Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
2805_17_opr_288_partage_prescr_aqu_69zs_interversio.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
София, 26.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 24.01.2018 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2805 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. В., Н. В. В. и Ц. В. В. срещу въззивно решение № 564 от 20.12.2016 г. по възз. гр.д. № 587 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 171 от 08.07.2016 г. по гр.д. № 1347 /2015 г. на Ботевградски районен съд, с което: е отхвърлен предявеният от Г. В. В., Н. В. В. и Ц. В. В. срещу К. Н. И. и С. Н. Д. 1) иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че ищцата Г. В. В. е собственик на 4 /6 ид.ч., ищцата Н. В. В. е собственик на 1 /6 ид.ч., а ищецът Ц. В. В. е собственик на 1 /6 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], [община], заедно с построените в имота двуетажна паянтова жилищна сграда и едноетажна паянтова стопанска постройка; са отхвърлени исковете на Г. В. В., Н. В. В. и Ц. В. В. срещу Д. Л. Д.- Елицина 2) с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на реална част от същия поземлен имот с площ 300 кв.м. и 3) с правно основание чл.109 ЗС да бъде осъдена Д. Л. Д.- Е. да премахне незаконните постройки-тухлена дворна тоалетна и метална конструкция за лозница от поземления имот.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещната страна Д. Л. Д.-Е. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. По същество счита жалбата за неоснователна и моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила като правилно.
Насрещната страна С. Н. Д. в писмен отговор твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и решението на въззивния съд е правилно.
Насрещните страни С. М. Ц. и Ц. М. Ц., конституирани в производството в качеството на наследници на К. Н. И., не са подали писмен отговор.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по обективно и субективно съединени искове за собственост, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл. 280, ал.3 ГПК след изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.) не съществува ограничение за касационно обжалване, както и по обусловен от тях негаторен иск.
Въззивният съд е приел следното:
Общият наследодател на страните Н. С., по време на брака му с Ц. С., е признат за собственик на процесния имот по завещание и давност с н.а. №108/1979 г. Н. С. и Ц. С. са живели в процесния имот до смъртта си-съответно 1984 г. и 1995 г. Н. С. е имал намерение да прехвърли собствеността върху имота на своя син и наследодател на ищците В. В., но от събраните гласни доказателства не се установява да му е предал владението върху процесния имот приживе.
За да прецени основателността на твърдението, че наследодателят на ищците В. В. е придобил по давност идеалните части на останалите сънаследници в резултат на давностно владение упражнявано със съпругата му Г. В., въззивният съд е приел, че наследникът трябва да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците си, че промяната в намерението трябва да е явна, че обикновеното ползване не отразява намерението за своене.
При преценка на показанията на всички свидетели се установява, че отношенията между наследодателя на ищците В. В. и неговите сестри- ответниците С. Н. Д. и К. Н. И., са били много добри, не са имали спорове помежду си и не е доказано, че В. В. да е установил владение и върху притежаваните от неговите сестри идеалните части и да е предприел действия по отричане на техните права, нито че е извършвал действия извън тези на обикновено ползване. Въззивният съд е обосновал извод, че изводите на първоинстанционния съд са правилни по отношение неоснователността на твърденията на ищците, че са придобили собствеността върху процесния недвижим имот на основание 10-годишно давностно владение – в периода от 1980 до 1990 г., след предаване на владението приживе от общия наследодател – Н. С.. Имотът е съсобствен между наследниците на Н. С. и Ц. С. на основание наследственото правоприемство.
Въззивният съд е приел също, че исковете с правно основание чл.108 и чл.109 от ЗС срещу Д. Л. Д.- Е. са неоснователни, защото не е установено ищците да са изключителни собственици на процесния имот, нейната майка – С. Н. Д. като наследник е съсобственик на процесния имот и нейното държане на част от процесния имот не е без основание и от събраните по делото доказателства се установява, че незаконните постройки- тухлена дворна тоалетна и гараж, са изградени не от Д. Л. Д.- Е., а от нейната майка.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите излагат като правни въпроси следното (дословно), като твърдят, че въпросите са обуславящи и са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК:
1. Процесуалноправен въпрос: Следва ли съобразно правилата в ГПК и ТР 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС да прецени и обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, взаимна връзка и зависимост?. Жалбоподателите твърдят, че въззивният съд е допуснал противоречие с ТР №1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д. 510 /2011 г. на ВКС, второ г.о.; Решение № 268 от 21.11.2011 г. по гр.д. 191 /2011 г. на ВКС, второ г.о.;
Поставеният правен въпрос обуславящ, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, включително цитираната от жалбоподателите, според която съобразно изискванията на чл12 ГПК и чл.235 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да обсъди в мотивите на своя акт доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; да обсъди и всички доводи на страните. В настоящия случай, въззивният съд е взел предвид всички правнорелевантни факти и обстоятелства, достигайки по този начин до извод, обусловил крайния изход на спора.
2. Материалноправен въпрос: Изтеклият и установен от закона срок по чл.79,ал.1 ЗС води ли автоматично до придобиване право на собственост и позоваването на давността елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание?. Жалбоподателите твърдят, че въззивният съд е допуснал противоречие с ТР №4 /2012 на ОСГК на ВКС; ТР № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС; Решение № 3 от 23.01.2016 г. по гр.д. 3973 /2015 г. на ВКС, първо г.о.; Решение № 484 от 04.02.2013 г. по гр.д. 740 /2011 г. на ВКС, първо г.о.
Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд не е формирал решаваща воля, че позоваването е елемент от фактическия състав на придобиване на право на собственост по давностно владение. Прието е, че не е осъществена хипотезата на чл.79,ал.1 ЗС, тъй като наследодателят на ищците не е установил владение върху притежаваните от неговите сестри идеалните части от процесния имот и не е предприел действия по отричане на техните права, нито е извършвал действия извън тези на обикновено ползване.
Поради изложеното не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода от спора жалбоподателите нямат право на разноски. Искането на ответника Д. Л. Д.- Е. да бъдат осъдени жалбоподателите да и заплатят направените разноски за процесуално представителство в касационното производство е основателно и доказано за сумата 600 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство. Искането на ответника С. Н. Д. да бъдат осъдени жалбоподателите да и заплатят направените разноски за процесуално представителство в касационното производство е основателно и доказано за сумата 600 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство. Останалите ответниците не претендират разноски и не са представили доказателства за направени разноски, поради което на тях разноски не следва да се присъждат.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 564 от 20.12.2016 г. по възз. гр.д. № 587 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о..
Осъжда Г. В. В., Н. В. В. и Ц. В. В. да заплатят на Д. Л. Д.-Е. сумата 600 (шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда Г. В. В., Н. В. В. и Ц. В. В. да заплатят на С. Н. Д. сумата 600 (шестстотин) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.