2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 94
гр. София, 07.02.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3809 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М. против решение № 189/17.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 92/2017 г. от Софийски окръжен съд, І-ви въззивен състав.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.45 ЗЗД е основателен за сумата от 2 000 лева, като е отменил решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска, постановил е ново решение по съществото на спора, като е присъдил горната сума.
Съдът е приел, че правонарушението /противоправното поведение/ като основание на деликтната отговорност в случая представлява разгласяване на позорни обстоятелства и приписване на престъпление. П. поведение на ответницата се изразява в довеждането до знанието на трети лица на несъществуващи позорни обстоятелства, свързани с личността на ищеца и с цел да окажат влияние върху обществената оценка, която същият получава в средата, в която живее и работи. Прието е, че ответницата е разгласила следното позорно обстоятелство и е приписала извършването от ищеца на престъпление, в качеството му на длъжностно лице – кмет на [община] чрез представяне на констативен протокол от 17.10.2012 г. пред РУ – [населено място] е разгласил позорни и неистински обстоятелства и й е приписал извършването на престъпление, съставляващо „кражба на електрическа енергия”, което е от естество да накърни доброто име на ищеца в обществото. По делото съдът е приел за установено, че ищецът не е извършил деянието, за което е подадена тъжбата от 11.11.2013 г., тъй като е признат за невиновен с цитираната по-горе присъда по НЧХД № 277/2013 г. на Свогенския районен съд и оправдан по повдигнатото му обвинение.
Въз основа на горното, съдът е приел, че твърденията по отношение на ищеца се явяват клеветнически като съдържащи неистински за лицето позорни обстоятелства, накърнили доброто му име и авторитета в обществото. Тъй като вината на деликвента се презумира – чл.45, ал.2 ЗЗД е прието, че е налице и този елемент от фактическия състав /презумцията не е оборена от ответницата/.
Съдът е посочил, че по принцип правилен е доводът в първоинстанционното решение, че подаването на сигнал до компетентните органи, само по себе си, не съставлява деликт и че търсенето на защита чрез подаване на жалби и сигнали е конституционно право. Той, обаче, не може да обоснове извод за правомерност на деянието на ответницата, тъй като не взема предвид границите на упражняване на това конституционно право и последиците от тяхното нарушаване. Прието е, че правото на мнение не може да се използва „за да се унижава достойнството на коментираното лице или да се засяга честта му с изнасяне на невярна позоряща информация”, тъй като свободата за изразяване на мнение не е безгранична и тя свършва там, откъдето нейното упражняване започва да накърнява други (също конституционно защитени) свободи и ценности, каквито са честта, достойнството, доброто име и правата на гражданите. Съдът е посочил, че ако се престъпи тази граница, дори и чрез упражняване на конституционно гарантирано право е възможно да се причинят вреди другиму, отговорността за които не може да бъде изключена. Такъв е и настоящият случай, поради което не може да се приеме, че не е налице злоупотреба с процесуални права.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Първата група въпроси, по които според касатора съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, са свързани с правния въпрос, подаването на тъжба до съда, представлява ли противоправно деяние, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Съдът не е приел, че подаването на тъжба само по себе си представлява противоправно деяние, напротив, приел е, че подаването на сигнал до компетентните органи, само по себе си, не съставлява деликт и че търсенето на защита чрез подаване на жалби и сигнали е конституционно право. В тази насока е и трайната съдебна практика, в т.ч. и цитираната и представената от касатора с изложението на касационните основания. Съдебното решение, в часттта с правните изводи на въззивния съд не и противоречи, доколкото е съобразена от съда, който не я е отрекъл, напротив, приел е същото, които се твърди и от касатора, че само по себе си, тъжбата до съд не представлява противоправно деяние, като елемент от състава на деликта, но е приел, съобразно и цитираната съдебна практика, че възможността да се търси защита от правораздавателните органи и свободата както да се изразява мнение и да се дават оценки на чуждо поведение свършва там, където започва да нарушава съща така защитени свободи и ценности. В този смисъл са поставените по реда на чл.290 ГПК решения № 85/2012 г. по гр.д.№ 1486/2011 г., решение № 62/2012 г. по гр.д.№ 1376/2011 г. и др. Тази съдебна практика, също задължителна по смисъла на тълкуването, дадено с ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не противоречи на съдебната практика, отразяваща застъпеното от касатора становище, че само по себе си, подаването на тъжба не е противоправно деяние, но с цитираните решения и посочени от въззивния съд, тази съдебна практика и доразвита в насоката, в която се е произнесъл и съда с обжалваното решение.
В същата насока липсва и соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото се въвежда отново същия правен въпрос, като противоречиво разрешаван от съдилищата и по отношение на който следва да се посочи отново същия отговор, доколкото съдебната практика, сочена като противоречиво разрешаване от съдилищата се отнася до различни казуси, като посоченото по-горе се отнася и до отговора на така посоченото правно основание.
Посочено е, че „точното прилагане на закона е от значение за развитие на правото”, като касационно основание по допустимостта на касационното обжалване в настоящия случай. Като обосновка на така посоченото касационно основание е посочено, че в конкретния случай липсват доказателства, въз основа на които да се приеме, че са налице кумулативно дадените от закона предпоставки за отговорността по чл.45 ЗЗД. Този довод на касатора е във връзка с посоченото по-горе относно неговото твърдение, за липса на противоправност на деянието, като елемент на непозволеното увреждане. Съдът е приел, че е налице противоправност на деянието, а проверката на фактите по спора касаят обосноваността на решението, което е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото необосноваността не е касационно основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания по допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в размер на 500 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 189/17.05.2017 г., постановено по гр.д.№ 92/2017 г. от Софийски окръжен съд, І-ви въззивен състав.
ОСЪЖДА М. М. М. съдебен адрес [населено място] , [улица], ет.2, надпартер да заплати на Ж. Р. Ц. сумата 500 /петстотин/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.