.№ 905 от 2011 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и др., според които съгласно чл.1 от Правилника за вписванията вписването на сделки в Службата по вписванията има само оповестително действие по отношение на третите лица /защитно действие вписването има само в изрично посочените от закона случаи/. Във всички случай обаче вписването в Службата по вписванията не е елемент от фактическия състав на сделката, не е част от формата за действителност на сделката и следователно не се отразява на действителността на тази сделка и на нейния транслативен ефект. Вписването на сделка в Службата по вписванията е от значение, само когато е налице конкуренция между права /придобиване на имот от две лица последователно от един и същ праводател-собственик на имота/. В този случай, съгласно чл.113 от ЗС собственик на имота е този от приобретателите, който пръв е вписал сделката си.
Не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на горепосочената практика на ВКС, поради което не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и по този въпрос.
Поради всичко гореизложено и тъй като касаторът не е посочил други правни въпроси от значение за делото, а съгласно приетото в горепосоченото Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд няма право служебно да поставя такива въпроси /освен по валидността и допустимостта на въззивното решение/, касационното обжалване на решението на Хасковския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 71 от 22.02.2017 г. по в.гр.д.№ 587 от 2016 г. на Хасковския окръжен съд, гражданско отделение, трети въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.