ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 32
София, 16.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 839 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Апелативна прокуратура Б. чрез прокурор Кр.С. срещу въззивното решение на Апелативен съд Б. от 25.11.2016г. по в.гр.д. № 400/2016г.
Ответникът по касационната жалба Д. И. М. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 25.11.2016г. БАС по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на ОС Сливен от 08.07.2016г. по гр.д. № 103/2016г. в отхвърлителната му част за разликата над 5000лв. до 10000лв. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ да заплати на Д. М. още 5000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление по чл.199 ал.2 т.2 пр.1 във вр. с чл.198 ал.1 НК, за което М. е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 493/2011г. на ОС Сливен, ведно със законната лихва от 07.05.2014г. до окончателното изплащане, и е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 5000лв.
Въззивният съд, препращайки и към част от мотивите на първоинстанционния, е приел за установено, че вмененото на ищеца обвинение е за едно от най-тежките умишлени престъпления с предвидени за него наказания продължително „лишаване от свобода”, „доживотен затвор” или „доживотен затвор без замяна”, което обосновано създава притеснение за предстоящо многогодишно лишаване от свобода; по отношение на ищеца е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, продължило 16 месеца до произнасянето от първоинстанционния съд на оправдателна присъда; П. е поддържала висящност на наказателното производство, протестирайки присъдата, и така производството е продължило четири години и пет месеца, който срок не е неразумен, но достатъчно продължителен с оглед възникналите вреди; за вредите от лошите битови условия в затвора ответникът не е отговорен; ищецът е претърпял твърдяните силни и продължителни негативни изживявания, несъмнено в причинна връзка с незаконното обвинение – страх, че няма да излезе от затвора, че няма да види повече семейството си и че може да му дадат доживотна присъда, а в най-добрия случай 15-20 години затвор, ужас да съзнава невинността си и да е в затвора; тези вреди са обичайни последици от наказателната репресия и се установяват по размер по общовалидните критерии за преценка на ефекта, който принудата има над личността. Характерът и степента на увреждането се определят от тежестта на обвинението, засилено и от взетата най-тежка мярка за неотклонение за продължителен срок, поддържането на обвинението в рамките на целия наказателен процес, сочещо на значителен интензитет на наказателното преследване, освен обичайните тревоги, страх и несигурност ищецът е търпял ефективно ограничаване на основното право на лична свобода. Не е уважено възражението, че поради предишни осъждания ищецът не се ползва с добро име – твърдения за накърнена репутация в исковата молба не са наведени и няма основание те да се обсъждат като обстоятелство за намаляване степента на увреждането, а и очакването да бъдеш осъден на най-тежко наказание именно предвид предходни осъждания е несравнимо по-стресиращо. От значение е поведението на ответника, който е продължил да поддържа обвинението, протестирайки оправдателната присъда и по отношение на ищеца. Основната тежест несъмнено пада върху твърде продължителната мярка за процесуална принуда, представляващо тежко увреждане на правата на личността, причинило значителни вреди върху психиката на ищеца. С оглед на тези обстоятелства съдът е приел, че обезщетение в размер на 10000лв. в достатъчна степен репарира неимуществените вреди на ищеца, понесени от наказателния процес и особено по време на продължителното му задържане под стража, обезщетението е в съответствие с общата икономическа среда в страната към момента на влизането на оправдателната присъда в сила. Съдът е стигнал до извод за липса на доказателства, установяващи съпричиняване на вредните последици – поведението на ищеца представлява защитна позиция в хода на процеса, а и оплакване в тази насока от ответника не е заявено във въззивната му жалба.
В касационната жалба са изложени съображения за несъгласие с изводите за отговорност на Прокуратурата за вредите от незаконно задържане под стража и че предишните осъждания не следва да се вземат предвид като обстоятелство от значение за степента на увреждането. Твърди се и че обезщетението е определено в завишен размер с оглед на установените по делото обстоятелства – продължителност на наказателното производство в разумен срок, още повече, че досъдебното производство приключило за 8 месеца, обвинение за тежко умишлено престъпление, продължителността на мярката за неотклонение предвид и потвърждаването й от съда, многократно осъждане на ищеца за престъпления от общ характер, липсата на доказателства относно психическото, здравословното и емоционалното състояние на ищеца по време на наказателното производство. Иска се намаляване на размера на обезщетението.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи, че решението било постановено в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК, с ППВС № 4/1968г. и с т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, тъй като бил нарушен принципът за справедливост, присъждайки обезщетение и за вреди, които не са пряка и непосредствена последица от увреждането /без те да са конкретизирани/, като се изисквало излагането на мотиви за наличието на всички обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид, и за причинната връзка между вредите и наказателното производство с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и че мотиви в пълнота в тази посока липсвали.
Така поставените въпроси не обосновават наличие на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в редакцията преди последното изменение през 2017г./ за допускане на касационно обжалване. Не в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968, в т.11 от ТР № 3/2005г. и в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, съдът е взел предвид при произнасянето си всички установени по делото конкретни релевантни за случая обективни обстоятелства – образувано срещу ищеца наказателно производство, за престъплението по което той е оправдан с влязла в сила присъда, продължителността на същото, характера, вида и тежестта на деянието, за което е повдигнатото обвинение, тежестта на наложената мярка за неотклонение, ограничаваща продължително време основното право на човек на лична свобода, и мотивирано е приел, че вредите, които се претендира да бъдат обезщетени, са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение като техни обичайни последици по общовалидните критерии за преценка на ефекта, който осъществената принуда има над личността. Със сочената практика не се обосновава дадено от въззивния съд разрешение в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, изразяващо се в изводите му относно отговорността на ответника с оглед продължителното задържане под стража, че предишните осъждания следва да бъдат преценявани като увеличаващи, а не като намаляващи степента на увреждането, както и че твърдяните вреди са установени, тъй като са обичайна /минимална/ последица на конкретните обстоятелства по осъществената наказателна репресия. Не е основание за допускане на касационно обжалване и релевираното противоречие с т.3 от ТР № 3/2005г. на ОСГК. Това е така, защото касаторът нито в изложението, нито в касационната си жалба не е заявил оплаквания, отнасящи се за наличие на съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат, при което и по силата на чл.290 ал.2 ГПК въззивното решение не би могло да бъде проверено от касационния съд в тази насока.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, граждански състав, № 141 от 25.11.2016г. по гр.д № 400/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: