О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 681
София, 18.12.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 31.10 .2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1628 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр. В. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 69 от 27.03.2017 г., по в.т.д.№ 63/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския окръжен съд № 895 от 06.12.2016 г., по т.д.№ 1777/2015 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумите: 21 233.48 лв. – неизплатена главница по договор за банков инвестиционен кредит от 06.04.2012 г.; 1 894.91 лв. – договорна лихва по чл.4.1 от договора за периода 20.02.2014 г. – 30.04.2015 г.; 597.15 лв. –лихва за забава по чл.4.2 от договора за периода 20.02.2014 г. -13.07.2015 г.; 1427.83 лв. – наказателна лихва по чл.4.3 от договора за периода 20.02.2014 г. – 13.07.2015 г. и 106.17 лв. – банкови такси по кредита, ведно със законната лихва върху дължимата главница, считано от 14.07.2015 г. до окончателното и изплащане, за което вземане в общия му заявен размер е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 4298/15.07.15 г., по ч.гр.д.№ 8459/2015 г. на В..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу материалната и процесуална законосъобразност на извода на въззивния съд, че предявеното от ищеца по реда на чл.422 ГПК вземане е идентично по размер със заявеното в заповедното производство и разликата във вида на сумата –глобална или по пера, която формира претенцията за лихви, не обосновава различен предмет на делото в двете производство. Счита, че възприетото от въззивния съд разрешение е в пълно несъответствие със задължителните постановки в т.11 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които между предмета на делото по установителния иск по чл. 422 ГПК и предмета на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК следва да е налице пълен идентитет, доколкото в исковото производство по предявения положителен установителен иск не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК. Допълнително в тази вр. са въведени и доводи за неприложимост на ОУ на Банката – кредитодател, единствено въз основа на които е възможно отнемане преимуществото на срока в полза на длъжника и обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем, поддържани и във въззивното производство, но останали необсъдени от Варненския апелативен съд.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК по отношение на определени за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право, които групирани, съобразно правомощията на касационната инстанция, разяснени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК са: 1.”Задължен ли е въззивният съд са обсъди всички доводи и възражения на страната, обективирани във въззивната и жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора или е достатъчно да се произнесе по онези доводи и възражения на страната, които сметне за необходимо?”; 2. „Липсата на която и да е от предпоставките, предвидени при връчване, чрез залепване на уведомление по реда на чл.47 ГПК води ли до нередовност на връчването, съобразно чл.47, във вр. с чл.50 ГПК и чл.540 ГПК и чл.50 ЗННД?”; 3.„ Родствениците на управителя, при липса на данни да участват в търговската дейност, легитимирани ли са да получават съдебните книжа, адресирани до дружеството?” 4. „Допустимо ли е въвеждането на нови твърдения от страна на ищеца след приключване на първото по реда съдебно заседание?”; 5.”Следва ли да се приеме, че договор за кредит,за който се твърди, че е подписан от лице без представителна власт, тъй като липсва решение на Общото събрание, има значение само във вътрешните отношения на съдружниците. Подлежи ли на изследване въпроса дали извършените действия без представителна власт са потвърдени от търговеца впоследствие, за да се приеме, че договорът за кредит може да обвърже валидно последния?” и 6.”Сделка сключена от управител на О. без представителна власт висящо недействителна ли е по арг. от чл. 301 ТЗ, който предвижда необорима презумпция за потвърждаване на сделката от търговеца при положение, че търговецът не се противопостави незабавно след узнаването?”
Като израз на поддържаното селективно основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК по първия процесуалноправен въпрос е посочена задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС №1/53 г.; ППВС№ 7/65 г.; ППВС №1/85 г.; т.19 на ТР на ОСГК на ВКС №1/2001 г. и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на отделни състави на ВКС: 157 от 08.11.2011 г., по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о.; № 134 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о.; №237 от 24. 06. 2010 г., по гр.д.№ 826/2009 г. на ІV г.о.; № 283 от 14.11.2014 г., по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV г.о. и др.
За илюстрация на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по процесуалноправните въпроси с № 2 и № 4 са цитирани решения по чл.290 на ВКС: № 141 от 25.03.2011 г., по гр.д.№ 56/2011 г. І т.о.; № 188 от 07.11./2013 г., по т.д.№ 1890/2013 г.; № 312 от 21.01.2017 г., по гр.д.№ 543/2015 г. на ІV г.о.; №87 от 14.07.2011 г., по т.д.№ 688/2010 г. на І т.о.; № 790 от 29.07.2011 г., по гр.д.№ 148/2010 г. на ІV г.о. и определения по чл.274, ал.3 ГПК: № 857 от 09. 12. 2011 г., по ч.т.д.№ 623/2011 г. на І т.о.; № 641 от 18.07.2013 г., по т.д.№ 1249 / 2013 г.; № 775 от 15.06.2015 г., по гр.д.№ 2983/2015 г. на ІV г.о.; № 642 от 25.10.2012 г., по ч.т.д.№ 520/2012 г. на І т.о.; № 1023 от 13.11.2012 г., по ч.т.д. № 779/2012 г. на ІІ т.о..
Въведената допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация, основана на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, относно формулирания въпрос № 3 е обоснована с възприето различно разрешение по приложението на чл.50 ГПК в практиката на съдилищата – решение на Сливенския окръжен съд от 21.04.2011 г., по възз. гр.д.№ 74/ 2011 г. и решение № 151 от 06.12.2016 г., по т.д.№ 95/2016 г., по т.д.№ 95/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Цитирайки решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК : № 179 от 12.01.2016 г., по т.д.№ 353/2014 г. на ІІ т.о., № 285 от 28.09.2011 г., по гр.д.№ 1033/2010 г. на ІІІ г.о. и № 249 от 23.07.2010 г., по гр.д.№ 92/2009 г. на ІV г.о. касаторът обосновава поддържания по отношение на формулираните в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси на материалното право № 5 и № 6, селективен критерии по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, а с решение № 193 от 29.11.2013 г., по в.гр.д.№ 164 /2013 г. на ВАпС, решение № 1276/2000 г. на І г.о. на ВКС и решение № 245 от 29.03.1999 г., по гр.д.№ 643/98 г. на ІІ т.о. и другото, едновременно въведено по отношение на същите тези въпроси селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, излагайки подробни писмени съображения за лишено от основание в закона смесване на последните с касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие с поддържаните в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за доказано съществуването на вземане в полза на Банката-ищеца, произтичащо от сключен с ответното търговско дружество договор за банков инвестиционен кредит №304-7809301 от 06.04.2012 г., който е станал изцяло предсрочно изискуем по см. на чл.60, ал.2 ЗКИ, поради неизпълнение на договорните клаузи от длъжника и неплащане на дължимите суми, чрез връчената на последния на 16.06.2015 г., по реда на чл.47 ГПК, нотариална покана. Анализирайки ангажираните по делото доказателства решаващият състав на Варненския апелативен съд е отрекъл да е основателно въведеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение, обосновано с липса на идентичност между вземането, предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК и вземането по подаденото от кредитодателя заявление за издаване на заповед за изпълнение. Изложил е съображения, че само по себе си посочване на претендираната лихва – част от общо заявеното вземане – като глобална сума в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и по отделни пера в исковата молба по чл.422 ГПК, съобразно вида и – договорна, за просрочие и наказателна, не променя нейната същност, нито води до изменение в предмета на делото, определящ се от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуване на подлежащо на изпълнение конкретно вземане, произтичащо от договор за кредит, за което именно е издадена и съответната заповед за изпълнение.
Като неоснователно е преценено и поддържаното в хода на делото твърдение за недължимост на претендираната сума, поради липса на валидна облигационна връзка между страните.
Счетено е, че доколкото от страна на кредитополучателя [фирма], чийто правоприемник е настоящият касатор, процесния договор за кредит е подписан от управителя на ЮЛ- търговец, като волеизявяващ негов орган, наличието или не на взето решение от ОС за сключване на същия е ирелевантно за действителността на процесната сделка, имаща обвързващо търговското дружество действие и касае единствено вътрешните отношения между съдружниците.
Допълнително в тази вр. са развити и съждения, че представеното по реда на чл.372 ГПК писмено доказателство за взето от О. решение от 20.02.2012 г. и заключителните констатации на в.л. по изслушаната съдебно счетоводна експертиза, преценени наред с останалия доказателствен материал по делото, обосновават правен извод, че тези твърдения на ответника по делото са оборени и по същество. Позовавайки се на законовото правило на чл.293, ал.3 ТЗ и на сключване на процесния договор за банков кредит в изискуемата се от чл.430, ал.3 ТЗ писмена форма, въззивният съд е отрекъл от значение за действителността му да е липсата на положен от представител на дружеството – кредитополучател, подпис върху неговата втора страница, с който порок ответникът е обосновал следващото си възражение за отсъствие на валидно възникнало в негова тежест парично задължение спрямо ищеца. Обстоятелството, че уговорките от визираното съдържание на договора са възпроизведени, наред с ОУ на Банката- кредитор и в нотариален акт за учредена от длъжника договорна ипотека и са предмет на последващи уговорки, относими към вече договорения лихвен % върху просрочената главница, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва основателността и на това правозащитно възражение на ответника, свързано с действителността на предоставения кредит. Като допълнителен аргумент Варненският апелативен съд е посочил и отсъствие на своевременно предприето от кредитополучателя оспорване на облигационната връзка между страните в хода на изпълнение на договора до момента на неговото прекратяване. Позовавйки се на изричното изявление на управителя на дружеството – ответник, че е запознат с ОУ на ищцовата Банка, материализирано в последната им страница и удостоверено с подписа му, решаващият състав на въззивната инстанция е счел за неоснователно и възражението за отсъствие на надлежно възникнало в полза на кредитора право да направи кредита предсрочно изискуем.
Що се касае до обявяване предсрочната изискуемост на длъжника, то според Варненския апелативен съд обстоятелството, че в хода на делото ответникът не е доказал нито да е имал обозначена с фирменото му наименование пощенска кутия, нито че в предвидения от закона срок е потърсил книжата, за които е уведомен чрез залепеното по реда на чл.47, ал.1 ГПК, във вр. с чл.50 ЗННД, уведомление за отправената му нотариална покана, обосновава правен извод, че нотариалното удостоверяване не е опорочено и кредитодателят – ищец успешно е упражнил правото си да обяви предоставения на длъжника кредит за предсрочно изискуем преди подаване заявлението за издаване на оспорваната заповед за изпълнение, предвид осъщественото от последния бездействие в предоставения му 7 – дневен срок за доброволно изпълнение, считано от изтичане на срока по чл.47, ал.2 ГПК и обичайния 3 дневен срок за междубанкови разплащания.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че първият от поставените процесуалноправни въпроси не удовлетворява общия селективен критерии по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълк. решение № 1/ 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросът трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на постановения съдебен акт.
В случая процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да формира изводите си по съществото на спора, да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, следва да се съобрази с изложените във въззивната жалба оплаквания, които се свеждат до липсата на проведено пълно и главно доказване от ищеца на твърдяната валидна облигационна връзка между страните, породена от сключен помежду им договор за инвестиционен банков кредит, за настъпилата предсрочна изискуемост на непогасения остатък от този кредит, вкл. поради нередовно уведомяване на длъжника за волеизявлението на кредитора, както и за размера на претендираното вземане за лихви по отделни пера. На всички тези оплаквания е даден отговор в обжалвания въззивен съдебен акт, като въззивният съд, в съгласие с цитираната задължителна практика, подробно е обсъдил ангажираните по делото доказателства във вр. с доводите и възраженията на въззивника [фирма] и на насрещната по въззивната жалба страна, поради което релевираното основание за достъп до касационен контрол отсъства.
Обстоятелството, че решаващият състав на Варненския апелативен съд не е споделил за основателни тезите на жалбоподателя не означава, че при постановяване на въззивното решение, същият се е отклонил от задължителна практика по приложението на чл.235 , ал.2 и ал.3 ГПК и на чл.236, ал.2 ГПК – процесуалноправни норми относими към формулирания въпрос № 1.
Не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на конкретното дело и поставените от касатора въпроси № 2, № 3 и № 4 които в същността си се отнасят до процесуалната законосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, която касаторът оспорва, но която не подлежи на инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК. Отделно е, че те са и хипотетични, тъй като въззивният съд изрично е приел за редовно връчването на нотариалната покана, материализираща изявлението на кредитора за обявяване кредита за предсрочно изискуем на касатора –длъжник по реда на чл.47, във вр. с чл.50, ал.4 ГПК, а начинът на връчване първата покана на Банката – кредитор за доброволно изпълнение, получена от съпругата на настоящия управител на дружеството- ответник е ирелевантен за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт.
Въпрос № 6, дори и да е важен, не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, а отсъствието на последния е достатъчно основание, според т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, да се откаже обсъждане на въведената по отношение на него допълнителна процесуална предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при наличие на формирана задължителна практика на касационната инстанция по конкретен правен въпрос, на каквато в случая се позовава и касаторът, едновременно поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос № 5 притежава характеристиката на значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на същия е неоснователно позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не съществува спор във формираната по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция, че вземането или не на решение от ОС на съдружниците в дружество, правно и структурно обособено в О., за теглене на кредит/ заем/ има значение само във вътрешните отношения помежду им. В този см., макар и относими към действия на разпореждане с недвижим имот или с вещно право върху него, а не към действия на управление, каквото е сключването на облигационен договор, са и задължителните постановки в т.1 на ТР № 3/15.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което въззивното решение на ВАпС е изцяло съобразено.
Що се отнася до цитираните от касатора съдебни актове по чл.290 на отделни състави на ВКС, то те са изцяло неотносими. Решение № 179 от 12.01.2016 г., по т.д.№ 353 /2014 г. на ІІ т.о. на ВКС е свързано с приложението на §1, ал.1, т.1 от ДР на ТЗ в хипотезата на физическо лице – заемодател и дъщеря на управителя на търговско дружество- заемател, като е даден отговор и на въпроси за доказателствената стойност на ГФО, за освобождаване от отговорност на управителя на О. при липса на изрично взето решение от ОС по чл.137, ал.1, т.5 ТЗ и за наличие на процесуална възможност изразената в тази насока воля да бъде изведена от декларация, подписана от съдружниците, каквито несъмнено не са включени в предмета на делото по предявения установителен иск по чл.422 ГПК.
С решение № 285 от 28.09.2011 г., по гр.д.№ 1033/2010 г., предхождащо горецитираното ТР №3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е разрешен въпрос, свързан с приложението на чл.42, ал.2 ЗЗД в хипотезата на сключен при липса на представителна власт договор за покупко – продажба между физически лица – ирелевантен за процеса на волеобразуване и волеизявяване при органното представителство на ЮЛ –търговци, каквито са страните по настоящия правен спор. Същите съображения са относими и към цитираното решение № 249 от 23. 07. 2010 г., по гр.д.№ 92/2009 г. на ІV г.о.
Отделен остава въпросът, че при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивния съд се е позовал допълнително и на изрично взето от О. на дружеството – ответник решение за теглене на кредит от 20.02.2012 г.,което писмено доказателство, представено с допълнителната искова молба за оборване въведеното от ответника правоизключващо възражение за нищожност на кредитния договор, е обсъдено наред с останалия доказателствен материал по делото. Що се касае до правилността на изградения от въззивния съд въз основа на същото правен извод, която всъщност касаторът оспорва, то тя не подлежи на контрол в производството по селектиране на касационните жалби, поради отсъствие на създадена от законодателя идентичност между предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, поради което не следва да му бъдат присъждани такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 69 от 27.03.2017 г., по в.т.д.№ 63/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: