2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
София, 05.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2599 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Б. С., лично и като пълномощник на В. П. П., двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. Д. В., против решение № 701 от 28 март 2017 г., постановено по гр.д. № 854 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което се отменя решение № 5 от 27 февруари 2015 г., постановено по гр.д. № 490 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2013 г., поправено с решение № 126 от 11 май 2015 г., за осъждането на О. Р. Д., с адрес в [населено място], да заплати на С. и П. по 11250 лева обезщетение за периода 31.05.2008 г.-31.05.2013 г. за ползата, от която са лишени, като не са ползвали собствения си имот дюкян в [населено място], както и сумата 6780,84 лева обезщетение за забавено изпълнение и 1843,50 лева разноски, и вместо това исковете на С. и П. против Д. са отхвърлени, и в тежест на касаторите са присъдени разноски.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че неправилно и невярно са интерпретирани приложените по делото писмени доказателства относно придобиването на правото на собственост върху процесния имот, като са пренебрегнати влезли в сила решения на окръжния съд в [населено място] и ВКС. Оспорен е изводът на съда за недоказване на правото на собственост поради смяна на административен адрес и разминаване с кадастралните номера на имотите, защото съдът се е предоверил на представен от ответника нотариален акт, издаден въз основа на декларация с невярно съдържание, при пълно отричане на правото на собственост за ответника с решение на ВКС. Пренебрегнати са били два броя удостоверения за адреса при отчуждаването на имота и при реституцията и кога е станало преномерирането му, както и че дворищно регулационният план от 1986 г. спрямо имотите на касаторката и праводателката й не е приложен. Не са взети предвид сделките, с които касаторката е придобила имота, както и че родителите на ответника са придобили само един дюкян с половин изба под него на съответния адрес. Според касаторката е останало неизяснено как и на какво основание ответникът е придобил поземлен имот и спазени ли са правилата на § 6, ал. 2 ПР ЗУТ, и не е съобразено удостоверение за отпаднало мероприятие по дворищно регулационния план, както и невярно е интерпретирано заключение на техническа експертиза. Подчертава се, че касаторката не се е отказвала от правото на собственост върху дюкяна, а отказът от продължаване на производството по гр.д. № 364/2003 г. по описа на районния съд в [населено място] е направен с оглед издадения изпълнителен лист за обратен въвод и насрочването на същия по изпълнителното дело за изваждане на ответника от дюкяна. Съдът не се е съобразил с влезли в сила съдебни решения, не е взел предвид отговора на въззивната жалба и писмените бележки, а обективната истина относно въпроса за правото на собственост е останала неоткрита. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени според касаторите в противоречие с практиката на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът О. Р. Д., с адрес в [населено място], оспорва правния интерес на касаторите да подават касационна жалба, както и наличието на основание за допускане на касационното обжалване.
В решението си съдът съобразява документите, легитимиращи касаторите като собственици на дюкян (нотариални актове от 1974 г, 2 броя от 1996 г., 2 броя от 1997 г., влязло в сила решение за отхвърляне на ревандикационен иск от Д. против С., прекратяване от 2007 г. на производството по установителен иск за собственост на Д. против С.), удостоверение от общината промяна в административния адрес на отчужден имот, извършен през 2013 г. въвод във владение на дюкяна на С., както и заключение на техническа експертиза за регулационните промени, касаещи спорния имот, и неговото обозначаване. Посочени са разясненията, дадени от вещото лице в публичното съдебно заседание, според които процесното помещение е защриховано във виолетово, и това обстоятелство се признава от представителя на ищците, като процесният дюкян се намира на [улица], а по реституционни документи на „П.” № 13. Заключението за неоснователност на предявения иск за заплащане на обезщетение за неоснователно ползване на имота е обосновано с липсата на доказателства, че ищците са придобили право на собственост върху процесното помещение посредством твърдения от тях способ – нотариален акт от 1997 г. и посочените в исковата молба съдебни решения, тъй като според нотариалния акт № 167 ищците са станали собственици на друг имот, а не на описания в исковата молба (прехвърлен им е имот, намиращ се на [улица], представляващ част от имот 2682 по плана на В., докато обезщетение се търси за ползването на имот на [улица], представляващ имот № 34, идентичен с имот 2681, като разминаването е не само по отношение на номерацията на административния адрес, но и по отношение на кадастралните номера на самите имоти. Сочи се и че съществува имот като описания в исковата молба, реституиран на първоначалната праводателка на касаторката, но липсват доказателства този имот да е придобит на посочените от ищците придобивни основания. Съдът счита за безспорно, че процесният имот, защрихован в лилаво, не е идентичен с описания в исковата молба, както и с описания в придобивните актове на касаторката, както и в нотариалния акт и съдебно решение за двамата касатори – този имот е съседен на придобития от касаторите и е описан в техните придобивни титули именно като съседен имот. Обратното не произтича от описването на този имот в решението, с което е отхвърлен иска на Д. и в удостоверение на съдебно изпълнителната служба, тъй като тези документи не са титули за собственост на касаторите и не създават права за тях.
Поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита може ли да се игнорират документи за собственост на касаторите по сделки с нотариални актове, с които е придобит спорния имот, без да се съобразят настъпилите промени и изменения на административен адрес и този по кадастъра, а да се признава констативен нотариален акт на ответната страна. По този въпрос, и по въпроса отричането на материалната сила на документите на касаторите за собственост от ответната страна явява ли се причина съдът да се предоверява на оплакването в жалбата й и на заблуждаващи доказателства, каквото е решение по гр.д. № 6000/2013 г. на ВКС, включително и на констативен нотариален акт на ответника с № 162/2003 г., без съпоставянето им с останалите приети поделото документи, каквито са влезлите в сила съдебни решения на ВКС и удостоверенията, издадени от В. община, установяващи настъпилите административни промени за спорния имот, изискват съобразяване на фактите по делото, каквото в производството по чл. 288 ГПК не може да се осъществи. Казуалното тълкуване на фактите по спора съдът може да направи едва в случай, че допусне касационното обжалване, при публичен процес и в присъствие на страните. Както обвързващо сочи ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос, като общо основание за допускане на касационното обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В процедурата по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Поставен е проблемът защо, при положението на влезлите в сила съдебни решения, признаващи правото на собственост на касаторите (видно от мотивите на решенията), а отричащи правото на собственост на ответника, съдът възприема отхвърляне на иска като недоказан. И по този въпрос важат предходните съображения. Освен това съдът ясно е заявил в обжалваното решене причините, поради които намира иска за неоснователен (търси се обезщетение за неоснователно ползване на имот, за който ищците не се легитимират като собственици), като са съобразени означенията на имота в съответните документи и относимо експертно заключение.
Не е ясно какво точно се пита с първата част на въпроса: достатъчно ли е за съда изграждане на вътрешно убеждение в противоречие с правния интерес и при условията за частично и превратно обсъждане на доказателствата, приети по делото – каква е връзката между вътрешното убеждение, формирано у съда, за да постанови съответния правен резултат, и кой е правният интерес, в чието противоречие това вътрешно убеждение е изградено. Затова е невъзможно дадено от въззивния съд разрешение да бъде преценявано, предвид неяснотата на питането. За втората част на въпроса важи изложеното по първия въпрос.
Накрая се пита трябва ли последиците да са негативни за касаторите в случай, когато е издадена административна заповед по дворищно регулационен план за същата местност, чрез който е описан друг номер на поземлен имот с друг различен номер от този в нотариалния им акт (при данните, че мероприятието не е изпълнено и е отпаднало). Този въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като съдът е съобразявал доказателствата по делото за това собственици ли са ищците на имота, за който се претендира заплащането на обезщетение за ползване, в цялост, за да достигне до извода за неоснователност на заявената претенция.
Посочената от касаторите съдебна практика (решение № 8729 по адм.д. № 5623/2005 г., ІІ отделение, решение № 52/2010 г., решение № 386/2012 г., І г.о., решение № 623/2003 г., ІV г.о., решение № 1300 по гр.д. № 548/1999 г., V г.о, ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г., т. 12, решение № 1488 по гр.д. № 814/1999 г., V г.о., решение № 237 по гр.д. № 1521/2000 г., V г.о., ППВС № 6/1968, ППВС № 1/1953, т. 7 и 8, ТР № 1/04.01.2001 г., т. 19, ОСГК) не следва да бъде обсъждана, доколкото нито един от поставените въпроси не е обусловил правните изводи на съда, в съответствие със задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. По същата причина не следва да се извършва преценката на изрично посочените питания за значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 701 от 28 март 2017 г., постановено по гр.д. № 854 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: