О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
гр. София, 14.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3009 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на ответника ОУ „Г. К.“, [населено място], ЕИК [ЕГН], представлявано от директора Т. А. Б., срещу решение № 278 от 14. 03. 2017г., постановено по в. гр. дело № 23/2017г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, VІІ-ми състав, с което е потвърдено решение №114 от 05. 10. 2016г. по гр. дело № 462/2015г. на Първомайски районен съд, ІІ състав, с което е признато за незаконно и отменено уволнението на ищеца Х. Г. Д., постановено със заповед № 10/16.09.2015г. на Директора на ОУ „Г. К.“, [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ; ищецът Х. Г. Д. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „завеждащ административно-техническа служба“ в ОУ „Г. К.“, [населено място] и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 2 855.30 лв. – обезщетение за оставане без работа за периода: 16.09.2015г. – 16.03.2016г., ведно със законната лихва, считано от 12.11.2015г. до окончателното изплащане.
Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закони и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, формулирани в две групи:
І. Относно „злоупотребата с право“ в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, вр. чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ:
1/ „Има ли право съдът да въвежда основание „злоупотреба с право“ при положение, че ищецът в исковата молба не е въвел и обосновал такова основание и не е изложил факти в тази посока?“;
2/ „Има ли право съдът да презюмира „злоупотреба с право“ или добросъвестността на работодателя трябва да бъде оборена по пътя на пълно главно доказване и да е установено, че правната възможност по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ /допустимо, възможно само по себе си правно действие/, е използвана целенасочено?“;
3/ „Редно ли е съдът да игнорира обстоятелството, че промяната към длъжностните изисквания оказва положителен ефект за подобряване на организацията на работодателя, и за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право?“;
4/ „При въведен от работника довод за злоупотреба с право, предмет на делото е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността – дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и доколко е действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението?“;
5/ „Следва ли да се приеме, че единствената цел на работодателят е била да уволни конкретния служител и за това е прибягнал до прекратяването на правоотношението на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, ако не е правил опити да прекрати трудовото правоотношение на ищеца на друго основание и като се има предвид, че ищецът е заемал единствена длъжност и при освобождаването му не би имало необходимост от подбор по чл. 329 КТ, нито пък ищецът се ползва от предварителната закрила при уволнение, тъй като не страда от заболявания по Наредба №5/1987г. и не е трудоустроен, от която той се ползва?“;
6/ „След като за работодателя не съществува правна пречка да прекрати ТПО с ищеца по друг ред, следва ли да се презюмира, че е налице злоупотреба с право, при все, че работодателят няма необходимост от заобикаляне на други правни основания?“;
7/ „Когато ищецът не е посочил никакви факти и обстоятелства, съответно не ги е доказал, респ. не е въвел по надлежен ред „злоупотребата с право“ или други факти, следва ли съдът, без да е сезиран, да се произнася по едно ненаправено твърдение?“;
8/ „Оборването добросъвестността на работодателя следва ли да бъде по пътя на пълно главно доказване, за да се приеме за установено, че правната възможност по чл. 328. ал. 1, т. 6 КТ, е използвана целенасочено за уволнението на ищеца?“.
По горепосочените въпроси касаторът твърди противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 71 от 25.07.2013 г. по гр. дело № 284/2012 г. на IV г.о., решение № 185/16.06.2016 г. по гр. дело № 846/2016 г. на ІV г.о., решение № 204/24.08.2016 г. по гр. дело № 6196/2015г. на ІV г.о., решение № 345/06.03.2014 г. по гр. дело № 3868/2013 г. на ІV г.о., решение по гр. дело № 978/2009 г. на IV ГО и решение по гр. дело № 680/2012 г. на IV г.о..
ІІ. Относно правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ:
1/ „Подлежи ли на контрол от съда правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация?“;
2/ „Трябва ли да се доказва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ обективна необходимост за извършената промяна?“;
3/ „Длъжен ли е работодателят да посочи причините, довели до промяна в изискванията за образование и квалификация за заемане на дадена длъжност, след като се касае за суверенна преценка на работодателя и тя не подлежи на съдебен контрол, стига да не се нарушава императивна правна норма или да се злоупотребява с право или да се установява дискриминационен подход?“;
4/ „Промяната на изискванията за заемане на дадена длъжност, в случаите, когато те не са установени с нормативен акт, право ли е на всеки работодател и на какво се основава – на неговата преценка с оглед на конкретните нужди за осъществяване на дейността му или на други факти и обстоятелства? Съдът компетентен ли е да се произнася за това каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, стига с нея да не се нарушават императивни правни норми, включително и забраната за злоупотреба с право по чл. 8, ал. 1 КТ?“;
5/ „Когато ищецът не е изложил твърдения, че промяната в длъжностната характеристика за длъжността, която е заемал, е изцяло преднамерена и цели само и единствено прекратяването единствено на неговото правоотношение, на посоченото от работодателя правно основание за това, трябва ли съдът да презюмира това?“;
6/ „Работодателят има ли право да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, като волята на работодателя подчинена ли е на друго освен на негова суверенна преценка?“;
7/ „Следва ли работодателят да е установил, че е настъпила обективна необходимост от промяна на изискванията за образование за заеманата длъжност, за да се счете, че е законосъобразно извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ уволнение, поради констатирано противоречие на приетото от въззивния съд с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 8 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 598/2009 г. на ВКС, III г.о., при положение, че редица решения на ВКС (решение № 8 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 598/2009 г. на III г. о., решение № 1335 от 08.07.2010 г. по гр. д. № 978/2009 г. на IV г.о., решение № 417 от 19.10.2011 г. по гр. д. № 143/2011 г. на IV г. о., решение № 3 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ІІІ г.о., № 734 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 449/2010 г. на ІІІ г.о.), изразяват становище, съгласно което работодателят не следва да установява обективно възникнала необходимост, обосноваваща предприетата от него промяна в изискванията за длъжността?“;
8/ „Съдът компетентен ли е да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, когато въведените нови изисквания не са незаконосъобразни и не влизат в противоречие с нормативно въведени изисквания за заемане на съответната длъжност?“;
9/ „Работодателят има ли право да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, а дори и когато са нормативно разписани, щом новите изисквания не влизат в противоречие с тях?“;
10/ „Работодателят има ли право да установява образователни и квалификационни изисквания, по-високи от заложените в НКПД 2011?“.
По втората група въпроси касаторът сочи противоречие с ТР № 4/12.12.2011г. на ВКС, както и с решения по чл.290 ГПК на ВКС: решение № 71 от 25.07.2013г. по гр.д. № 284/2012г. на IV г.о., решение № 185/16.06.2016 г. по гр.д. № 846/2016г. на ІV г.о., решение № 194 от 26.07.2016г. по гр. дело № 891/2016г. на ІV г.о., решение № 204 от 24.08.2016г. по гр.д. № 6196/2015 г. на ІV г.о., решение № 295 от 29.03.2017г. по гр.д. № 1178/2016г. на ІV г.о., решение № 345 от 06.03.2014г. по гр.д. № 3868/2013г. на ІV г.о., решение № 232 от 13.06.2011г. по гр. д. № 781/2010г. на IV г.о., решение № 212 от 17.06.2015г. по гр. дело № 5903/2013г. на ІV г.о.. Посочено е още, че решаващите изводи на въззивния съд са в противоречие и с решение № 199 от 4.10.2013г. по гр. д. № 81/2013 г. на ВКС, III г. о., в което е цитирана и следната практика на ВКС по чл. 290 ГПК: решение № 1335 от 8.07.2010г. по гр. д. № 9782009г. на ІV г. о., решение № 417 от 19.10.2011г. по гр.д.№ 143/2011г. на ІV г.о., решение № 3 от 21.01.2011г. по гр. дело № 621/2010г. на ІІІ г.о. и решение № 734 от 11.01.2011г. по гр. дело № 449/2010г. на ІІІ г.о..
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/- Х. Г. Д. подава писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на направените в настоящото касационно производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, но не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел, че по силата на срочен трудов договор от 01. 02. 2000г., трансформиран в договор за неопределено време, ищецът е заемал длъжността „завеждащ административно – техническа служба“ /ЗАТС/ в ОУ „Г. К.“, [населено място], за която изискуемото образование съгласно връчена му на 03. 02. 2000г. длъжностна характеристика било средно специално икономическо, каквото той притежава съгласно диплома № 021219/01. 07. 1989г. на Оздравителен икономически техникум „К. М.“ – Минерални бани, обл. Хасково /специалност „икономика“ с профил „финанси и кредит“ и придобита квалификация „икономист – счетоводител“/, както и че със заповед № 290/11. 09. 2015г. на Директора на ОУ „Г. К.“, [населено място], получена от ищеца на 11. 09. 2015г., е утвърдена нова длъжностна характеристика за длъжността, според която са въведени нови задължения по изрична заповед на ръководителя на учебното заведение за заместване на директора, на помощник – директора по учебната дейност и на главния счетоводител и по комуникация с регионалния инспекторат по образованието – П. и други държавни и общински органи, институции и организации от името на училището, както и нови изисквания за изискуемо образование – висше, каквото ищецът не притежава. Поради неудовлетворяване на актуалното образователно изискване за длъжността, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, работодателят – ответник е прекратил процесното трудово правоотношение с процесната заповед от 16. 09. 2015г., получена от служителя на същата дата. Пловдивски окръжен съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че работодателят в нарушение на принципа за добросъвестност, залегнал в чл. 8, ал. 1 КТ, е упражнил потестативното си право на едностранно прекратяване на трудовия договор, при отсъствие на непосредствена необходимост от завишаване на образователния ценз за заемане на процесната длъжност и при несвойствени за предметното й съдържание допълнителни задължения, демонстриращи намерението на работодателя да генерира привидна необходимост от завишаване на изискуемия образователен ценз. Приел е, че спорът по делото е концентриран досежно въпроса добросъвестно ли е действал ответникът, прекратявайки процесното трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, от който е обусловен извода за законосъобразността на процесното уволнение. Счел е, че такъв довод се съдържа в исковата молба, доколкото ищецът е навел в нея фактически твърдения за злоупотреба с права на работодателя, сочейки че изменението на длъжностната му характеристика е единствено с цел неговото уволнение. Като е намерил, че промяната на изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, в случай че такива не са посочени в нормативен акт, е в правомощията на работодателя и не подлежи на съдебен контрол, е заключил че същата не може да се основава на произволно зададени критерии, а следва да произтича от възникнали от естеството на работа нужди. Въззивният съд е посочил, че от приетите по делото доказателства, се налага категоричния извод, че предприетата промяна в изискванията за заеманата от ищеца длъжност е продиктувана само и единствено от желанието му да прекрати процесното трудово правоотношение, т.е. установена е недобросъвестност на работодателя при упражняване на неговите права. Приел е, че типично изпълняваните от лице, заемащо длъжността „ЗАТС“ трудови функции са свързани с административно-техническа дейност, както и че присвояването на допълнителни задачи, такива каквито са посочените от ответника в променената длъжностна характеристика /заместване на директора, на помощник – директора и на главния счетоводител при тяхно отсъствие/ са крайно несвойствени за длъжността дейности, които освен това изискват висше педагогическо и икономическо образование /чл. 148, ал. 5 ППЗНП и чл. 35 вр. с чл. 36 ЗСч/, какъвто образователен ценз работодателят не е предвидил в новата длъжностна характеристика, т.е. за него е без значение професионалното направление на съответния кандидат за длъжността, който следва да е само висшист. От гореизложеното е изведен изводът, че поставените от ответника изисквания към ищеца в новата длъжностна характеристика, обусловили процесното уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, са формирани по начин, предполагащ изначална невъзможност той да ги покрие, т.е. те са зададени единствено и само с цел формално да предпоставят и осигурят на работодателя юридическа причина едностранно да прекрати конкретния процесен трудов договор. Намирайки, че процесното уволнение е извършено при нарушаване на принципа за добросъвестност при упражняването на трудовите права и задължения по чл. 8, ал. 1 КТ от работодателя, достатъчно за неговата незаконосъобразност, Пловдивски окръжен съд е приел предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за основателни.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от ответника горепосочени въпроси дори да се приеме, че удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване в горепосочения смисъл, не осъществяват релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като дадените от въззивния съд разрешения по тях в атакуваното решение са изцяло съобразени с формираната безпротиворечива задължителна практика на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба.
Решаващите правни изводи на Пловдивски окръжен съд, за да уважи предявените искове, съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 71 от 24. 07. 2013г. по гр. д. № 284/2012г. на 4 г.о.; решение № 345 от 06. 03. 2014г. по гр. д. № 3868/2013г. на 4 г.о.; решение № 194 от 26. 06. 2016г. по гр. д. № 891/2016г. на 4 г.о.; решение № 561 от 04. 10. 2010г. по гр. д. № 1962/2009г. на 3 г.о.; решение № 248 от 23. 04. 2010г. по гр. д. № 254/2009г. на 4 г.о. и др., вкл. посочените от касатора. Според последната в хипотеза на прекратяване на трудов договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, решението на работодателя за промяна на изискванията за образование и квалификация към заеманата конкретна длъжност е въпрос на целесъобразност и поради това то не подлежи на съдебен контрол, освен ако в предмета на спора е въведен довод за злоупотреба с работодателски права, в който случай съдът дължи преценка добросъвестно ли е действал работодателят съобразно чл. 8, ал. 1 КТ, т.е. дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и дали работодателят действа равнопоставено по отношение на всички заети лица, или единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една, единствена цел – прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. Ако е релевиран довод за злоупотреба с работодателски права, ищецът носи тежестта по пътя на пълно и главно доказване да обори добросъвестността на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, като за да е осъществено нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, съдът преценява не наличен ли е обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на длъжността, а единствено фактите, обосноваващи твърдението за злоупотреба с права. При различни казуси едни и същи обстоятелства могат да установяват или не злоупотреба с работодателски права, в зависимост от конкретната преценка за преследваната от работодателя цел и дали единствената му цел е прекратяване на трудовия договор с конкретния работник или служител. Въззивният съд е зачел суверенното право на работодателя да променя изискванията за заеманата от ищеца длъжност, но доколкото в исковата молба е наведен довод за злоупотреба с работодателски права при процесното уволнение, е изследвал въз основа на приетите доказателства дали те са упражнени добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 КТ. В този смисъл не е налице служебно произнасяне на решаващия съд по този въпрос. Освен това изводът за наличие на злоупотреба с права на ответника при прекратяване на трудовия договор с ищеца не е презумптивен, а основан на съвкупната преценка на всички приети по делото доказателства при съобразяване с носената от ищеца доказателствена тежест при оборване на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ, при което е направен категоричния извод за преследване на единствената цел – да бъде уволнен именно ищеца, който не притежава изискуемото ново образование /висше/, нито педагогическа и икономическа едновременно специалности, необходими за изпълнение на въведените нови задължения за длъжността /заместване на директора на училището, на помощник – директора и на главния счетоводител при тяхно отсъствие/. Ирелевантно при достигане до този извод е обстоятелството би ли се ползвал работникът или служителят от право на подбор или от предварителна закрила при други уволнителни основания и дали работодателят е могъл да прекрати законно трудовия договор на различни от реализираното правни основания.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 990 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС, платен съгласно договор за правна защита и съдействие, приложен към отговора на касационната жалба.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 278 от 14. 03. 2017г., постановено по в. гр. дело № 23/2017г. на Пловдивски окръжен съд, Гражданско отделение, VІІ-ми състав.
ОСЪЖДА ОУ „Г. К.“, [населено място], ЕИК [ЕГН], представлявано от директора Т. А. Б., със съдебен адрес: [населено място], [улица], – адв. Т. Д., да заплати на Х. Г. Д., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] , сумата 990 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.