2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
гр. София, 25.01.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3673 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 82/04.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 67/2017 от състав на Окръжен съд – Шумен.
Ответникът по касационната жалба М. Т. М. оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Третото лице – помагач не е представило писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.49 вр. 45 ЗЗД е основателен за предявения размер от сумата 25 000 лева, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, постановено в този смисъл, като е осъдил ответника по обратния иск да заплати сумата от 10 000 лева. Решението е обжалвано само от ответника [фирма] с касационна жалба.
До извод за основателността на предявения иск, съдът е достигнал, като е приел следното:
Ищцата е дъщеря на Е. Р. М., като последната на 05.02.2011г. е била приета за лечение в [фирма] – първоначално в спешно отделение, а след това в ОАИЛ, в тежко здравословно състояние. Установено е, че същата е била оперирана на 05.02.2011г. в 12.00ч., а вечерта на следващия ден 06.02.2011г. е починала/в 9.30ч./.
Съдът е приел за безспорно установено, че ищцата е претъпряла вреди от смъртта на майка си, представляващи изживяни от нея тревоги, силно чувство на загуба на най-близък човек, притеснения и стрес.
Съдът е посочил, че съгласно Наредба № 10 от 04.03.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Анестезия и интензивно лечение/в редакцията към правнорелевнатния период/, интензивното лечение задължително изисква: непрекъсната и равностойна 24 часа в денонощието организационна и материална готовност, както и налични човешки ресурси за осъществяване на интензивно лечение; непрекъсваема 24 часа в денонощието готовност за прием на индицирани за интензивно лечение пациенти в специализираните структури за интензивно лечение; непрекъсваемо и равностойно 24 часа в денонощието наблюдение,проследяване и поддържане (контрол) на основните жизнени функции на пациента/р.ІІІ,т.2/. Прилагането на интензивно лечение в болнично заведение изисква също така подсигуряване на лекарствена терапия и терапевтични техники, включително и лекарствени продукти за контрол на хемостазата.
Съдът е приел, че доколкото в ответната болница съществува отделение по анестезеология и интензивно лечение, то в същото следва да се спазват съответните медицински стандарти, включително и по отношение на необходимата апаратура и лекарствени терапии.
Въз основа на заключението на вещото лице по назначената СМЕ, неоспорено от страните, съдът е приел, че извършената оперативна интервенция е била единствения възможен изход за спасяването й и същата е била успешно проведена, въпреки изключително високия оперативен риск. Прието е, че не се установява наличието на причинно-следствена връзка между действията на екипа във връзка със самото оперативно лечение и смъртта, както и наличието на причинна връзка между евентуалното приемане на хепарин и настъпилата смърт, тъй като такъв медикамент не е бил приложен, въпреки изписването на „хепарин”. От заключението на вещото лице, съдът е приел за установено, че добрата медицинска практика изисква, за предотвратяване на кръвоизливи се вливат готови фактори на кръвосъсирването, каквито се използват над 10 години в страната и каквито не са били приложени по отношение на починалата. Прието е, че по отношение на оперираната бил приложен само „витамин К”, който бил старият начин на лечение и който също фактически подпомагал започването на синтеза, но за разлика от концентратът на факторите на кръвосъсирването, който действал моментално, имал много дълго време на действие и не можел да бъде приложен. Съгласно заявеното от вещото лице в съдебно заседание приложението на медикамента, представляващ сбор от различни фактори на кръвосъсирващата система, моментално би спрял кръвоизлива.
Съдът е приел, че към правнорелевантния момент този препарат не е бил в наличност в ответното лечебно заведение, но това не е основание за отпадане отговорността на последното. В тази насока съдът е приел, че всеки пациент всеки има право на достъпна и качествена медицинска помощ, на достъп до модерни методи на лечение/чл.96, т.3 и т.11 от ЗЗ/, като на пациента наред с правилна диагноза се дължи и прилагането на терапия, която отговаря на нивото на медицината. Така при постъпване на пациент със здравословен проблем в лечебно заведение, разполагащо както със спешно отделение, така и с такова по анестезиология и интензивно лечение, адекватните очаквания са, че ще бъде предоставена помощ съобразно утвърдените медицински стандарти и добрата медицинска практика. Прието е, че тъй като това в случая не е сторено, то е налице противоправно поведение на персонала на болничното заведение, неосигурил наличието на необходимия медикамент – оказаната помощ е била в недостатъчен обем. Нарушен е принципа на своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ. Прието е, че отговорността на болничното заведение възниква и когато не може да се установи кой конкретно от медицинския персонал е причина за увреждането, като извършителят може и да не е известен. Персоналът на болницата с отделение за интензивно лечение не е изпълнил задължението си за осигуряване наличието на изискуемите се лекарствени продукти за контрол на хемостазата, наложени от добрата медицинска практика, като е отбелязано, че медицинска се явява и дейността по избор на медикаменти и осигуряване наличието им в лечебното заведение.
Посочено е, че в случая ищцата се е позовала, че претърпените от нея вреди са следствие на неправилно проведено лечение на майка й в ответната болница, посочила е и че на майка й не е била приложена надлежна коригираща кръвосъсирването терапия, като съгласно чл. 127,ал.1т.4 ГПК в исковата молба ищецът следва да изложи обстоятелствата, на които основава претенцията си, но когато е за вреди , в резултат на лекарска намеса това изискване на процесуалния закон не следва да се тълкува буквално, тъй като обичайно пострадалият ищец не разполага със специални медицински познания. Възражението на ответника в тази насока е счетено за неоснователно.
В изложението на основанията относно допустимостта на касационното обжалване, както и в касационната жалба се твърди, че съдът е постановил недопустимо съдебно решение, по нередовна искова молба. Твърдението си, касаторът обосновава с това, че в исковата молба не се съдържат твърдения относно това, каква работа и на кои лица ответникът е възлагал работа, във връзка с основанието на предявения иск по чл.49 ЗЗД. Съдът е обсъдил тези доводи на страната с въззивното решение, като е приел, че отговорността на възложителя на работата по чл.49 ЗЗД е налице и тогава, когато не се установяват конкретните лица, служители на ответника, чиито действия или бездействия са довели до увреждането, като липсата на конкретни служители и посочването им не води до липса на основание за ангажирането на отговорността по чл.49 ЗЗД. Доколкото в тази насока е и трайната и последователна съдебна практика, то и доводите в тази насока на касатора относно недопустимостта на съдебното решение, като постановено по нередовна искова молба, не са в състояние да доведат до извод за недопустимост на съдебното решение, като на това основание касационното обжалване не следва да се допуска.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочения правен въпрос е, чия е тежестта от доказването на елементите на непозволеното увреждане, в частност противоправността на деянието. Твърдението на касатора е, че съдът неправилно е приел, че ответникът следва да доказва липсата на противоправност, а не ищецът да доказва противоправност на деянието, в случая бездействие. В тази насока се твърди противоречие с практиката на ВКС, като се сочат решения в тази насока. Съдът не е приел, че противоправността, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, не подлежи на доказване от ищеца по делото, напротив, изрично е посочил в мотивите си /в правните изводи/, че противоправостта на деянието подлежи на доказване от ищеца по делото, който претендира обезщетението от непозволеното увреждане. Във връзка с твърденията за противоправност на бездействието на служители на ответника обаче, съдът е посочил, че той следва да ангажира доказателства за положителния установителен факт, а именно, че е предоставил своевременна, достатъчна и качествена медицинска грижа и помощ, във връзка с неговите твърдения за това. Горното води до извод, че съдът не е процедирал в противоречие с принципа, че ищецът следва да докаже противоправността на деянието, оттам и липсата на соченото противоречие с посочените съдебни решения, като касационно основание по допустимостта на касационното обжалване.
Сочат се процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, като в тази връзка да даде отговор защо приема или не наличието на причинна връзка между деянието и вредата.
Съдът е обсъдил подробно както заключението на съдебната експертиза, така и събраните в насока на доводите на страните доказателства, като е приел за установено наличието на причинна връзка между бездействието на служители на ответника и настъпилата смърт на наследодателката на ищцата по делото, както и е посочил коя е според него причината за настъпилата смърт, като е посочил и въз основа на кои доказателства приема това за установено. В тази насока липсва соченото противоречие, доколкото в изложението на обосновката на така поставените процесуални въпроси се твърди, че въз основа на други доказателства по делото съдът би следвало да установи нещо различно – липсата на причинна връзка, както и друго причина за смъртта на лицето. Тези твърдения не водят до наличието на соченото касационно основание по така формулираните правни въпроси, тъй като по своето естество твърденията на касатора представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение, поради необоснованост, тъй като се интерпретират доказателства по делото и от тях се правят изводи, различни от тези на съда по отношение на фактите по спора. Необосноваността, като порок на съдебното решение не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК, водещи до наличие за допускане на касационното обжалване. Проверката на фактите по спора и на обосноваността на съдебното решение е недопустимо да се осъществи в производството по чл.288 ГПК, а едва след като касационното обжалване е допуснато, предвид посочването на необосноваността като касационно основание по чл.281 ГПК, а не по чл.280 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице касационни основания по допустимостта на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски, в размер на 1300 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 82/04.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 67/2017 от състав на Окръжен съд – Шумен.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК] да заплати на М. Т. М. сумата 1300 /хиляда и триста/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.