2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 687
София, 18.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.12.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2343 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1106 от 12.05.2017г., по възз. т.д.№ 1022/2017 г., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 9158 от 19. 12.2016 г., по гр.д.№ 5792/ 2015 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор срещу „М. ХОЛД”Е. частичен иск по чл. 213, ал.1 КЗ/ сега отм./, във вр. с чл.49 ЗЗД за сумата 51 102 лв. и за поставяне на направените от ответното търговско дружество деловодни разноски в тежест на ищеца.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право, а именно: 1.”Длъжен ли е ищецът да доказва факти, които ответникът не е оспорил в предвидения в закона срок с отговора на исковата молба, като оспорването е направено едва във въззивното производство?”; 2. „Следва ли основние за отхвърляне на иска да е недоказването на факт, който не е включен в предмета на доказване с доклада по делото?”; 3.”Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във вр. с доказателствената тежест?”; 4.”При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства?” и 5.”Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване?”.
За илюстрация на поддържаното селективно основание – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация са цитирани: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения:№ 129 от 29.06.2015 г., по гр.д.№ 7040/14 г. на ІІІ г.о.; № 549 от 29.10.2010 г., по гр.д.№ 56/2010 г. на ІV г.о.; №172 от 23.02.2010 г., погр.д.№ 386/2009 г. на ІІІ г.о.; № 700 от 06.12.2010 г., по гр.д.№ 304/2010 г. на ІV г.о..
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения от [фирма], [населено място] суброгационен иск по чл.213, ал.1 КЗ/ отм./ въззивният съд е счел, че в случая предпоставките на закона, обуславящи правото на ищцовото търговско дружество, като застраховател по застраховка „Каско” на собственик на моторно превозно средство” Мерцедес” 2628, с рег.№ СА – 0642 ВХ – [фирма] , да встъпи в правата му на застрахован, комуто е изплатено застрахователно обезщетение по бонус допълнителни покрития за причинени му имуществени вреди в резултат на „тотално” увреждане на застрахованата вещ, срещу лизингополучателя – ответник, предоставил същата на трето лице/ делинквент/, не са осъществени.
Споделяйки изградените в тази насока фактически и правни изводи на първостепенния съд, според които щом с влязло в сила решение по гр. д. № 62087/2010 г. на СРС е отречено да е налице основание за ангажиране деликтната отговорност на починалия шофьор, комуто е била предоставена от лизингополучателя процесната вещ за експлоатация, съобразно общото правило на чл.45 ЗЗД, то предвид обусловения от нея характер на процесната суброгация, ищецът – застраховател не би могъл успешно да встъпи в правата на застрахования и да реализира регресното си право по реда на чл.213, ал.1 КЗ / сега отм./, във вр. с чл.49 ЗЗД и срещу възложителя – лизингополучател, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приложил правилото на чл.272 ГПК, като е изложил и допълнителни съображения за действието на подписаното между ”Б. В. И. Г.”, [населено място] и собственика на застрахованото по застраховка „Каско” лизинговано моторно-превозно средство – [фирма] „рамково споразумение” към застраховка „Бонус каско”, на което е налице позоваване в исковата молба. Посочил е, че макар по силата на чл.3.5, Раздел ІV-”Бонус допълнителни покрития” от същото застрахователят да се е задължил да изплати застрахователно обезщетение и за вреди, причинени в резултат на грубо нарушаване установените технически и технологични правила за експлоатация на застрахованото моторно превозно средство, непокрит застрахователен риск по ОУ, постигнатото между съконтрахентите по застрахователния договор съгласие в тази насока е непротивопоставимо на третото лице лизингополучател и не може да обуслови ангажиране на отговорността му по чл.4, р.ІV от същото „рамково споразумение, във вр. с чл.213, ал.1 КЗ/отм./, независимо от безспорно извършено плащане на застрахователно обезщетение на лизингодателя [фирма]. Съображенията са, че по общото правило на чл.21 ЗЗД, всеки договор поражда действие само между сключилите го страни, каквото качество лизингополучателят „М. ХОЛД” Е. несъмнено не притежава, а в хода на делото не са ангажирани доказателства, в съответствие с чл.154, ал.1 ГПК, че копие от процесното споразумение, от ОУ на застрахователя и от конкретната застрахователна полица, всеки от които документи е с различна дата, са били предадени, респ. доведени до знанието на последния, дори с оглед договорната клауза на чл. 10, ал.4 от представения по делото предхождащ ги договор за финансов лизинг от 07.09. 2006 г., сключен с лизингодателя [фирма], за да са задължителни за него.
Настоящият съдебен състав намира, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Преценени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а са изцяло относими към процесуалната законосъобразност на обжалваното въззивно решение.
Отделно, че първия, втория и третия от тези въпроси са и некоректно формулирани, доколкото елементите от фактическия състав на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), настъпването на които ищецът следва да установи в процеса с допустимите от ГПК доказателствени средства при условията на пълно и главно доказване са: наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ между ищцовото застрахователно дружество и собственика на увреденото моторно-превозно средство, надлежно възникнало за последния право на вземане от деликт по чл.45 ЗЗД, респ. по 49 ЗЗД, във вр. с чл.45 ЗЗД срещу ответника и извършено от застрахователя изплащане на сума за обезвреда на собственика на увредената вещ. Именно с тези елементи в тяхната съвкупност се е съобразил и въззивният съд, при преценка доказаните от ищеца факти.
Нещо повече, така поставените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване и поради обстоятелството, че регресната искова претенция е отхвърлена и поради наличието на влязлото в сила решение, с което е отречена деликтната отговорност на прекия причинител на вредата – починалият шофьор, управлявал и експлоатирал увреденото застраховано моторно превозно средство – специален автомобил бетон-помпа, марка ”Мерцедес”, предоставено му от лизингополучателя, като въззивният съд е приел, че с оглед функционалната обусловеност на гаранционно- обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, в случая възложителят – лизингополучател, като солидарен ответник също не отговаря.
Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, сама по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглежда соченото допълнително основание – критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Това е така, защото когато отсъства общата главна предпоставка за достъп до касация, не се формира и противоречие между решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт и създадената по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС, на която касаторът се позовава, тъй като не е налице идентичен правен въпрос, предмет на съответното съпоставяно произнасяне.
При този изход на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, възлизащи на сумата 3 000 лева – реално заплатено, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 17. 08.2017 г. с адв.Ил.П. и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1106 от 12.05.2017г., по възз. т.д.№ 1022 / 2017 г., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на „М. ХОЛД”Е. , [населено място] сумата 3000 лева /три хиляди лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: