2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1184
София., 20.12.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1247 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. К., швейцарски гражданин, представляван от адв. Д. С. и адв. С. С., против решение № 2479 от 27 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3872 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е потвърдено решение от 30 май 2016 г., постановено по гр.д. № 468 по описа на Софийския градски съд за 2015 г., в обжалваната му част, с която е отхвърлен изцяло предявеният от К. срещу Българска търговско-промишлена палата евентуално съединен иск по чл. 12 ЗЗД за сумата от 140792,73 лева обезщетение за вреди и мораторна лихва от 72181 лева за периода 15.01.2010 г.-13.01.2015 г., и в тежест на касатора са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички пороци на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. За напълно неправдоподобно и изолирано от логиката се сочи виждането на съда, че претенцията на ищеца почива на субективни очаквания, които се разминават с действителността. Поддържа се, че ако ответникът е събрал от страните такси в размер по международния стандарт на арбитражите, редно е и по същите стандарти да разпредели тези приходи между себе си и арбитрите, както и че неравноправно се третират двете страни по спора. Необсъдени от съда са останали доводите на ищеца, че конкретния принос на ответника в работата по двете международни арбитражни дела е със символична стойност и значение. Неправилно, според касатора, е прието, че претендираните позитивни вреди не са доказани. Твърди се, че единствената причина ищецът да не получи възнаграждение в справедлив размер, е недобросъвестното поведение на ответника, който не е свел до знанието му тарифата, по която е възнамерявал да определи възнаграждението, както и че ищецът не би се съгласил да арбитрира спор ако е знаел, че е ще получи възнаграждение в размера, заплатен от Б.. За недоказано се посочва и обстоятелството, че тарифа за възнагражденията на арбитрите е била връчена по твърдения от ответника начин и време. Недобросъвестното поведение на Б. касаторът приема за доказано и от приетото по делото пред първа инстанция заключение на съдебно-счетоводната експертиза, доколкото задържаните суми от арбитражните институции в света обичайно съставляват 1/10 от общия размер на всички приходи, а в случая ответникът е задържал 69% от общо събраните арбитражни такси по делата. Навеждат се доводи и за нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващи се в необсъждане в съвкупност на всички събрани по делото и имащи значение за правния спор доказателства. Поддържа се, че съдът не е обсъдил дали спорната тарифа е източник на правила за страните, а е приел директно, че щом е връчена, е обвързваща за страните; отказал е да кредитира показанията на свидетеля К. И., приемайки го за заинтересован, без да възприема същото по отношение на свидетеля В., която работи при ответника. В приложение към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят правни въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но се сочи и практика на ВКС по отменения ГПК, поради което следва да се приеме, че се поддържат всички допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Българска търговско-промишлена палата, [населено място], чрез адв. Д. Д., в отговор на касационната жалба поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и излага доводите си за неоснователността на жалбата.
С обжалваното решение е съобразено, че предмет на производството е предявен от П. К., швейцарски гражданин, против Българска търговско-промишлена палата, [населено място], евентуално съединен иск по чл. 12 ЗЗД за 140792,73 лева и мораторна лихва от 72181 лева за периода 15.01.2010 г. до датата на завеждане на иска, представляващи вреди под формата на пропусната полза, породени от проявена недобросъвестност при възникване на облигационна връзка, при която Б. е замълчала/прикрила обстоятелства, свързани с тарифата за възнаграждения и размера на последните, които ако са били известни на ищеца, той не би приел да арбитрира международни арбитражни дела № 2/2007 г. и № 5/2007 г. по описа на Арбитражния съд при Б. и не би се стигнало до облигационна връзка между страните. Установено е, че през 2007 г. е започнала процедура за избор и назначаване на арбитри на основание арбитражна клауза за решаване на възникнали договорни спорове между [фирма], [населено място], „А. З. ЮК“ – Л. и „А. З. АБ“ – Ш.. Страните са приели номинираните арбитри в лицето на ищеца д-р П. К. – швейцарски гражданин, както и К. И. – швейцарски гражданин, за арбитри по двете дела, като те от своя страна са избрали г-н П. Ж. – канадски гражданин, за председател на двата трибунала. Ищецът е приел да арбитрира двете дела, по които са постановени решения на 15 януари 2010 г. Ответникът е събрал арбитражни такси от страните в размер на 387474 евро, която сума включва таксите за разглеждане на арбитражното дело и таксите за възнаграждение на арбитрите, и от която ответникът, като разпоредител на постъпилите суми, е изплатил общо на тримата арбитри сумата от 120577 евро, а е задържал за себе си сумата от 266897 евро. При сравнителен анализ на обичайната практика на международните арбитражни съдилища е възприет извода, че задържаните суми от арбитражните институции в света обичайно представляват около 1/10 от общия размер на всички приходи, докато в случая Б. е задържала около 69% от приходите, което е направено в съответствие с действащата към този момент непубликувана Тарифа за възнагражденията на арбитрите. С оглед наведените от ищеца доводи, че същият не е бил предварително уведомен за размера на полагащото му се според посочената тарифа възнаграждение, по делото са обсъдени свидетелските показания на М., която заявява, че в качеството си на секретар към Арбитражния съд при Б. е връчила лично на всеки от тримата арбитри свитък от документи, нормативни материали във връзка с работата на арбитражния съд – отпечатан сборник със Закона за международния търговски арбитраж, от Правилника и Устава на арбитражния съд при Б. и тарифите за арбитражните разноски и такси по делата, като отделно към този сборник била приложена и тарифа за възнагражденията на арбитрите, която не е публикувана в него, поради което се наложило да бъде преведена на английски, за да бъде приложена като ксерокопие. Обсъдени са и показанията на св. К. И., който отрича да е получавал документи или тарифи за дължимото му възнаграждение като арбитър, а конкретният му размер научил едва когато то било определено конкретно и коренно се разминавало с очакванията му. Тези показания са възприети от съда при условията на чл. 172 ГПК, тъй като е налице друго висящо дело с идентичен предмет, по което свидетелят е ищец. Приети са и показанията на свидетеля Л. С. – В., която връчила на всеки от арбитрите тарифа за арбитражните възнаграждения към момента на първото подготвително заседание. С оглед тези фактически данни, с обжалваното въззивно решение се приема за недоказано твърдението на ищеца, че ответникът го е въвел в заблуждение относно размера на очакваното възнаграждение, т.е. за недобросъвестно поведение, доколкото тарифа за определянето на тези възнаграждения е била връчена на всеки от арбитрите и всеки от тях при добра грижа е можел да изчисли сам следващия му се размер. Изложени са съображения, че обезщетението при преддоговорна отговорност по чл. 12 ЗЗД обхваща преди всичко негативните вреди, а само по изключение може да обхване и пропуснатите ползи, които на общо основание следва да бъдат доказани; че посочената норма касае не предполагаеми, а очаквани и предвидими ползи, неосъществяването на които е в причинна връзка с недобросъвестното поведение при воденето на преговори, както и че следва да се докаже сигурно, а не да се допуска закономерно настъпване на вредите. Приема се, че в конкретния случай не са установени елементите на визирания фактически състав – не се доказва недобросъвестност на ответника, нито са ангажирани доказателства за очаквани и предвидими ползи, осъществяването на които да се намира в причинна връзка с недобросъвестното му поведение, а именно не са установени правоотношения с трети лица по повод извършване на дейност като арбитър при по-високо заплащане, които да са били осуетени именно в резултат на недобросъвестното поведение на Б. или че при конкретни международни арбитражни тарифни проценти и условия в периода 2007 г. – 2010 г. е съществувала реална възможност за получаване на доходи от арбитражна дейност при много по-изгодни условия. Предмет на разглеждане от страна на въззивния съд не е станала останалата част на решението на първата инстанция, с която е отхвърлен иск по чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1 и по чл. 86 ЗЗД за същите суми, по съображение, че страните не са постигнали съгласие по съществен елемент на облигационната връзка – относно цената на сделката, и е заключено, че облигационно правоотношение не е възникнало, а тази липса не може да бъде попълнена чрез правилата на обичая.
К. съд приема, че посочените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли обезщетението по иск за обезщетение на вреди по чл. 12 ЗЗД да обхваща позитивния интерес в хипотезата на сключен договор, който е неточно изпълнен, и ако това е така, нарушеният позитивен интерес подлежащ на обезщетение, може ли да обхваща разликата в имущественото състояние на увредения преди и след евентуално точно изпълнение. Според касатора въпросът е обуславящ изхода на спора, защото въззивният съд е приел, че на обезщетяване следва да подлежат само негативните вреди, тъй като липсва друго правоотношение между страните, обвързващо ги с поети задължения, а същевременно в друга част на мотивите си е застъпил противоположно становище, възприето и в решение № 307 по гр.д. № 792/1997 г., V г.о., ВКС. К. съд не споделя виждането на касатора, че въпросът е обуславящ изхода на спора, тъй като предмет на разрешаване от страна на въззивния съд не е станало първоинстанционното решение в частта му, с която е отречено възникването на облигационна връзка между страните, и решението по иска по чл. 82, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е влязло в сила. Съображенията на касатора във въззивната му жалба са насочени към оборването на извода на първата инстанция, че, макар искът по чл. 12 ЗЗД да е доказан в своето основание, не е доказан по размер, без да се излагат доводи за налична облигационна връзка между страните, и без изводите по предявения при условията на евентуалност иск да се обвързват с тези за съществуването на облигационното правоотношение. Съдът изрично е посочил, че предмет на неговата преценка по поддържаната при условията на евентуалност (и единствена във въззивното производство) претенция по чл. 12 ЗЗД, е поведението на страните по повод воденето на преговори и сключването на договори. Така вложените във въпроса условия: „…в хипотезата на сключен договор, който е неточно изпълнен…”, и „…евентуално точно изпълнение…”, не са били предмет на изследване и преценка от страна на въззивния съд, поради което въпросът не е обуславящ изхода на спора. Сочените от касатора решения не обосновават и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Според първото решение (№ 307 по гр.д. № 792/1997 г., V г.о., ВКС), чл. 12 ЗЗД ограничава дължимото обезщетение в границите на негативния интерес само по иска за обезщетение на вреди от несключване на договор; в останалите случаи увреденият има право да претендира позитивния си интерес, положителните си вреди – тия, които той претърпява не от несключването на договора, а от неточно изпълнение на сключения договор – вреди, които се заключават в разликата в имущественото състояние на увредения преди и след евентуално точно изпълнение. Явно е, че касаторът вижда паралел между втората част от съжденията на съда и поставения въпрос, без да държи сметка обаче, че в случая сключването на договор е отречено с влязло в сила решение. Цитира се и решение № 67 по т.д. № 28/2012 г., ІІ т.о., ВКС, в което при отговор на въпроса необходимо ли е с наложеното обезпечение да са осуетени реално съществуващи правоотношения, за да се приеме, че кредиторът е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, се приема, че сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайно развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. Това разрешение не е в противоречие с изводите на въззивния съд в процесния случай. Същият е изводът и за решение № 66 по гр.д. № 1725/2009 г., ІV г.о., ВКС, в което, при отговор на въпроса свързана ли е пропуснатата полза, претърпяна от увредения, с невъзможността да бъде изпълнен конкретен договор, е прието, че всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза – такава е както печалбата, която увреденият е можел да получи от изпълнението на договор, осуетен от противоправно поведение на делинквента, така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалият би реализирал ако вредоносното действие не би настъпило. Соченото определение № 764 по т.д. № 829/2012 г., І т.о., ВКС, не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е постановено в процедурата по чл. 288 ГПК и не разрешава спор по същество.
Вторият въпрос е може ли поведението на ответника да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 12 ЗЗД поради премълчаването на размера на възнаграждението на арбитъра преди сключването на договора и по време на неговото изпълнение, и доколкото от обективния прочит на доказателствата по делото е категорично установено, че изводът на съда за връчването на Тарифата е неправилен и превратен, предвид, че същата не е действаща за процесния период. Във втората си част въпросът предполага преценка на доказателствата по делото, което не може да бъде осъществено във фазата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване. Освен това, макар съдът да е отрекъл да има доказано недобросъвестно поведение на ответника, основният му извод е друг – не са събрани данни за очаквани и предвидими ползи, неосъществяването на които да се намира в причинна връзка с недобросъвестно поведение на ответника (ако изобщо има такова). Това означава, че, дори и при установено недобросъвестно поведение на ответника, според въззивния съд следва да са налице и другите предпоставки за основателността на претенцията: очакваните и предвидимите ползи да са доказани, и неосъществяването им да е в причинна връзка с недобросъвестното поведение на ответника. Правен въпрос по това разрешение не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване, както разяснява ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, а даването на отговор по изрично поставения такъв, поради необуславящия му характер, не би повлиял на изхода на спора. И сочената от касатора съдебна практика не би могла да обоснове допускане на касационното обжалване. Така в решение № 85 по т.д. № 780/2009 г. I т.о., ВКС се разрешават въпроси за отговорността по ЗОП; в решение № 17 по т.д. № 829/2012 г., І т.о., ВКС, предмет на разглеждане е невключването в тръжната документация на задължение наприватизирано дружество; определение № 755 по т.д. № 311/2011 г., I т.о., ВКС, не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е постановено в процедурата по чл. 288 ГПК. Видно е, че в нито един от сочените съдебни актове не се разглежда действително разрешеният от въззивния съд въпрос.
Накрая се пита задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и в случай, че не го направи, счита ли се постановеното решение за необосновано и/или постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Въпросът се поставя заради оплакванията за необсъждане на довода, че двете международни арбитражни дела са заведени преди 1 септември 2007 г, а към тази дата Тарифата за възнаграждение на арбитрите все още не е била в сила, като в същата е посочено, че е приложима само за дела, които са започнати след 1 януари 2009 г.; че не е обсъдена приложената към исковата молба писмена кореспонденция между председателя на арбитражния трибунал г-н П. Ж. и г-жа Л. В.; за нарушение на чл. 172 ГПК, доколкото е установена възможна заинтересованост само по отношение на свидетеля К. И.. Нито едно от оплакванията, дори да са били предмет на обсъждане от въззивния съд, не би повлияло на основния извод на съда, казан по-горе – и при доказано недобросъвестно поведение на ответника (в каквато посока биха били изводите на съда в случай, че оплакванията на касатора са основателни), в тежест на ищеца е да установи, че са били налице очаквани и предвидими ползи, неосъществяването на които е в причинна връзка с недобросъвестното поведение. Затова сочената от касатора съдебна практика – решение № 265 по гр.д. № 5088/2014 г., ІV г.о., ВКС (за преценката на противоречиви показания), и решение № 3 по гр.д. № 2526/2015 г., ІІІ г.о., ВКС (за обсъждане на доказателства по спора, относими към релевантните за спора факти), макар формално да съответства в тълкуваните въпроси на изрично поставения проблем, не води до допускане на касационното обжалване. Не е ясно и в каква връзка се поставя втората част на въпроса – относно порока, от който съдебният акт би страдал в случай на липса на обсъждане на относими към спора доказателства, както и по какъв начин тълкуването на ВКС би довело до друг изход на спора. Ето защо и този последен въпрос следва да се приеме за необуславящ.
Основателно е искането на ответника за заплащане на сторени разноски за изготвяне на отговор на касационната жалба, които са в размер на 6720 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2479 от 27 декември 2016 г., постановено по в.гр.д. № 3872 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
ОСЪЖДА П. А. К., швейцарски гражданин, паспорт № Х., пребиваващ на адрес [улица], 8002, Ц., Швейцария, служебен адрес Л.-Щ. 98, 8002, Ц., Швейцария, съдебен адрес в [населено място], [улица], адв. Д. С., да заплати на Българската търговско-промишлена палата, ЕИК[ЕИК], сумата от 6720,00 (шест хиляди седемстотин и двадесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: