1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1154
гр.София, 12.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести декември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3248/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. А. П. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 540/ 08.03.2017 г. по гр.д.№ 5057/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Монтански окръжен съд по гр.д.№ 77/ 2014 г. и по този начин по иска, предявен против жалбоподателката от Д., п. от м. на з. и х., е признато за установено, че сключеният на 26.02.2009 г. договор, с който министъра на земеделието и храните, чрез пълномощник, продава на Л. А. П. недвижими имоти – частна държавна собственост, а именно имот № ******, землище [населено място], [община], имот № ******, землище [населено място] поле, [община], имот № ******, землище [населено място], [община] и имот № ******, землище [населено място] поле, [община], е нищожен поради противоречие със закона – чл.27 ал.8 ЗСПЗЗ.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката поддържа, че са налице всички допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по следните (цитирани) правни въпроси: 1.Предвиждат ли ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ двойнствен и различен режим за възстановяване правата на собствениците по отношение на земеделски земи на различни правни субекти, в лицето на гражданите, държавата, общините и юридическите лица; 2.Земите, за които в ЗСПЗЗ – чл.10б ал.5, чл.24 ал.1, ал.2, ал.3, и ал.4; чл.27 ал.8 и др. се казва, че са държавна собственост, стават такива по силата на закона – „ex lege” или е необходимо и по отношение на тях да бъде изпълнена специално предвидената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ административна процедура по установяване правата на държавата и да бъде издадено съответното решение от органа на поземлената собственост в лицето на Общинска служба „Земеделие”; 3.Имат ли конститутивно действие постановените от ОС „З” решения по чл.45, ал.1 от ППЗСПЗЗ във връзка с чл.18ж и чл.27 от ППЗСПЗЗ относно земите, останали частна държавна собственост, и по отношение на тях намира ли приложение тълкуването на закона, дадено с т.1 от ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/ 1997 г. на ВКС; 4.Предвидените в чл.31 от ЗСПЗЗ и чл.57 от ППЗСПЗЗ органи по поземлената собственост притежават ли по силата на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ компетентност по възстановяване на права и земеразделяне /чл.20 от ППЗСПЗЗ/ по отношение земите на държавата, или те притежават компетентност само по възстановяване правата на собствениците – физически лица и ако това е така, то кой е органа, установяващ правата на държавата или това е самият ЗСПЗЗ.
Ответната страна оспорва жалбата. Поддържа, че по поставените от касатора въпроси въззивното решение е съобразено с трайно установената съдебна практика, включително такава на Върховния касационен съд. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения и по правилността на обжалвания акт.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационния контрол е неоснователно.
Софийски апелативен съд е постановил обжалваното решение след обсъждане на доводите на страните и събраните по делото доказателства, като същевременно е препратил към мотивите на първата инстанция на основание чл.272 ГПК. Приел за установено, че с договор от 26.02.2009 г, сключен с упълномощен представител на министъра на земеделието и храните, жалбоподателката закупила процесните имоти за сумата общо от 47 760 лв., платима с компенсационни бонове. При сключването на договора министърът на земеделието и храните бил представляван от директора на Областна дирекция „Земеделие”, като в пълномощното продажбата е обусловена от предварително издаване на заповед по чл.45а ППЗСПЗЗ. В договора от 26.02.2009 г. било посочено изрично, че земите представляват бивш стопански двор, негодни са за земеделско ползване, не са заети от сгради или съоръжения и не подлежат на възстановяване. Че въпросните земи са били част от бивши стопански дворове съдът приел за установено и от издадените удостоверения за тях от Общинска служба „Земеделие” – Белоградчик. Съдът установил също, че преди сключването на договора не е провеждан търг, нито е издавана заповед по чл.45а ППЗСПЗ от министъра на земеделието и храните. При тези фактически констатации от правна страна въззивният съд извел, че договорът от 26.02.2009 г. е нищожен като сключен в противоречие с чл.27 ал.8 ЗСПЗЗ, защото разпоредбата допуска да се продават земеделски земи, представляващи стопански дворове, незаети със сгради и съоръжения на организациите по § 12 и по § 29 ПЗР ЗСПЗЗ, които са негодни за земеделско ползване и не подлежат на възстановяване, само чрез търг и при условия и по ред, определени в ППЗСПЗЗ. Такъв не е провеждан. Не е издадена и заповед по чл.45а ППЗСПЗЗ, а цената, която е договорена, е несъразмерно по-ниска от данъчната оценка. По доводите на касатора (тогава въззивник), че държавата не е придобила собствеността върху процесните имоти, тъй като не е проведена специалната процедура по ЗСПЗЗ, въззивният съд посочил, че правото на частна държавна собственост върху земята, предмет на договора, произтича пряко от закона. Не е необходимо издаване на решение за възстановяване на собствеността, достатъчно е, че по отношение на имотите не е имало реституционни претенции. Без значение е и липсата на съставени актове за частна държавна собственост на имотите, тъй като тези актове нямат конститутивно действие.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката като основание за допускане на касационното обжалване въпроси обуславят обжалваното решение. Те обаче не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, не се разрешават противоречиво от съдилищата, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По тях има трайно установена практика, която е съобразена при постановяване на въззивния акт (срв. решение № 103/ 13.05.2016 г. по гр.д.№ 6163/ 2015 г., І г. о., решение № 155/ 13.09.2016 г. по гр.д.№ 4607/ 2015 г., IV г.о., решение № 430/ 17.05.2016 г. по гр.д.№ 7408/ 2014 г., ІV г.о.). Според тази практика предмет на възстановяване по чл.10 ЗСПЗЗ е правото на собственост върху земите, които са имали земеделски характер преди образуването на ТКЗС или ДЗС, но само ако земите имат земеделски характер по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ и към момента на възстановяване. Правото на собственост върху земите, които са имали земеделски характер към момента на образуването на ТКЗС или ДЗС, но впоследствие са го загубили, поради проведени върху тях мероприятия, не се възстановява, с изключение на изрично посочените в закона случаи. Административната процедура за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ се провежда само по отношение на земите, които имат характер на земеделски по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ. За земите, които нямат земеделски характер, такава процедура не се провежда. В случаите, когато вследствие на изграждането на стопански двор земята е загубила качеството си на земеделска и не е годна за земеделско производство, е налице извършено мероприятие по смисъла на чл.10б ал.1 ЗСПЗЗ, което не позволява възстановяването на собствеността. Тези земи се считат за държавна собственост по смисъла на чл.10б ал.5 (предишна ал.4) ЗСПЗЗ. За тези земи чл.45 ал.10 ППЗСПЗЗ предвижда издаването на актове за държавна собственост, без да е извършена процедурата по чл.45 ал.1 ППЗСПЗЗ и без да са постановени предвидените в чл.45 ал.2 ППЗСПЗЗ решения на съответната общинска служба по земеделие. Правото на собственост на Държавата върху земеделски земи, включени в бившите стопански дворове на организациите по § 12 ПЗРЗСПЗЗ, които не подлежат на възстановяване, тъй като са негодни за земеделско ползване, възниква по силата на закона. Няма значение дали за тях е съставен акт за държавна собственост, тъй като този акт има само констативно действие.
Дадените в обжалваното решение правни разрешения от въззивния съд са в пълно съответствие с така установената практика, поради което по отношение на поставените въпроси не е налице нито едно от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 540/ 08.03.2017 г. по гр.д.№ 5057/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: