О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 15.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13.12.2017 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2505 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. Ч. и Б. Д. Ч. срещу въззивно решение № 31 от 08.03.2017 г. по възз. гр. д. № 574 /2016 г на Варненския апелативен съд, г.о., с което:
1) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която по иска по чл.108 ЗС, жалбоподателите са осъдени да предадат на ищцата Д. В. М. владението на 1/4 идеална част от апартамент с площ от 121.30 кв.м, находящ се на втори етаж от сграда № 1 в поземлен имот в гр, В., индивидуализиран в решението;
2) е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е признато на жалбоподателите правото да задържат процесния апартамент на основание чл.72,ал.3 ЗС до заплащане на сумата от 92 564 лв. от ищцата, представляваща увеличената стойност на имота, вследствие на направените от тях подобрения, на основание чл.74,ал.2 ЗС;
3) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която С. Т. Ч. е осъдена да заплати на ищцата на основание чл.59 от ЗЗД обезщетение за лишаване от правото й да ползва процесния апартамент за сумата от 2 537.93 лв., ведно със законната лихва върху горницата от датата на предявяване на иска – 22.04.2015 год.,
4) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Б. Д. Ч. е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за лишаване от правото й да ползва процесния апартамент за сумата от 2 537.93 лв., ведно със законната лихва върху горницата от датата на предявяване на иска – 22.04.2015 год.;
5) е отхвърлен за горницата над сумата от 12 761.26 лв. до претендираните 67 972.50 лв. предявения от жалбоподателите срещу ищцата иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата, с която последната се е обогатила за сметка на жалбоподателите, вследствие на извършените от тях разходи за подобрения в процесния имот, извършени в периода 1996 – 1997 г. и през 2012 г.
6) жалбоподателите са осъдени да заплатят деловодните разноски съразмерно с уважената част от исковете, направени от Д. В. М., както и държавна такса на въззивния съд съразмерно с резултата.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по иска по чл.108 от ЗС срещу жалбоподателите, с което е признато за установено между страните, че ищцата Д. В. М. е собственик за горницата над 3 /4 ид. части от процесния апартамент, в частите, с които е отменено първоинстанционното решение, като са отхвърлени исковете срещу С. Т. Ч. и Б. Д. Ч. по чл.59 от ЗЗД за обезщетение от всеки от ответниците за лишаване от правото на ищцата да ползва процесния апартамент за горниците над сумите 2 537.93 лв. до 3 383.91 лв., ведно със законната лихва върху горниците от датата на предявяване на иска – 22.04.2015 год, и в частта, с която е осъдена Д. В. М. да заплати на жалбоподателите на основание чл. 59 от ЗЗД сумата от 12 761.26 лв., с която ищцата се е обогатила до размера на обедняването, вследствие извършените от жалбоподателите разходи за подобрения в процесния имот през 2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от 08.07.2015 г. до окончателното й изплащане.
Насрещната страна Д. В. М. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и касационната жалба е неоснователна, като моли да и бъдат присъдени сторените деловодни разноски съобразно представен списък.
Жалбата е допустима в частта по иска по чл.108 ЗС, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по иск за собственост, за което след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. Жалбата е допустима и в останалата част, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по искове, които са обусловени от иска за собственост.
От правна страна въззивният съд е изложил следните мотиви:
Искът по чл. 108 ЗС е основателен. Прието е за безспорен по делото фактът, че към момента ответниците – съпрузите Ч. осъществяват фактическата власт върху процесното жилище. Зачетена е силата на пресъдено нещо на влязлото на 28.10.2015 г. в сила решение № 1966 /19.12.2014 г., постановено по гр.д. № 1135 /2014г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. Т. Ч. и Б. Д. Ч. срещу Д. М. (и К. М., който не е страна в настоящото производство) положителен установителен иск по чл.79 ЗС за признаване правото им на собственост върху спорното и по настоящото дело жилище, на основание упражнено давностно владение от 1997 г.
Намерено е за установено, че в полза на В. М. – баща на ищцата, от когото тя на основание наследствено правоприемство е придобила идеални части от процесния имот, не е било учредено право на строеж за надстроеното жилище, включително и по реда на чл.56,ал.3 от ЗТСУ (отм.) от другите съсобственици на дворното място. Прието е, че апартаментът не е станал съпружеска имуществена общност между В. М. и съпругата му П. М., понеже цялото дворно място не е изключителна собственост на единия съпруг (съобразно разрешенията на ППВС № 5 /1972 г.), тъй като правото на собственост върху сградата по общото правило на чл.92 ЗС ще принадлежи само на собствениците на дворното място, включително и на съпруга – съсобственик, но не и на другия съпруг, като установеният в чл.19,ал.1 СК (отм.) принцип за придобиване на право е противопоставим само между съпрузи, но не и на трети лица.
Обсъдените в съвкупност писмени доказателства и свидетелски показания не доказват факта Ч. да са осъществявали фактически действия в обем на вещното право на строеж за конкретния апартамент преди и по време на строителството му, нито да са демонстрирали несъмнено намерението си да го придобият в собственост пред собствениците – В. М. (владеещ първия етаж), в който те са били допуснати от него да живеят (т.н. търпими действия), поради близките си отношения (С. Ч. е била дъщеря на втората съпруга на В. М.) и К. М. и Д. И.. Прието е, че отреченото качество на ответниците на владелци на имота ги лишава от правото им да претендират обезщетението по чл.74,ал.2 от ЗС и да искат задържането на имота.
Предявеният срещу Д. М. от ответниците Ч. насрещен евентуален иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата от 67 972,50 лв., представляваща стойността на разходите, извършени от тях по изграждане и довършване на процесния имот, ведно със законната лихва от предявяване на иска 08.07.2015 г., е намерен за частично основателен. По възражението на ищцата за изтекла погасителна давност, е посочено, че началният момент на давността при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения започва да тече от момента на извършването им, поради което петгодишният срок по чл.114,ал.1 от ЗЗД за вземанията на ответниците за подобренията, извършени през 1996-1997 г. и през 2003 г. е изтекъл към датата на подаване на исковата молба – 22.04.2015 г. и претенцията по чл.59 от ЗЗД за тях (общия размер на претендираните за този период разходи е 48 349.53 лв.) е неоснователна. Стойността на разходите за извършените в имота работи през 2012 г. е на стойност 18 494.58 лв, а увеличената стойност на имота се равнява на сумата от 17 015,02 лв. Съобразно по-малката от двете стойности и установеното право на собственост на ищцата в размер на 3 /4 от имота е определено дължимото от нея на всеки от ответниците обезщетение по чл.59 ЗЗД.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат следните правни въпроси (дословно):
1. Относно възможността (предпоставките) съпругът, несобственик на недвижим имот, да придобие ид. части от построеното (надстроеното) в случай, че съпругът му не е изключителен собственик на застроявания имот, а го притежава в съсобственост с трети лица, в противоречие с практиката на ВКС (Постановление 5/72 на Пленума на ВС).
Въпросът е свързан с изводите на въззивния съд, че процесният имот е придобит в собственост от бащата на ищцата – В. М..
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречи, а в съответствие с приетото в посоченото ППВС 5 /1972, на което се е позовал и въззивният съд.
2. Кога е приложима презумпцията на чл.69 от ЗС и действа ли тя в случай, че владелецът е участвал в изграждането, довършването и обзавеждането на имота със знанието и непротивопоставянето на собственика на вещта, както и кои са основните признаци на субективния елемент на владението- анимуса? Представлява ли строителството на имот със собствени средства, довършването и обзавеждането му със собствени средства и последвано от непрекъснато ползване като семейно жилище със съгласие и непротивопоставяне на собственика му действие по открито и явно владение на имота?
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд въпросите не са обуславящи, защото са основани на фактически твърдения на жалбоподателите, на които е основана защитата им, но които въззивният съд не е установил по делото. Към това може да се добави, че по отношение на придобиването на процесния имот по давност от ответниците, въззивният съд се е позовал на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е отхвърлен искът им за собственост на процесния имот, основан на давностно владение, срещу ищцата Д. М. и срещу още един от съсобствениците на дворното място.
3. За задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото има събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както твърдят жалбоподателите, а в съответствие с установената практика фактическите изводи на въззивния съд са основани на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства за релевантните факти, а правните изводи са основани на обсъждане на доводите на страните и на установената фактическа обстановка.
4. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля?
Този въпрос не е обуславящ, защото както беше посочено, въззивният съд е основал изводите си на съвкупна преценка на доказателствата.
5. Как следва да бъдат ценени показанията, изходящи от роднини, по смисъла на чл.172 ГПК?
Въпросът е свързан с предишния и с довод, че въззивният съд не е съобразил евентуалната заинтересованост на посочената от ищцата свидетелка Ив. М., която е нейна братовчедка, които са в противоречие с останалите събрани гласни доказателства.
Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд е посочил родството на свидетелката с ищцата, посочил е точно твърденията и, както и тези на останалите свидетели и не е приел за установени никакви отделни обстоятелства само от показанията на тази свидетелка, а е възприел показанията и, доколкото съответстват н показанията на други посочени от него свидетели: за времето на довършителни работи – свидетелите Ч., С., Г., С. и Ив. М.; за времето на преместването на ответниците в жилището на втория етаж – през 2006 г. – свидетелката Е. Г., приятелка на ответниците, С., Г., Ив. М., за това, кой е работил на строежа и др. Както беше посочено, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, както и останалите събрани доказателства съвкупно.
6. Представлява ли поръчването и изпълнението на църковнославянски обичай, какъвто е освещаването на новопостроен дом, недвусмислена демонстрация на собственически намерения от лицето, изпълнило строежа и по чието възлагане се извършва ритуала, в хипотеза, когато каноническият акт по освещаването е доказано изпълнен в присъствието на всички заинтересовани лица, които могат да отрекат владелческите права на новодомците, но не са го сторили нито преди, нито по време, нито след изпълнението на ритуала, респ. не са сторили нищо в посока възпрепятстване изпълнението на този акт? Твърди се, че въпросът има значение за развитието на правото.
Въпросите са свързани с довод, че съдът е неглижирал едно от най-ярките проявления на намерението за своене.
Въззивният съд е приел, че ответниците са допуснати да живеят в имота от В. М., който е осъществявал владението върху него, с което им е предал държането му и в периода до смъртта му през 2011 г. не са извършени действия от ответниците, които явно и несъмнено да сочат промяна на намерението им в такова да своят имота за себе си. Такива действия не са извършени и след това. Освещаването на жилището е ритуал, който извършват новодомци, но не е недвусмислен акт на демонстриране на собственически намерения.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, въпросът не е обуславящ. Обуславящ е въпросът, дали освещаването на жилището, като ритуал, който извършват новодомци, е недвусмислен акт на демонстриране на собственически намерения, при липса на други доказателства за това. Т.е. дали е пряко или косвено доказателство за демонстриране на собственически намерения. Както е приел и въззивният съд, осъществяването на религиозен или обичаен ритуал на освещаване на жилище не може да бъде пряко доказателство за намерението, с което се упражнява фактическа власт върху него. А при липса на други доказателства е без значение дали може да бъде косвено доказателство.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за осъждане на жалбоподателите да и заплатят направените разноски за процесуално представителство е основателно и доказано за сумата 2 480 лева съгласно списък за разноски, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за процесуално представителство.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 31 от 08.03.2017 г. по възз. гр. д. № 574 /2016 г на Варненския апелативен съд, г. о.
Осъжда С. Т. Ч. и Б. Д. Ч. да заплатят на Д. В. М. сумата 2 480 (две хиляди четиристотин и осемдесет) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.