2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 11
София,05.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2840 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място],, представлявано от изпълнителния директор П. И., чрез юрисконсулт К. К., против решение № 1859 от 21 март 2017 г., постановено по гр.д. № 56 по описа на Софийския градски съд за 2017 г., с което се потвърждава решение № 12913 от 12 август 2016 г., постановено по гр.д. № 62556 по описа на районния съд в [населено място] за 2015 г., с което е отменено уволнението на Ж. Т. М., с адрес в [населено място], М. е възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност, и дружеството е осъдено да й заплати 8551,44 лева обезщетение за оставането й без работа за периода 03.09.2015 г.-03.03.2016 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с изготвения доклад по чл. 146 ГПК първата инстанция е допуснала съществено нарушение на съдопроизводството – в тежест на работодателя не е възложено да установи промяна на трудовата функция за длъжността „технически секретар” за периода 2000 г.-2007 г. и за периода 01.07.2015 г.-02.09.2015 г., и така работодателят е лишен от възможност да упражни пълно всички процесуални права и не е могъл да се ориентира във вменената му тежест. Въззивният съд, вместо да отстрани допуснатото нарушение, признато в мотивите, не е дал възможност на работодателя да установи факти, които впоследствие е счел за недоказани. Допуснатото от съда процесуално нарушение е довело до неправилност и необоснованост на решението му, тъй като не са събрани доказателства за наличието на съществена разлика между заеманата до 02.10.2007 г. длъжност „технически секретар” и уговорената в допълнителното споразумение от 01.07.2015 г. длъжност със същото наименование, за която е уговорен срок за изпитване, и то при положение, че е изпълнявана при различни работодатели. Според касатора, даденото неправилно указание от първата инстанция го мотивирало да се домогва да установи в процеса съществените различия в трудовите функции за „административен секретар” и за „технически секретар”, което е установено, но нито една от двете инстанции отчели това. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че съдът се е произнесъл по материален и процесуален въпрос, решаван противоречиво от съдилищата.
Ответницата Ж. Т. М., с адрес в [населено място], представлявана от адв. С. Н., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, и излага доводите си за неоснователността на жалбата по същество.
Въззивният съд съобразява заеманата в периода 01.11.2000 г.-02.10.2007 г. от ищцата длъжност „технически секретар”, след което преминала на длъжността „административен секретар” със същото място на работа, и преминаването й на длъжност „технически секретар” отново с допълнително споразумение от 01.07.2015 г., с място на работа в София, с предвиден срок за изпитване в полза на работодателя, и прекратяването на договора на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Прието е, че трудовите правоотношения с работниците и служителите на Предприятие „ВЕЦ група Р.”, където е работила ищцата, не се прекратяват, а правата и задълженията по тях се прехвърлят на касатора, а и дружеството не е оспорило качеството си на работодател на ищцата в първата инстанция. Освен това от трудовия договор и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение се установява, че работодател е именно касаторът. По спорния въпрос дали ищцата е заемала длъжността „технически секретар” при същия работодател се приема, че това е установено с трудовата книжка и преобразуването на работодателя чрез извършване на структурни промени не е довело до прекратяване на съществувалото трудово правоотношение или до учредяване на ново, а правата и задълженията на преобразуваната структура са прехвърлени на касатора. За нямащо значение е определено за какъв период е заемана съответната длъжност. Счетено е, че в доказателствена тежест на работодателя е да установи наличието на съществена разлика между заеманата до 02.10.2007 г. длъжност и уговорената с допълнителното споразумение от 01.07.2015 г. длъжност със същото наименование, но доказателства не са ангажирани от работодателя. За неоснователен е счетен доводът, че наличието на сходство в заеманите длъжности следва да се докаже от ищцата, тъй като при исковете за отмяна на незаконно уволнение, тежестта за доказване на законността му е на работодателя. Заключено е, че страните са били обвързани с трудов договор за неопределено време, след като уговореният срок за изпитване е за длъжност, която ищцата вече е изпълнявала, поради което работодателят не е могъл да прекрати трудовото правоотношение по облекчения ред на чл. 71, ал. 1 КТ.
К. съд приема, че касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос като общо основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроса относно доказателствената тежест, която носят страните при доказване на фактите, обуславящи основателността на исковите претенции. Поддържа се, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата – едни считат, че тежестта е върху работодателя, а други – върху работника. След това се сочи, че несъобразяването с разпределената в доклада на първата инстанция тежест (на ищцата е възложено да установи, че трудовите функции за длъжността „административен секретар” и „технически секретар” са сходни) била посочена като довод пред въззивния съд. По изрично посочения въпрос не е налице каквото и да е колебание в съдебната практика, че именно в тежест на работодателя е да установи законосъобразното упражняване на потестативното му право да прекрати трудовото правоотношение – сравни например решение № 115 по гр.д. № 626/2012 г., ІV г.о, и решение № 94 по гр.д. № 4449/2015 г., ІV г.о., и двете на ВКС. Спорният въпрос обаче, както е отразено и в касационната жалба, е друг и касае липсата на произнасяне от въззивния съд по наведен довод за допуснато от първоинстанционния съд нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест. Изричен правен въпрос в това отношение обаче не е поставен. Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен съответният въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. ВКС заключава, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая само по себе си изявлението на касатора, че правен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата, не може да замести липсата на правен въпрос, по който съответното разрешаване се твърди да е противоречиво. Ето защо касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на спора на ответницата се дължат сторените от нея разноски по договор за правна защита и съдействие, които са в размер на 1440 лева.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1859 от 21 март 2017 г., постановено по гр.д. № 56 по описа на Софийския градски съд за 2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Ж. Т. М., с адрес в [населено място], [улица], вх. Г, ет. 1, ап. 2, сумата от 1440,00 (хиляда четиристотин и четиридесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: