2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
София, 14.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 4434 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на С. М. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. К. К., против определение № 3095 от 29 септември 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4090 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено определение № 10500 от 19 април 2017 г., постановено по гр.д. № 19734 по описа на Софийски градски съд за 2014 г., за прекратяване на производството по делото като процесуално недопустимо.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно като постановено в нарушение на съществени процесуални правила и е необосновано. Оспорва се изводът на съда за недопустимост на предявения иск поради наличие на идентичност с друго вече приключило дело между същите страни. Сочи се, че претенциите на ищеца по двете дела произтичат от различни фактически състави и осъщественото спрямо жалбоподателя наказателно преследване по различни досъдебни производства. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпрос, за който се претендира, че е обусловил изхода на делото и попада в приложното поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК.
Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по частната жалба.
С обжалваното определение се приема, че В. е предявил пред първоинстанционния Софийски градски съд иск срещу прокуратурата с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на сумата от 32000 лева за претърпени от него неимуществени и имуществени вреди, вследствие на повдигнато обвинение по чл. 115, ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 НК, впоследствие изменено по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по досъдебно производство по пр.пр. № Н. 283/1997 г. по описа на СРП, което е прекратено с постановление на СРП от 10 октомври 2011 г. на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Посочено е, че с оглед приложено към делото копие от влязло в сила на 21 ноември 2013 г. решение от 6 март 2012 г., постановено по гр.д. № 8630/2011 г. на районния съд в [населено място], е видно, че същото е образувано по повод предявени от ищеца срещу същия ответник и на същото основание искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди за периода 28 февруари 2006 г. – 28 февруари 2011 г., които са предмет и на настоящия процес и са уважени частично. Посочени са и доказателствата, че по подадена от ищеца искова молба срещу прокуратурата е образувано гр.д. № 3713/2013 г. по описа на районния съд в [населено място], за разглеждане на предявен иск за присъждане на същото основание на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди вследствие прекратяване на посоченото досъдебно производство, като според представените от СРС справки по делото е постановено решение, което не е влязло в сила. За да приеме, че е недопустима пререшаемостта на спора в ново производство, съдът се е основал на последното посочено дело – тъй като няма данни решението по него да е влязло в сила, за правилно е прието виждането на първоинстанционния съд, че по-късно заведеното производство следва да бъде прекратено от съда, а за по-късно заведено е посочено настоящото (гр.д. № 19734/2014 г. на Софийския градски съд) дело. Не е споделена тезата на ищеца, че в разглеждания случай се претендира обезщетение за вреди за различен период, тъй като този довод е въведен за първи път едва с частната жалба против определението на първата инстанция.
Поставеният от частния жалбоподател въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
За обуславящ изхода на спора е посочен въпросът относно предметния обхват на силата на пресъдено нещо и преценката между влязло в сила решение и повторно заведено дело. Сочи се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 33 по т.д. № 3230/2015 г., II т.о.; решение № 33 по т.д. № 53459/2015 г., III г.о.; решение № 2 по гр.д. № 5004/2014 г. I г.о., и решение № 179 по гр.д. № 2207/2015 г., I г.о. Съгласно установената практика на ВКС, включително цитираната от жалбоподателя, при предявяване на иск между същите страни за разрешаване на спор относно съществуването на право или правоотношение, по повод на което има влязло в сила съдебно решение по друго дело между страните или друго висящо дело помежду им, сезираният с иска съд следва да съпостави диспозитива на влязлото в сила решение с исковата молба по заведеното пред него дело, респ. съдържанието на исковите молби по двете дела, и по този начин да прецени дали има съвпадение между предмета на делата – с оглед произтичащите от чл. 299 ГПК и чл. 126 ГПК забрани за пререшаване на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо, и за паралелно разглеждане на дела с идентични страни и предмет. Възприетото разрешение не отрича положението, че източник на сила на пресъдено нещо е именно диспозитивът на съдебното решение. Установяването обаче на тъждеството между страните, основанието и петитума на иска, които задават обективните и субективните предели, в които се разпростира действието на решението, следва да се извърши при преценка и на исковата молба, която очертава параметрите на спорното материално правоотношение. Въззивният съд не се отклонил от това тълкуване на съдебната практика. Извършена е съпоставка на основанието на исковите претенции, като независимо от това, че досъдебните производства са водени през различните периоди под различни номера, източник на настъпилото за ищеца непозволено увреждане е едно и също неправомерно поведение на ответника – Прокуратурата на Република България, изразяващо се в образуване срещу ищеца на наказателно производство и привличането му като обвиняем за извършено през 1996 г. престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С оглед извода за липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 3095 от 29 септември 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4090 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: