1
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
гр. София, 30.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Бранислава Павлова
гражданско дело № 2969/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК в редакция до изменението в ДВ бр. 86/2017г..
Подадена е касационна жалба от М. Н. С. вх. № 2446 от 01.06.2017г. против въззивното решение на Окръжния съд [населено място] от 20.04.2017г. по гр.д.№ 44/2017г., с което е отменено първоинстанционното решение на Районен съд [населено място] от 29.12.2016 г. по гр.д.№ 344/2016 г. и делото е решено по същество като е прието за установено по отношение на М. Н. С. , че Н. М. А. и Г. П. А. притежават вещно право на ползване върху 1/2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място] , [улица] идентификатор 03928.511.295 от около 180 кв.м. и върху построената в това дворно място жилищна сграда – западен близнак с идентификатор 03928.511.295.2. и е осъдил М. Н. С. да предаде на Н. М. А. и Г. П. А. владението на ј от дворното място, както и на втория етаж от сградата.
Ответниците изразяват становище в отговора на касационната жалба, че не са налице основанията на чл. 280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване .
За да уважи предявените от Н. М. А. и Г. П. А. срещу М. Н. С. искове с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците са носители на правото на ползване върху процесния имот, което те са си запазили при прехвърляне на собствеността на ответницата М. Н. С. с нот. акт № 170/1994г. и това право не е погасено по давност. След сключване на договора, ищците са продължили да упражняват вещното право на ползване като са посещавали имота, поддържали са го и са го подобрявали през годините, имали са ключ от сградата и са държали свое обзавеждане, заплащали са и данъците за имота. Те са допуснали ответницата М. Н. С. в имота, която живее със семейството си на първия етаж от къщата и ползва една стая от втория етаж, пригоден за живеене от ищците след като те са се прибрали за постоянно в [населено място] през 2015 год. Така правото на ползване е упражнявано лично от ищците и чрез ответницата, която те са допуснали в имота. По довода на ответницата, че ищцата Г. П. А. не е притежавала право на собственост от жилищната сграда и съответно не е могла да запази за себе си вещното право на ползване с договора за продажба, сключен с нот.акт № 170/1994г., въззивният съд е приел, за доказано от гласните доказателства и удостоверението за граждански брак, представено във въззивното производство, че вторият етаж от процесната жилищна сграда е построен след прекратяване на първия брак на ищеца Н. М. А.. Строежът на цялата сграда е довършен по време на брака му с Г. П. А. и това е основание за възникване на съпружеска имуществена общност върху сградата. За този извод съдът се е позовал и на съдебната делба – спогодба от 25.04.1980 г. по гр.д. №394/79 г. на Берковския районен съд, сключена между бившите съпрузи Н. М. А. и Л. В. А., от една страна, и И. М. А., с която са ликвидирани имуществените отношения за недовършенената сграда, от която са били изградени избените помещения. Съдът е приел също така, че към момента на дарствената сделка , ищцата Г. П. А. А. е придобила собствеността и по давност.
В изложението за допускане на касационното обжалване се поддържа, че въззивният съд е нарушил практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК като се е позовал на фактически обстоятелства и доказателства, които са въведени в процеса едва с подаване на въззивната жалба, а именно – въведено е обстоятелството, че ищците са осъществявали правото на ползване чрез трето лице – тяхната дъщеря и ответник по делото, както и че ищцата Г. П. А. е придобила собствеността по давностно владение в режим на съпружеска имуществена общност. Поставени са правните въпроси : следва ли въззивният съд да базира фактическите си изводи на въведени от страната нови обстоятелства, които са й били известни в производството пред първата инстанция; при позоваването на такива обстоятелства, следва ли въззивната инстанция да обоснове изрично кое от изключенията на чл. 226 ал.2 ГПК преодолява забраната на чл. 226 ал.1 ГПК при заявяване на тези нови обстоятелства от страната във въззивната жалба. /очевидно е, че е допусната техническа грешка в посочване на разпоредбата на чл. 226 вместо 266 ГПК/ . Поддържат се основанията на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК в редакция до изменението в ДВ бр.86/2017г.
Основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК в редакция към подаване на касационната жалба /преди изменението ДВ бр. 86/2017г./ изисква според приетото в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК противоречиво разрешаване на идентични правни въпроси в обжалваното решение и задължителната практика на ВКС . При сравнение на мотивите на обжалваното решение и посочената от касаторката съдебна практика не се установява да е разрешен един и същ правен въпрос за допустимостта пред въззивния съд да се събират нови доказателства. Спецификата на разглеждания случай спрямо общата хипотеза на настъпила преклузия по чл. 133 ГПК , разгледана в представените от касаторката решения, се състои в това, че при твърдение на ищците в исковата молба, че са съпрузи и притежават в съсобственост вещното право на ползване на процесния имот, в отговора на исковата молба това тяхно твърдение не е оспорено, а това е сторено за пръв път пред въззивния съд в отговора на въззивната жалба. Именно във връзка с това оспорване съдът е мотивирал допустимостта на новото доказателство, представено във въззивното производство – удостоверение за граждански брак между Н. М. А. и Г. П. А.. Според трайно установената практиката на ВКС /срв. решение по гр.д.№ 2896/2013г. на В., ІІІ г.о., решение по гр.д.№ 3149/2016г. на ВКС,І г.о. и др./, преклузията за представяне на нови доказателства пред въззивния съд по 266 ГПК настъпва само при точен и пълен доклад по делото по чл. 146 ГПК с разпределена доказателствена тежест между страните и дадени указания от съда кои факти подлежат на доказване. В случая пред първата инстанция в доклада не е посочен като подлежащ на доказване факта на сключването на гражданския брак между ищците , поради което приложената към изложението за допускане на касационното обжалване съдебна практика е неприложима. В допълнение на тези съображения следва да се посочи, че изводите на въззивния съд не се базират единствено на новопредставения документ. Той е обсъдил и представената пред първата инстанция съдебна-делба спогодба от 1980г. между Н. М. А. и първата му съпруга, от която се установява с категоричност, че бракът между тях е прекратен преди построяването на къщата като имуществените отношения помежду им са уредени на етап избен етаж, а разпитаните свидетели са установили, че довършването на сградата ищецът е направил с втората си съпруга. На следващо място въпросът за придобивната давност е разгледан само като допълнително съображение от въззивния съд, като неговият решаващ извод е, че ищцата е придобила собствеността поради построяването на сградата и възникването й като самостоятелен обект на собственост с изграждането й в груб строеж, което е в съответствие с приетото в ППВС 5/1972 т.4. По отношение на извода, че правото на строеж е упражнявано чрез ответницата също не е допуснато нарушение на съдебната практика на ВКС, според която следва да се прави разлика между възражение по смисъла на чл. 133 от ГПК и направен от страната правен или фактически довод по оценка на доказателствата във връзка със становището на противната страна – решение № 358 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г. на ВКС, III г. о. С оглед на изложеното неоснователно се поддържа от касаторката, че по поставените от нея процесуалноправни въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.
В изложението е налице позоваване на основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , но то е декларативно, без да е формулиран конкретен правен въпрос и да е обоснована необходимостта от разглеждането му от ВКС с цел точно прилагане на закона, както и развитие на правото, в какъвто смисъл е тълкуването, дадено в ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГК и ТК.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията на чл. 280 ал.1 ГПК в редакция до изменението ДВ бр.86/2017г. и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на делото на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответниците следва да се присъдят поисканите с отговора на касационната жалба разноски в размер на 600 лв., представляващи платено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 15.06.2017г.
Воден от горното Върховният касационен съд първо гражданско отделение
О П Р Е Д ЕЛ И :
Не допуска касационно обжалване на въззивното решение на Окръжния съд [населено място] от 20.04.2017г. по гр.д.№ 44/2017г.
Осъжда М. Н. С. да заплати на Н. М. А. и Г. П. А. сумата 600 лв. /шестстотин лева/ разноски за касационното производствно.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: