5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1
София, 02.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2416 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез главния инспектор Г. Д.-Г., против решение № 19 от 17 февруари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 643 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е отменено решение № 822 от 20 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 3645 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2012 г. и вместо него са отхвърлени исковете на комисията на основание чл. 28, вр. чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ за отнемане в полза на държавата от А. Т. А., с адрес в [населено място], апартамент в [населено място], 100 дружествени дяла от капитала на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], 5 дружествени дяла от капитала на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], сумата от 15 хиляди евро по сметка в [фирма], с титуляр А., и в полза на А. са присъдени разноски за двете инстанции.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е основният извод на съда, че една от предпоставките за уважаване исковете на комисията не е налице, а именно съответната присъда на френски съд да е призната по някоя от процедурите по раздел І и ІІ в глава 36 на НПК, като се твърди, че достатъчно за целите на закона е да е налице влязла в сила осъдителна присъда, очертаваща престъпната дейност на лицето. Присъдата е вписана в Националния регистър за съдимост на Република Франция, както и в поддържания от Министерството на правосъдието на Република България „Регистър на българските граждани, осъдени в чужбина” – копие от регистър, ведно с приложен бюлетин за съдимост (нотификация), е представен по делото, и няма пречка за прякото приложение на чл. 8, ал. 1 НК, поради което касаторът твърди, че няма необходимост от нарочен акт от българския съд за признаване на присъдата, а и такова изискване не е определено в ЗОПДИППД /отм./. Подчертава се, че съдът не е тълкувал правилно чл. 8, ал. 1 НК, въведен с цел транспониране на Рамково решение 2008/675/П. на Съвета на ЕС от 24.07.2008 г. за вземане предвид на присъдите, постановени в държавите членки на ЕС в хода на новообразувани наказателни производства; съвсем различни въпроси са решени с Рамково решение 2008/909/П. на Съвета на ЕС от 27.11.2008г. за прилагане на принципа за взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в ЕС, което не е транспонирано във вътрешното законодателство, поради което се налага намесата на български съд, за да бъде чуждестранната присъда призната и изпълнена. Касаторът счита, че след като съгласно чл. 465, ал. 1 НПК процедурата по признаване на присъдата винаги се инициира от чуждестранния съд и няма предвиден ред, по който комисията да инициира такова признаване, то за предявяване на иск по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ е достатъчно наличието на постановена от чуждестранен съд и влязла в сила осъдителна присъда за престъпление, попадащо в предметния обхват на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./, която да е вписана в Регистъра на българските граждани, осъдени в чужбина към Министерството на правосъдието. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя въпрос, за който се твърди да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата.
Ответникът А. Т. А., с адрес в [населено място], представляван от адв. И. А., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск, въззивният съд взема предвид решение № 481 от 16 януари 2009 г., ХVІ отделение от Съд от висока инстанция на Л., с което ответникът А. е признат за виновен за „извършване в България, Л. и на национална територия, между декември 2005 г. и 21 март 2007 г. и от неопределено време, спомагане, подпомагане, защитаване проституцията на млади жени, доставени обикновено за проституиране, за извличане на ползи или споделяне на приходи от проституция на лица, обикновено доставени за проституиране, наемане, отнасяне или упражняване на въздействия така, че млади жени да проституират, с обстоятелства, извършени по отношение на стимулирани лица за проституиране при тяхното пристигане на национална територия”, и „извършване в България, Л. и на национална територия, между декември 2005 г. и 21 март 2007 г. и от неопределено време, участие в образувана група или установено споразумение за подготовка, характеризирана с един или повече въпроси, на престъпление сводничество, наказуема с 10 години затвор, в място, принадлежащо на йерархическа организация, структурирана в много нива, управлявана от България, осигуряваща чрез различни посредници внедряването, контрола, наблюдението и предварителна удръжка на пари от проституиращи българи, обслужващи тяхната дейност във Франция”, квалифицирани като трафик на хора. Съобразено е вписването на присъдата в Националния регистър за съдимост на Република Франция, както и в Регистъра на българските граждани, осъдени в чужбина, към Министерството на правосъдието на Република България, и влизането на присъдата в сила на 1 октомври 2009 г. Съдът е посочил даденото от ВКС тълкуване на разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗОПДИППД /отм./ с решение № 267 по гр.д. № 2138/2016 г., ІV г.о., и въз основа на това тълкуване е заключил, че в процесния случай липсват доказателства присъдата да е призната по някоя от процедурите по раздел І и ІІ в глава 36 НПК, поради което една от предпоставките за уважаване исковете на комисията не е налице. Поради това е счетено за ненужно изследването на останалите предпоставки за отнемане на имущество в полза на държавата – придобито имущество на значителна стойност и липса на достатъчно по размер законни източници на средства за придобиване на това имущество.
К. съд приема, че поставеният от касатора въпрос не води до допускане на касационното обжалване.
Според касатора проблемът за необходимостта от признаване по реда на чл. 463 и сл. НПК на постановени в други държави присъди срещу проверявано лице – български гражданин, за извършено от него престъпление в чужбина, е разрешен от въззивния съд в нарушение на практиката на ВКС, изразена в определение № 13 по ч.гр.д. № 775/2012 ., ІV г.о., и определение № 408 по гр.д. № 1017/2016 г., ІІІ г.о., както и е решаван противоречиво според решение № 151 по в.гр.д. № 332/2015 г. по описа на апелативния съд в [населено място]. В първото от сочените определения на ВКС се приема, че въпросът допустимо ли е провеждането на производство по ЗОИППД /отм./, в т.ч. допускане на обезпечителни мерки, когато ответникът е осъден от чуждестранен съд и присъдата е приета за изпълнение от българския съд по реда на чл. 457 НПК, без да е допуснато признаване и изпълнение на присъдата по реда на чл. 463-470 НПК, не е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, защото разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗОПДИППД /отм./ не отдава значение на това дали присъдата на чуждестранния съд е призната по реда на чл. 463 и сл. НПК или е приета за изпълнение от българския съд по реда на чл. 457 НПК. С второто определение, при отговор на въпроса допустим ли е иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./, в хипотезата на чл. 3, ал. 3, ако не е проведена процедурата по признаване в Република България на присъда на чуждестранен съд по реда на чл. 464 и сл. НПК, се приема, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид обстоятелството, че наложеното наказание „лишаване от свобода” е изтърпяно, поради което не се налага с нарочен акт българският съд да признае присъдата, а и въззивният съд е спазил съдебната практика, изразена в определение № 13 по ч.гр.д. № 775/2012 ., ІV г.о. Независимо от възприетото в цитираните две определения на ВКС тълкуване, то не може да бъде предмет на съпоставка с тълкуването, дадено от въззивния съд в процесния случай, защото и с двете определения касационното обжалване не е допуснато, а актовете на съда, постановени в процедурата по чл. 288, и определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК, с които не се допуска касационното обжалване, не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не разрешават спора по същество (сравни в тази връзка мотивите по т. 1 на ТР № 2/2010 г., ОСГТК). Не се обосновава допускането на касационното обжалване и поради противоречивото разрешаване на поставения въпрос с посоченото решение на въззивен съд, което е било предмет на касационно обжалване, без такова да е допуснато с вече посоченото определение № 408 по гр.д. № 1017/2016 г., ІІІ г.о. И това е така, защото с цитираното от въззивния съд в настоящия случай решение № 267 по гр.д. № 2138/2016 г., ІV г.о., съществувалото до този момент противоречиво разрешаване на въпроса необходимо ли е съгласно чл. 3, ал. 3 ЗОПДИППД /отм./ признаване по реда на чл. 463 и сл. НПК на постановената в друга държава присъда срещу проверяваното лице – български гражданин, ответник в гражданското съдопроизводство по чл. 28 ЗОПДИППД/ отм./, за извършено от него престъпление в чужбина (който е въпросът, поставен от касатора в настоящото производство), е отговорено положително. Обжалваното решение е в съответствие със сочената задължителна практика на ВКС, възприета и от настоящия съдебен състав, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответникът претендира заплащане на сторени разноски, но доказателства за такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 19 от 17 февруари 2017 г., постановено по в.гр.д. № 643 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: