О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
София, 29.01.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 31.10.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1527 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 428 от 23.02.2017 г., по т.д.№ 1977/2016 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 2016 от 14.12.2015г., по гр.д.№ 763/2014 г. за уважаване на предявените от [фирма], [населено място], срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове по чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите : 70 740 лв. – неплатено възнаграждение по договор за изготвяне на технически проект от 17.03.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.02.2014 г. до окончателното и изплащане и 21 501 лв. обезщетение за забава за периода 12.02.2011 г. -27.01.2014 г.; 42 000 лева –неизплатено възнаграждение за изготвяне на технически проект по договор от 15.07.2009 г., ведно със законната лихва, начиная от 12. 02.2014 г.до окончателното и изплащане и 12 765.65 лв. – мораторна лихва за периода 12.02.11 г. – 27.01.2014 г. С оглед изхода на делото във въззивната инстанция в тежест на ответника по делото е възложена отговорността за деловодните разноски на ищцовата страна в общ размер на 18 016.73 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу обосноваността и материалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че поради направено от страна на дружеството длъжник признание по см. на чл.116,б.”а” ЗЗД, обективирано в 2 бр. писмени потвърждения от 01. 02. 2012 г. и от 07.02.2013 г. във вр. с одиторска проверка на ГФО на ищеца, е настъпило прекъсване на давностния срок и считано от 07.02.2013 г. е започнала нова давност, която до датата на исковата молба – 12.02.2014 г. не е изтекла – обстоятелство, изключващо основателността на заявеното с отговора на исковата молба правопогасяващо възражение за давност. Позовавайки се на установено с чл.261, ал.1 ЗЗД общо задължение и на спецификата в предмета на процесните договори, касаторът счита за останало несъобразено от въззивния съд и обстоятелството, че предаденият от изпълнителя трудов резултат е негоден за обикновеното му предназначение, съгласно предвижданията на действащия ПУП и императивните разпоредби на ЗУТ за издаване на разрешения за строежи от този вид и тяхното извършване. Според твърдяното в касационната жалба на волята на законодателя, изразена в чл.264 ЗЗД несъответства и разбирането на въззивния съд, че престирайки изработеното на трето лице, чуждо на облигационната връзка между страните, изпълнителят се освобождава от задължението си спрямо възложителя, щом последният е знаел за престацията, не се е противопоставил своевременно на приемането и е черпил права от предаването, погасяващо собствените му договорни задължения спрямо това трето лице.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”Изпращането на потвърждение във вр. с одиторска проверка на ГФО на кредитора, подписано от счетоводителя на длъжника, без посочване на конкретни вземания, фактури и задължения, представлява ли признаване на вземането по см. на чл.116,б.”а” ЗЗД?”; 2. ”Трето за договора лице, на което изпълнителят има задължение да докладва съответната разработка, представлява ли овластено от възложителя лице, което да приеме изпълнението по договора, съответно освобождава ли това изпълнение длъжника?”;3. „Липсата на възражение от страна на възложителя за предаденото на третото лице, следва ли да се тълкува като конклудентно приемане на работата?;4. „При липса на изрично приемане на изработеното, до кой момент възложителят може да упражни правото си на възражение за неточно изпълнение?”; 5.”Включването в дневника за покупко- продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит установява ли приемане на работата без възражения и съставлява ли в конкретния случай признание за точно, съответстващо на договора, изпълнение?”;6.” Следва ли да се приеме за доказано от страна на ищеца точното изпълнение на задълженията му по договора при представяне единствено на доказателства за счетоводно третиране на вземането?”;
Като израз на твърдяното противоречие е посочена практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, както следва: по въпрос № 1- решение № 181 от 23.11.2016 г., по гр.д.№ 338/2016 г. на ІІІ г.о.; решение № 100 от 20.06.2011 г., по т.д.№ 194/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 131 от 23.06.2016 г., по гр.д.№ 5140/2015 г. на ІV г.о.; решение № 105 от 05.06.2014 г., по т.д.№ 1697/2013 г. на І т.о. и решение № 98 от 26. 07. 2013 г. , по т.д.№ 85/2012 г. на І т.о.; по въпрос № 2 – решение № 114 от 17.01.2012 г., по т.д.№ 839/2010 г. на І т.о.; решение № 166 от 30. 07. 2014г., по гр.д.№ 5946/13 г. на ІV г.о.; по въпрос № 3: решение № 84 от 30.07.2015 г., по т.д.№ 1428/2014 г. на І т.о. и решение № 181 от 10. 02. 2016 г., по т.д.№ 2079/2014 г. на І т.о.; по въпрос № 4: решение № 68 от 11.07.2016 г., по т.д.№ 117/2015 г. на ІІ т.о. и решение № 94 от 02. 03. 2012 г., по т.д.№ 133/2010 г. на ІІ т.о.; по въпроси № 5 и № 6: решение № 45 от 28.03.3014 г., по т.д.№ 1882/2013 г. на І т.о.; решение № 42 от 19.04.2010 г., по т.д.№ 593/2009г. на ІІ т.о. и решение № 71 от 08.09.2014 г., по т.д.№ 1598/2013 г. на ІІ т.о.
Едновременно поддържаното селективно основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на същите тези въпроси, касаторът обосновава както с липса на задължителна съдебна практика, относима към конкретните хипотези, разгледани чрез поставянето на въпроси № 1, № 5 и № 6, така и с неточно тълкуване от Софийски апелативен съд на разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.75, ал.2 ЗЗД, водещо до неправилно формирана съдебна практика
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява срещу основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Конституираната като трето – лице помагач на ответника в процеса АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА”, [населено място] в срока по чл. 287, ал.1 ГПК възразява срещу законосъобразността на правните изводи на въззивния съд, свързани с правата и задълженията на страните по процесните договори, като счита, че възникналата облигационна връзка не я касае, доколкото не е страна по процесните договори, нито е давала съгласие за приемане на изработеното, вместо възложителя, или е направила волеизявление, че ще се ползва от готовия трудов резултат, с оглед погасяване задълженията на последния спрямо нея.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол съдебен акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената жалба въззивният съд, въз основа на анализа на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е приел за доказано твърдяното в исковата молба неизпълнение на ответника, като възложител, да заплати на изпълнителя договореното възнаграждение по валидно сключени два договора за проектантски услуги, притежаващи правната характеристика на изработка по см. на чл.258 ЗЗД – от 17.03.2008 год. и от 15. 07. 2009 г., за престирания му и приет без възражение трудов резултат. Изложени са съображения, че по силата на първия от тези договори, допълнен със споразумение № 1 от 10.07.2008 г. за актуализиране на проектите за посочени в него 5 свлачища, изпълнителят [фирма], гр.София се е задължил да изготви технически проект за актуализация на съществуващия проект за път І-6 „П.-София” в конкретно посочен в клаузата на т.1, р.І пътен участък, а ответникът, като възложител, да му заплати 95 000 лева без ДДС за първия договорен трудов резултат и 15 000 лв. за допълнително възложената работа. В съответствие с клаузите на сключения втори договор, ищецът, като изпълнител, е поел задължение да изготви технически проект за рехабилитация на съществуващото платно за обект път І-6 ”П. –София” в конкретизирания в р.І пътен участък срещу заплащане на възнаграждение от възложителя в размер на 42 000 лева, в 30 –дневен срок след предаване на разработката.
Позовавайки се на издадените от ищцовото дружество данъчни фактури-№ 514 / 11.09.2008 г. за сумата 103 200 лв. и № 803/01.09.2009 г. за сумата 42 000 лв., на извършеното по първата от тях частично плащане от 30 000 лв., както и на заключението на изслушаната съдебно счетоводна експертиза, според което тези фактури са надлежно осчетоводени в редовно водените счетоводства и на двете търговски дружества, включени са в дневниците за покупка на възложителя „Б. СТРОЙ И.”АД за съответния данъчен период и последният е ползвал данъчен кредит за тях, решаващият състав на въззивния съд е изградил правен извод, че твърдяното в исковата молба изпълнение на поетото договорно задължение от страна ищеца е установено, работата е приета от възложителя и предвид констатираното недвусмислено признание от страна на последния, материализираното в съответните счетоводни документи, че дължи претендираното възнаграждение, исковете, основани на чл.266, ал.1 ЗЗД, са основателни. По отношение основания спорен въпрос, свързан с качеството на извършената работа и нейното надлежно приемане, въззивната инстанция е счела, че доколкото по делото липсват доказателства, готовия трудов резултат да е приет от възложителя с възражения, а от заключението на изслушаните единична и тройна съдебно- технически експертизи не се установява несъответствие между възложените и изпълнени технически проекти, с незначителни отклонения, които не възпрепятстват извършване на строителството, за което са предназначени, възражението на ответника за неточно изпълнение е преценено за неоснователно. Като неоснователно е възприето и въведеното с отговора на исковата молба правопогасяващо възражение за давност. Съображенията са, че с обективираните в потвърждения изх.№ 01-233/ 01.02.2012 г. и № 01-176/ 02.07.2013 г. волеизявления ответното дружество е признало съществуването на процесното вземане, с което е прекъсната теклата до момента погасителна давност по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД. Следователно съпоставено началото на започналия да тече нов давностен срок – 07. 02. 2013 г. с датата на исковата молба – 12.02.2014 г., според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва, предвид общия давностен срок по чл.110 ЗЗД, претендираното от ищеца вземане да е погасено по давност.
С оглед изхода на делото по главния иск, като основателна е уважена и акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. Конкретният размер на дължимото обезщетение за забава въззивният съд е съобразил със заключението на приетата съдебно- счетоводна експертиза, като е че счел, че с осчетоводяване на процесните фактури вземането на изпълнителя за възнаграждение е станало изискуемо и ответникът е изпаднал в забава след датата 01.11.2008 г. и съответно 01.11.2009 г. и дължи заплащане на мораторна лихва.
Позовавайки се на договорната свобода, установена в чл.9 ЗЗД и на диспозитивния характер на чл.92 ЗЗД Софийски апелативен съд е отрекъл да е основателно и възражението на ответника за недължимост на претендираното обезщетение за забава, поради уговорена с договора мораторна неустойка. Изложил е съображения, че доколкото разпоредбите на чл.92 ЗЗД и на чл.86, ал.1 ЗЗД не се намират в съотношение на специална към обща и в действащата законова уредба отсъства създадена забрана за присъждане на обезщетение за забава, когато вредите от забавеното изпълнение надвишават размера на договорената неустойка, какъвто е и разглежданият случай, то отсъства основание в закона за отхвърляне на заявената искова претенция.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1 от 19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който достъпа до касационно обжалване се аргументира и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият от поставените от касатора въпрос отговаря на посочения критерий. Неоснователно по отношение на същия е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, по приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД, израз на която са и част цитираните от касатора решения: № 100 от 20. 06. 2011 г., по т.д.№ 194 / 2010 г. на ІІ т.о. и № 131 от 23. 06.2016г., по гр.д.№ 5140/2016 г. на ІV г.о. и мн.др., признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към своя кредитор. За да е налице признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД то трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или до негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличие на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и чрез конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. С тази практика, която настоящият съдебен състав изцяло споделя, въззивният съд се е съобразил като е приел, че с оглед съдържанието на потвърдителни писма /л.34 и л.35/ , изх.№ 01-233 / 01.02.2012 г.и изх.№ 01-176/ 07. 02.2013 г., отправени от ответника, в отговор на молбите на ищеца за потвърждение на задължението, е налице изрично заявено признание на дълга от длъжника, обуславящо и прекъсване на давността по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД. Правно ирелевантно за приложението на сочената разпоредба е целта, поради която признаването на дълга е заявено, тъй като тя не е елемент от фактическия и състав и не подлежи на обсъждане. Отделен в случая остава въпросът за правния характер на ГФО и произтичащото от вписването му в ТР оповестително действие – обстоятелства, които сами по себе си, влизат в противовес на тезата на касатора. Що се касае до правилността на извода на въззивния съд, че направеното от дружеството длъжник признание в случая го обвързва, независимо, че е от лице, различно от волеизявяващия орган на АД, която всъщност касаторът оспорва относима към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, тя не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че не съществува законова забрана компетентният да изразява волята на ЮЛ- търговец, негов орган да предостави част от тези си компетенции на отделен служител, вкл. чрез конкретни възложени му трудови функции, поради което при отсъствие на своевременно и изрично противопоставяне от волеизявяващ орган на извършеното от последния действие, надлежното или не оправомощаване на същия касае само вътрешните отношения помежду им.
Отговорите на въпроси № 2 и № 3 са обусловени от конкретните фактите и ангажираните за тях доказателства по делото, поради което не могат да обосноват общата главна предпоставка за достъп до касация, съобразно горепосочените задължителни разяснения.
Въпрос № 4 е некоректно формулиран, доколкото въззивният съд изрично е посочил, че изработеното е надлежно прието от възложителя, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Отделно е, че преценявайки изискуемостта на претендираното вземане, настъпването на която ответникът оспорва, решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, с оглед конкретните данни по делото, вкл. заключението на тройната съдебно –техническа експертиза, че готовият трудов резултат, престиран от изпълнителя е приет без възражения от възложителя, за което освен двустранно подписания приемо –предавателен протокол от 09. 09.2008 г. към договора от 17.03.2008, г., индиция се явява както счетоводно отразяване на процесните фактури от дружествата – съконтрахенти и реализираното от ответника право на приспадане на данъчен кредит по същите, така и писменото признание на [фирма], гр.София, обективирано в писмо до АГЕНЦИЯ „ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА”, с вх. № 53-00-612/18-01.2013 г., че възложените на изпълнителя проекти са изпълнени и са му предадени. Обстоятелството, че във въззивното производство подробно е разгледано и обсъдено и възражението на ответника, като възложител, за неточно изпълнение на възложената работа, дава основание да се приеме, че възприетото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.264, ал.3 ЗЗД не е в отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС. Същата е в см., че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената в чл.264, ал.3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени като защитно средство при предявен иск по чл.1166, ал.1 ЗЗД за заплащане на уговореното възнаграждение.
Въпроси № 5 и №6 се включват в предмета на спора и като обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция, а чрез тях и крайния правен резултат по делото, обосновават общата предпоставка за достъп до касация по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказано по отношение на същите е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, изразена както в от цитираните от касатора съдебни решения по чл.290 ГПК на отделни състави на касационната инстанция, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения : № 47 от 08.04.2013 г., по т.д.№ 137/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 34 от 22.02.2010 г., по т.д.№ 588/2009 г. на ВКС и мн.др., осчетоводяването на издадените от изпълнителя фактури в счетоводните регистри на двете страни по договора, вписването им в дневниците за покупко- продажба и справките- декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит за тях, представлява недвусмислено признание от страна на възложителя за възникването и размера на задължението по същите, , дори и когато не са подписани от последния и с тази практика Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил.
При наличие на формирана задължителна практика на ВКС по приложението на конкретна законова разпоредба, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост от промяна, както е в разглеждания случай, критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложим, според задължителните разяснения в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК в размер на сумата 4 920 лв., неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК, адвокатско възнаграждение. Реалното му заплащане е удостоверено с представените по делото писмени доказателства: договор за правна защита и съдействие № 488020 от 17.06.2017 г. с [фирма], данъчна фактура №[ЕГН] от 22.06.2017 г. на същото АД и платежно нареждане от 22.06.2017 г., поради което при този изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, искането е основателно и следва да бъде уважено.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 428 от 23.02.2017 г., постановено по т.д.№ 1977/2016 г..
ОСЪЖДА [фирма], гр.София да заплати на [фирма], [населено място] сумата 4 920 лв./ четири хиляди деветстотин и двадесет лева/ деловодни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: