ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 55
София, 25.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 297 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. И. И. от [населено място], община Ст.З., приподписана от адвокат В.М., срещу въззивното решение на ОС Стара Загора от 14.10.2016г. по в.гр.д. № 1203/2016г.
Ответниците по касационната жалба Н. Н. К. и К. Н. И. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат М.С. са заели становище за недопускане на касационно обжалване поради липса на предвидените в закона предпоставки за това.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 14.10.2016г. СТОС е потвърдил решението на РС Ст.З. от 07.04.2016г. по гр.д. № 1742/2016г., с което са отхвърлени предявените от С. И. срещу Н. К. и К. И. искове за обявяване нищожността на договор за доброволна делба от 12.04.2010г.
Съдът е взел предвид, че с договор за доброволна делба /ДДД/ от 12.04.2010г. на част от наследството, останало от И. Т., ищцата получила в дял две ниви, съответно индивидуализирани, в землището на [населено място], с обща площ 1.227 дка, на стойност 835.40лв., а нейната сестра Т. Ив.М., чийто наследници са ответниците, получила в дял дворно място с площ 912 кв.м в с.с. и построените в него жилищна сграда с разгъната застроена площ 120 кв.м и селскостопанска постройка с площ 24 кв.м, на обща стойност 7725лв.; в договора е изразено изявление на ищцата, че за уравнение на дяловете тя ще получи други имоти – земеделски земи, като парично уравнение не е договорено; по споразумение между страните, постигнато по гр.д. №2174/2014г. на СтЗРС, в дял на ищцата са поставени ниви с обща площ 19.656 дка и гори с обща площ 6.2 дка /иглолистна – дървопроизводств.площ 4.2 дка и широколистна гора – дървопроизв.площ 2 дка/ на обща стойност 18946.86лв., а в общ дял на ответниците са поставени ниви с обща площ 24.516 дка. на стойност 20369.75лв.
При тези обстоятелства съдът е приел, че не е налице нищожност на ДДД поради противоречие с чл.69 ал.2 ЗН с оглед недоговарянето на уравнение на дяловете. В разпоредбата такава последица не е посочена, при което последицата е право на обезщетение, а не нищожност. Не са нищожни сделки, чийто резултат не е забранен, но не са спазени предписания и забрани, установени с императивна правна норма. Действителната обща воля на страните по ДДД е била ищцата да получи допълнително имоти в последващ момент, като е без значение, че наследодателката на ответниците не е изразила в договора съгласието си за това, след като тя е подписала договора, с което е приела и се е съгласила с изявлението на съдоговорителката. Съществува и свобода на договарянето, ограничена единствено от чл.9 ЗЗД. Това означава, че страните по ДДД не са длъжни да изравняват напълно и веднага дяловете. При преценката за действителността на сделката се съобразява и целта й, най-често свързана с удовлетворяване на допустим от закона интерес, както е в случая.
Не е налице нищожност и поради нарушение на добрите нрави с оглед разликата в стойностите на дяловете. Преценката в тази връзка не се ограничава само до простото сравняване на стойностите на насрещните престации, а следва да се тълкува волята на страните, действителните им отношения, взаимната им връзка и целта на договора. Целта в случая е ясна – получаването от едната съделителка на дворното място и къщата, а другата – два земеделски имота, както и други /с оглед редактирането на договора – не всички останали/ земеделски земи при предстояща доброволна делба. Съгласието на ищцата по споразумението означава, че поставените в неин дял земи напълно удовлетворяват интереса й. От друга страна, явна и значителна нееквивалентност на насрещните престации, водеща до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице при практически нулева насрещна престация. В случая отклонението не е съществено, а и известна нееквивалентност е допустима с оглед свободата на договаряне и преценката от страните с оглед интереса им.
В касационната жалба се сочи несъгласието на касаторката с извода на въззивния съд, че към момента на сключването на ДДД той бил валиден. Договорът не бил валиден, защото е противоречал и на закона, и на добрите нрави, и по-нищожен от това не можел да стане. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на така постановеното решение не следва да бъде допускано.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката твърди произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезите по чл.280 ал.1 т. 1-3 ГПК.
Със сочената практика, обективирана в решение на ВКС по гр.д. № 339/2002г. 1 ГО и решение /постановено по искане за отмяна на решението по гр.д. № 339/2002г. І ГО/ № 196/02.06.2003г. по гр.д. № 148/2003г. 5чл.с-в /посоченото в изложението решение с този номер, но по дело № 145/2003г., не е представено, под този номер дело в регистъра на ВКС се съдържа определение на 5чл.състав № 156/17.03.2003г., с което е оставено в сила определение на ВКС от 20.01.2003г. по гр.д. № 703/2002г./, не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /предвид незадължителността на тази практика – виж в тази връзка т.2 и т.3 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/ по нито един от поставените в изложението въпроси, които са: 1. каква е последицата при нарушаване на чл.69 ал.2 ЗН при сключване на ДДД за ощетеното лице – дали то води до нищожност или до право на обезщетение; 2. при сключване на ДДД между съсобственици при равни права има ли долна граница или процент от получаването на реален дял съобразно квотата на съделителя от имуществото и нарушаването му до какво води; 3. получаване на незначително малък дял от наследственото имущество при доброволна делба на наследници с равни права основание ли е за оспорване на тази делба и ако да – какво ще е то; 4. съществената разлика в стойностите на двата дяла представлява ли накърняване на добрите нрави; 5. получаването на незначителен дял от общото имущество вместо реален дял при ДДД не води ли до накърняване на добрите нрави и освен заинтересованата страна съдът не е ли длъжен да следи за това и служебно; 6. налице ли е противоречие с чл.69 ал.2 ЗН при договаряне, че някой от съделителите ще получи незначителен дял от наследството, такъв договор нищожен ли ще е по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД, а прехвърлянето на собствеността без основание ли ще е. Не е налице разрешаване в противоречие с тази практика с оглед приетата с нея нищожност на ДДД поради противоречието му с чл.69 ал.2 ЗН предвид неполучаването от единия съделител нито на дял в натура, нито на парично уравнение за притежаваната от него Ѕ ид.част от делбения имот, а е осъществено безвъзмездно отстъпване на дяла на единия съделител на другия съделител, при което ДДД представлява договор за дарение, нищожен поради липсата на предвидената в чл.18 ЗЗД форма. Освен това, въпросите под номера 3, 4, 5 и 6 са неотносими към решаващия извод на въззивния съд в атакуваното решение, че полученият от ищцата дял от наследственото имущество нито е незначителен, нито е съществена стойностната му разлика с дяла на другия съделител, при което и с оглед свободата на договаряне ДДД не е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
Не са налице и наведените от касаторката допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и 3 ГПК /в редакцията на разпоредбата преди последното й изменение през 2017г./. Твърдението в тази насока е бланкетно. Не се сочи задължителна практика на ВКС /виж т.2 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/, при което е невъзможна преценката от касационния съд дали поставените /посочени по-горе/ въпроси са разрешени в противоречие с нея, и не се твърди и обосновава наличието на някоя от хипотезите, съдържащи се в основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно: правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството или обществените условия промени /виж т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд, Първи граждански състав, № 289 от 14.10.2016г. по гр.д № 1203/2016г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: