О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 887
гр. София, 08.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3661 по описа на Трето гражданско отделение за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответниците Н. Г. А. и С. Н. А., двамата с адрес [населено място], [улица], срещу решение № 49 от 17.05.2017г. по в. гр. дело № 10/2017г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав, с което е отменено изцяло решение № 110 от 19.06.2015г. по гр. дело № 57/2015г. по описа на Поморийски районен съд, и вместо него е постановено ново решение, с което са уважени изцяло предявените от ищцата Н. А. М., гражданка на Руската федерация, с адрес [населено място], [улица], субективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като двамата ответници са осъдени при условията на солидарна отговорност да заплатят на ищцата сумата 11 800 евро, престирана по нищожен предварителен договор за покупко-продажба от 14. 06. 2014г. на следния недвижим имот: 1/2 ид.ч. от дворно място с площ 540 кв.м., представляващо УПИ ХХІ-162 в кв.18 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в това дворно място двуетажна двуфамилна жилищна сграда, южен близнак със застроена площ 52.47 кв.м., при договорена цена 55 000 евро, ведно със законната лихва за забава върху тази сума от 05.02.2015г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение ответниците са осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата и сумата 7 969.08 лв. – съдебно – деловодни разноски, от които – 3 365.08 лева, направени по гр.д. № 57/2015г. на ПРС; 462 лева, направени по в.гр.д. № 1610/2015г. на БОС; 2 492 лева, направени по к.гр.д. № 1739/2016г. на ВКС и 1 650 лева, направени по в.гр.д. № 10/2017г. на БОС.
Касаторите – ответници поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния /чл. 20 и чл. 26 ЗЗД/ и процесуалния /чл. 236, ал. 2 ГПК вр. с т. 19 ТР № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС / закони – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят то да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират съдебно – деловодните разноски, направени до настоящия момент, като представят договори за правна защита и съдействие за касационното производство.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба релевират доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Основният въпрос, който е… свързан с предмета на сключения предварителен договор – този, определен в чл. 1 от договора – продажба на 1/2 идеална част от описания в предварителния договор УПИ, съгласно изразената обща воля на страните по договора и в тази връзка са обсъдени събраните по делото доказателства и данните по назначената съдебно-техническа експертиза в контекста на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 19 ЗУТ и тълкуването на договорните клаузи в съответствие с чл. 20 ЗЗД“, по който е посочено допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно противоречие с: решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д №680/2011г., на ВКС, I г.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д № 856/2009г., на ВКС, IV г.о., решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д № 420/2009г., на ВКС, IV г.о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д № 222/2009г., на ВКС, IV г.о., решение № 292 от 08.07.2010г. по гр.д № 931/2009г., на ВКС, I г.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д № 523/2008 г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, и 2. „Ако се приеме за нищожна клаузата на чл. 4 /за прехвърляне на реална част от поземления имот/, длъжен ли е съдът да обсъди в решението последиците на тази нищожност, в изпълнение на задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК?“, по който е наведено разрешаването му в противоречие с решение № 87 от 02.07.2013г. по гр.д № 829/2012 г., на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и с Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба /ищец в процеса/ – Н. А. М., в подадения в законния преклузивен срок писмен отговор, моли да не бъде допускано касационно обжалване поради отсъствие на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира съдебно – деловодните разноски в касационното производство, за които представя разписка към договор за правна защита и съдействие и списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответниците е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 55, ал.1, пр. 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1, с цена на всеки от исковете над 5 000 лева, т. е. тя е допустима. Не са налице обаче посочените от касаторите общо и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото /чл. 294 ГПК/, след като с решение № 210 от 27.12.2016г. по гр.дело №1739/2016г. на ВКС, IІІ гражданско отделение, е отменено въззивното решение от 26.11.2015г. по в.гр.д.№1610/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решението от 19.06.2015г. по гр.д. №57/2015г. на Районен съд – Поморие, с което е бил отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 11 800 евро, претендирана солидарно от двамата ответници. Делото е върнато от ВКС за ново разглеждане от друг състав на Бургаски окръжен съд със задължителни указания за извършване на преценка на действителността на предварителния договор, сключен между ищцата и ответниците, по отношение поделяемостта на дворното място, след изследване на въпроса дали от процесния имот могат да се образуват два нови имота, които да отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ и всеки от които да обслужва една от самостоятелните сгради в имота, с допускане на съдебно-техническа експертиза по този въпрос.
Въззивният съд е приел, че предмет на делото са главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Намерил е за безспорно в процеса, че по процесния предварителен договор за продажба на недвижим имот от 14. 06. 2014г. ответниците /продавачи/ са поели задължение да продадат на ищцата /купувач/ 1/2 ид.ч. от дворно място с площ 540 кв.м., представляващо УПИ ХХІ-162 в кв.18 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в това дворно място двуетажна двуфамилна жилищна сграда, южен близнак, в режим на СИО, със застроена площ 52.47 кв.м., при продажна цена от 55 000 евро, от които (съгласно чл.2 от договора) 11 800 евро, платими като задатък на две вноски – 1 000 евро при подписване на предварителния договор и 10 800 евро в срок до 14.07.2014г., а съгласно чл.4 на същия договор продавачите са се задължили да набавят и представят всички необходими и изискуеми по закон документи, доказващи по безспорен начин правото им на собственост върху имотите, „разделянето на дворното място и тяхната продаваемост”. Въззивният съд е приел за безспорни между страните и обстоятелствата, че задълженията на ищцата за заплащане на договорените първи две вноски от цената на имота в размер на 11 800 евро са изпълнени и че ответниците са собственици на процесната къща и половината от дворното място, описани в т.1 от предварителния договор.
Бургаски окръжен съд е счел, съобразявайки и задължителните указания в отменителното решение на ВКС, че ищцата е направила законосъобразно и своевременно изменение на предявения иск, чрез прибавяне на ново основание за нищожност на процесния предварителния договор, поради противоречие със закона – чл. 19 ЗУТ и поради невъзможен предмет /посочени още в обстоятелствената част на исковата молба/, по отношение на поделяемостта на дворното място, поради което и претенцията на ищца за връщане на платените до момента суми на основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД е включена в предмета на спора. При новото разглеждане на делото въззивният съд е допуснал две СТЕ за поделяемостта на процесното дворно място съобразно действащите правила и норми, въз основа на неоспорените заключения на които е приел, че дворното място е неподеляемо – лицето на двата новообразувани имота, намалени с 1/5 (съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗУТ) е с размер от 11,16 метра, при изискуемо 11,20 метра, което не отговаря на изискванията на ЗУТ. Бургаски окръжен съд е намерил, че освен противоречие със закона, в конкретния случай неподеляемостта е довела и до невъзможен предмет на предварителния договор, доколкото волята на страните, изведена по пътя на тълкуване на основание чл. 20 ЗЗД, е предмет на предварителния договор да е обособен недвижим имот /реална част от дворното място с къщата – южен близнак/, за който обаче е налице правна невъзможност за обособяване (предвид имеративните изисквания на чл. 19 ЗУТ). Въззивният съд се е позовал на разрешенията на ТР № 3 от 28.06.2016г. по т. д. № 3/2014г. на ОСГК на ВКС и е намерил, че невъзможният предмет е основание за нищожност на договора съобразно чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Бургаски окръжен съд е приел, че с оглед признаване на договора за нищожен, поради невъзможен предмет, то същият не дължи разглеждане на останалите наведени основания за нищожност (заобикаляне на закона и липса на съгласие – въведени в обстоятелствената част на ИМ) или на основанията за разваляне на договора (поради виновно неизпълнение от страна на ответниците и поради безполезност на изпълнението поради забава на ответниците). Заключил е, че ищцата е доказала основателността на иска си с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което и той следва да бъде уважен за сумата 11 800 евро – получена без правно основание въз основа на нищожен предварителен договор.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ищеца не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, вкл. касателно вероятната валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт. Релевираните доводи на касаторите представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК /както досежно предмета на процесния предварителен договор, така и досежно липсата на мотиви за неприложимостта на чл. 26, ал. 4 ЗЗД към същия/, и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК, а подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено, че така нареченият от касаторите „първи въпрос“ въобще не съдържа въпрос дори по правилността на въззивното решение, макар от отделните цитати от съдебната практика да може да се предположи, че касае приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорите и допуснато от въззивния съд нарушение в този смисъл. Освен това даденото от Бургаски окръжен съд разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. посочената от касаторите. Вторият въпрос за липсата на мотиви досежно приложението на чл. 26, ал. 4 ЗЗД по процесното правоотношение в атакувания въззивен съдебен акт също не притежава характеристиката на правен въпрос от значение за изхода на спора, доколкото от начина му на формулиране не може да бъде изведено дали касае процесуалноправния или материалноправния аспект на проблема за частичната нищожност и нейните правни последици по отношение на цялата сделка /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, поради което и касационната инстанция няма правомощия да го преформулира с цел трансформирането му в правен въпрос. Въпреки гореизложеното, от мотивите на въззивното решение, може да бъде направен извод, че невъзможният предмет на процесния предварителен договор досежно реалната част от дворното място е зачетен като такъв, обуславящ изцяло нищожността на сделката, доколкото тя не би била сключена от ищцата без недействителната й част /само за къщата/. Следователно не е осъществена хипотеза на липса на мотиви на въззивния съдебен акт за приложението на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, макар да не е изведен изрично правен довод касателно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Последният се извлича от възприетите и обективирани в решението решаващи правни изводи, според които предварителният договор е възприет като изцяло нищожен поради невъзможен предмет.
Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответниците не осъществяват нито общото, нито допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което такова не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото касационно производство, ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата сумата 3 000лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, платен съгласно разписка към договор за правна помощ, приложена към отговора на касационната жалба.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 49 от 17.05.2017г. по в. гр. дело № 10/2017г. на Бургаски окръжен съд, пети граждански въззивен състав.
ОСЪЖДА Н. Г. А., ЕГН: [ЕГН] и С. Н. А., ЕГН: [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица] и със съдебен адрес: [населено място], [улица], – адв. Д. П., да заплатят на Н. А. М., р. на 29. 12. 1953г., гражданка на Руската федерация, с адрес [населено място], [улица], сумата 3 000 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.