2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 77
София,30.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 123 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. О. П., с адрес в [населено място], в качеството й на майка и законен представител на малолетния Д. Д. М., представлявана от адв. Н. Д., против решение № 1189 от 12 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1663 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено решение № 1419 от 5 май 2017 г., постановено по гр.д. № 12496 по описа на районния съд в [населено място], за изменение на определения с решение № 1395 от 24 април 2015 г. по гр.д. № 2456/2015 г. по описа на районния съд в [населено място], режим на лични отношения между Д. К. М., с адрес в [населено място], и детето Д. Д. М., като вместо него е постановено бащата Д. М. да има право да вижда и взема детето при себе си 30 дни през лятото, считано от 10.00 ч. на 5 юли до 17.00 ч. на 5 август всяка година; 14 дни през зимата, съответно през четните години по време на Коледните празници от 10.00 ч. на 12 декември до 17.00 ч. на 26 декември, а през нечетните години по време на Новогодишните празници, считано от 10.00 ч. на 31 декември от нечетната година до 17.00 ч. на 13 януари следващата година; 10 дни през пролетта, считано от 10.00 ч. на 9 април до 17.00 ч. на 19 април всяка година, и е отхвърлен предявеният от Х. П. срещу Д. М. иск за определяне на режим на лични отношения между бащата и детето, при който бащата да може да вижда и взема при себе си детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца – без преспиване от 9 ч. до 19 ч. и един месец през лятото, несъвпадащ с платения годишен отпуск на майката.
В касационната жалба се поддържа неправилност на обжалваното решение, като се сочи, че съдът не е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за липса на мотиви в първоинстанционното решение, които да обосновават основателността на уважения иск. Неправилно въззивният съд е счел, че е била подадена насрещна въззивна жалба, вместо въззивна жалба. Според касаторката съдът е отрекъл правото на насрещен иск на жалбоподателката и предявяването на такъв е счел за недобросъвестно. Първоинстанционният съд не е посочил в доклада си обстоятелствата, които са от съществено значение за спора. Не е посочено кои свидетелски показания се кредитират; не е преценено от съда въздействието на контактите с бащата върху психиката на детето, липсата на грижи и тайното пребиваване на бащата в чужбина, липсата на общуване помежду им. Сочи се и допуснато от съда нарушение на чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпрос от значение за спора, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (в редакция след изменението на ГПК с ДВ бр. 86/2017 г.).
В писмен отговор ответникът по жалбата Д. К. М., с адрес в [населено място], представляван от адв. Л. П., заявява доводите си както за неоснователността на жалбата, така и за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното въззивно решение се приема, че първата инстанция не е допуснала нарушения на императивни материалноправни правила при постановяване на решението си, нито нарушения, които въззивният съд да трябва да поправи с оглед на задължението му да следи за интереса на родените от брака деца и без да има наведени от страните оплаквания. Изложени са съображения, че жалбоподателката от една страна иска да се запази режима на свиждане по бракоразводното дело, а от друга иска да се уважи жалбата й като се отмени решението на първата инстанция и се уважи искането й да се ограничи дори този режим съгласно насрещния й иск. Според съда това противоречие обосновава недобросъвестното й желание да ограничи всички контакти между бащата и детето. Счетено е, че определеният от първата инстанция режим е адекватен на сложилата се обективна обстановка – работата на бащата в Н. и нормалните контакти на детето с него, както и с майката, като този режим не може да се приеме за разширен в повече от възможното и е с оглед интересите на детето. Не са кредитирани показанията на свидетеля, с когото ответницата съжителства, както и на майка й, тъй като тя не е очевидец на изложените твърдения. За недоказани са приети и посочените от нея обиди от страна на бащата към детето. Заключено е, че ограничаването на контактите на детето с неговия баща ще има негативно отражение върху детето.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторката поставя един правен въпрос – за задължението на съда да обсъди и извърши проверка на правилността на първоинстанционното решение съгласно чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК, за който въпрос се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. В обосновката на поставения въпрос се подчертава липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на доводите във въззивната жалба. В соченото тълкувателно решение, т. 2, касационният съд приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос не е в противоречие с цитираната практика на ВКС. Във въззивната си жалба касаторката сочи, че мотивите на първата инстанция по нейния иск са били кратки в сравнение с тези по иска на бащата на детето. Излага се подробно, както впрочем и двукратно в касационната жалба, виждането на касаторката за времето и начина на контакти с детето, инициирани от страна на бащата, отправяни към детето обиди, лошо отношение на родителите на бащата към майката на детето, вземането на детето през лятото на 2016 г. и отвеждането му при родителите на бащата, без да е било налице съгласие на майката за това, и обстоятелствата около установяване местонахождението на детето, нехайно отношение на бащата към детето, липсата на отбелязване от страна на съда чии свидетелски показания кредитира, предвид противоречието им, неизпълнение на установения режим за лични отношения от страна на бащата. Преразказани са пределно подробно свидетелските показания на свидетелите, доведени от въззивницата. Въззивният съд ясно е изложил причините, поради които приема първоинстанционното решение за правилно, и защо не кредитира свидетелските показания на доведените от въззивницата свидетели, чиито показания са източникът на сведения за всички подробно изтъкнати от въззивницата факти за отношението на бащата към детето, респективно към нея или разширения й семеен кръг. Ето защо правният въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване.
За да обоснове очевидната неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК (ДВ 86/2017 г.), жалбоподателят сочи единствено, че същото е постановено без да се основава на доказателствата по делото. Новелата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК не съдържа правило, което да освобождава касатора от задължението да обоснове твърдението си за допусната в обжалваното решение очевидна неправилност. Че очевидната неправилност не е равнозначна на неправилността на решението е явно и от запазването на формулировката „решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост”, като основание за касационно обжалване в чл. 281, т. 3 ГПК. Промените в ГПК от 2017 г. не въвеждат отмяна на фазата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, а се запазва изискването касаторът да обоснове поддържаните от него основания за допускане на касационното обжалване. В процесния случай твърдението, че решението е очевидно неправилно заради постановяването му без да се основава на доказателствата по делото, по същината си представлява касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не се обосновава допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски за касационното производство от 600 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1189 от 12 октомври 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1663 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2017 г.
ОСЪЖДА Х. О. П., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 61, да заплати на Д. К. М., с адрес в гр. Л., [улица], сумата от 600,00 (шестстотин) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: