1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
Гр.София, 18.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 820/2017 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] В. Н. Д. срещу Решение от 30.9.2016 г. на Плевенския ОС по в.гр.д.№ 602/2016 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решението на Плевенския районен съд, ХІ състав, по гр.д.№ 2245/2016 г. на същия съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от [фирма], представляван от В. Н. Д., иск срещу Л. В. В., Л. И. В., С. С. В., К. Р. Р., А. П. Р. и [фирма] с правно основание чл.124 ГПК за установяване, че не съществува арендно правоотношение между ответниците, произтичащо от анекс от 18.12.2014 г., вписан в Служба по вписванията с Вх № 56 от 7 януари 2015 г., акт № 25, т. І, д.№ 25/2015 г. за продължаване действието на аренден договор от 9.12.2010 г. за периода от 1 октомври 2015 г. до 1 октомври 2020 г. за овощна градина и 7 броя ниви в землището на [населено място], [община], индивидуализирани по местонахождение, категория и размер, поради непротивопоставимост на анекса на права, произтичащи от сключения на 11 юни 2014 г. договор за аренда за същите земеделски земи, сключен между В. Н. Д. като арендодател и [фирма] със седалище [населено място], представляван от В. Н. Д. – арендатор, вписан в СлВп вх. № 8492/16 юни 2014 г. т. 8, акт 226, н.д.№ 2379/2014 г. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно по съображения за нарушение на материалния закон и необоснованост. Претендира се отмяната му и уважаване на установителния иск. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК в изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора по конкретното дело правни въпроси, както следва:
1/Допустимо ли е да се създаде правна връзка по договор за аренда в писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните, когато между тях има физическо лице-собственик, регистрирано като ЕТ, действуващо за себе си и като представител на останалите съсобственици в качеството им на арендодатели, МЕЖДУ ТЯХ И СЪЩИЯ ЕТ в качеството му на арендатор и
2/ Действало ли е в съответствие с разпоредбата на чл. 3 т. 4 ЗАЗ физическото лице В. Д. при сключването на договор за аренда не само като собственик, но и като представляващ останалите съсобственици без съгласието им и нищожна ли е сделката спрямо тях.
Ответникът по касация ЕТ „П. – П. Р.„ – И. Р., със седалище П. изразява становище в срока за отговор на жалбата, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Останалите ответници не са взели становище по жалбата.
Настоящият съдебен състав на Второ ТО на ВКС, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срок от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол въззивно решение на Плевенския окръжен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение на Плевенския РС, въззивният съд е приел, че направеното от ответниците възражение за нищожност на арендния договор между ищцовия [фирма] и физическото лице В. Н. Д., регистрирано като ЕТ, е основателно поради обстоятелството, че арендатор и арендодател е един и същ правен субект, регистриран и като ЕТ. Чрез регистрацията в търговския регистър не се създава нов правен субект, различен от физическото лице, действащо като търговец. При сключването на договора за аренда, на който се позовава ищецът, физическото лице В. Н. Д. е договаряло с ищцовия ЕТ, т.е. сам със себе си, а съгласно чл.8 ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица и в случая не е реализиран фактическия състав на договор, липсва съгласие между две страни, пораждащо облигационна връзка между тях. Договорът за аренда от 11.6.2014 г. макар и вписан в СлВп, не поражда правно действие поради противоречие със закона – чл.26 ЗЗД във вр.чл.8 ЗЗД. Действащият договор за аренда по отношение на осемте имота е анексът от 18.12.2014 г. към договора за аренда от 9.12.2010 г. между ответниците по иска. Поради съвпадение на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение, с което е отхвърлен установителният иск, е потвърдено. Районният съд, към чиито мотиви препраща Плевенският окръжен съд, приема, че арендодателят – физическо лице, действа от свое име, не и като представител на други съсобственици на процесните земеделски имоти.
С оглед съдържанието на въззивното решение следва да се приеме, че формулираните от касатора правни въпроси не са обусловили правната воля на съда и изхода на конкретния спор. Съобразителната част на обжалвания съдебен акт не съдържа отговор на първия въпрос, зададен хипотетично – за договор, сключен между арендатор – ЕТ и двама или повече арендодатели, единият от които е физическото лице, регистрирано като ЕТ, а останалите арендодатели са представляваните от него съсобственици на отдадените под аренда земеделски земи. В процесния случай като страни по договора от 11 юни 2014 г. за аренда на земеделска земя са посочени само В. Н. Д. и [фирма] [населено място] – съответно арендодател и арендатор, т.е. арендодателят е само един и не представлява други съсобственици по закон или по пълномощие, липсва договаряне от името на друго лице, при което би било възможно съглашение между две или повече лица по смисъла на чл.8 ЗЗД. В случая е прието за основателно възражението в отговора на исковата молба, че арендатор и арендодател е един и същ правен субект – В. Д.. Двете инстанции приемат, че това прави невъзможно осъществяването на фактическия състав на договора, чието сключване предпоставя волеизявления на две или повече лица.
Вторият въпрос също не отговаря на критериите за общо основание за селектиране на касационните жалби според т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. Той е зададен от касатора в контекста на оплакването му за нарушаване правилата на логическото мислене, довело до неправилния извод на въззивния съд за участие на лицето В. Д. в процесната сделка само от свое име. Съгласно цитираното Тълкувателно решение на ОСГТК правният въпрос трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело, не и за правилността на обжалваното решение и за законосъобразността на изводите на въззивния съд. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т. 3 ГПК.
Касаторът не посочва в жалбата и в изложението към нея относима към спора задължителна съдебна практика на ВКС и противоречие между нея и разрешението на правен въпрос в обжалвания въззивен акт. Допълнителното селективно основание по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК е бланкетно посочено, без да се излагат съображения за значението на формулираните правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото в съответствие с изискванията на т.4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК, поради което следва да се приеме, че жалбоподателят не установява сочените от него основания за достъп до касация.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, 1 състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОНН ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 412/30.09.2016 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, ІV състав, постановено по в.гр.д.№ 602/2016 г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА [фирма] – В. Н. Д., [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма] със седалище [населено място] сумата 800 лв., представляваща съдебни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: