ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 117
София, 13 февруари 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 3907 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 137/14.07.2017 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 331/2017, с което е отменено частично решение № 443/13.04.2017 на Пловдивския окръжен съд по гр. д. № 593/2016, като П. на Р. Б. е осъдена да заплати сумата от 50.000 лева обезщетение на неимуществените вреди и е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неоснователно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението в отхвърлителната част е касаторът-ищец А. П. М., представляван от адв. Сн. С. от ПАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за наличието на причинна връзка между неоснователното обвинение и неполучаването на трудово възнаграждение поради прекратяване на трудовото правоотношение извън сроковете за обезщетение поради незаконно уволнение, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречива практика, каквато прилага.
Ответникът по жалбата П. на РБ не взема становище.
Недоволен от решението в уважителната част е касаторът-ответник П. на Р. Б., представляван от Я. Ш. – прокурор от Пловдивската апелативна прокуратура, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага.
Ответникът по жалбата А. П. М., представляван от адв. Сн. С. от ПАК, я оспорва като неоснователна и счита, че в обжалваната част решението не следва да се допуска до касационното обжалване, като по същество счита, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е завишен, а е занижен.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационните жалби са подадени в срок, редовни са и са допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е водено наказателно производство в периода 12.09.2009 г. -18.10.2013 г. за престъпления по чл. 282, ал. 1 НК, чл. 301, ал. 1, чл. 310, ал. 1, 308, ал. 1 НК и чл. 321, ал. 3, вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК (две от които тежки по смисъла на чл. 93, т. 7 ДР на НК, за които досъдебното производство е прекратено с постановление от 23.09.2010 г.). На 11.09.2009 г. ищецът е бил задържан за 24 часа, продължен с още 48 часа, като е привлечен за обвиняем на 12.09.2009 г. и в досъдебното производство му е била взета мярка за неотклонение “задържане под стража“ за периода 14.09.2009 г. – 27.01.2010 г. (4 месеца и 13 дни), мярката за неотклонение е изменена в „домашен арест” с постановление от 27.01.2010 г. до 23.09.2010 г. (малко под 8 месеца), изменена в „гаранция“. След уточняване на обвиненията срещу ищеца е внесен обвинителен акт за престъпления по чл. 311, ал. 1 НК. Въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания: неудобство, притеснения и несигурност, затруднения да си намери работа, по време на изпълнение на мярката за неотклонение “задържане под стража“, изолация от близките си и това е било така и по време на най-значимите празници пред годината, ограничения при изпълнение на мярката „домашен арест“; засегнати са честта и достойнството му; засегната е професионалната реализация на ищеца, държавен служител – инспектор в МВР от обвиненията за престъпления във връзка с неговата служба; съществено са накърнени честта и достойнството му; преживял е силен стрес и разочарование от правоохранителната система във връзка с оповестяването на случая от медиите (като неоснователно е прието възражението, че П. на Р. Б. не е съпричастна, тъй като тя е органът, под чийто надзор се образува и води наказателното производство). Прието е, че същевременно липсват данни за влошено здравословно състояние по време на престоя в ареста и понастоящем; а наказателното производство е приключило в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, предвид броя на обвиненията и обвиняемите – година и половина за част от повдигнатите обвинения и 4 години с проведената съдебна фаза и упражнен инстанционен контрол. Съгласно неоспореното от страните заключение на комплексната психолого-психиатрична експертиза и показанията на свидетелите, съдът е приел, че липсват основания наказателното производство да се е отразило като изключително тежко стресиращо събитие за ищеца. След преценка на показанията на разпитаните свидетели, като е взел предвид възможната им заинтересованост, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на претърпени от ищеца специфични неимуществени вреди, изразяващи се в силно притеснение, тревожност, стрес, значително намаляване на теглото на ищеца с около 10 кг., изпитваното силно главоболие и повръщане, които сочат на рязък срив в психическото и емоционално състояние, големи финансови затруднения на семейство му за продължителен период от време (включително продажбата на семейния автомобил и теглене на заеми, затрудненията на ищеца при намиране на работа), настъпила коренна промяна на личността – от усмихнат, ведър, общителен, човек с авторитет станал по-умерен, предпазлив, изпитвал страх, притеснение, ограничил контактите си, а и колегите и началниците го отбягвали. Прието е, че в резултат (макар и косвен) от воденото наказателно производство е образувано дисциплинарно производство, ищецът е бил отстранен от длъжност и му е наложено дисциплинарно уволнение, което след влизане в сила на оправдателната присъда, е отменено от съда, като ищецът е възстановен на работа. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид следните обстоятелства: взетата най-тежка мярка за неотклонение “задържане под стража“ за сравнително продължителен период от време; наказателното производство в досъдебната фаза против ищеца е било водено и за две тежки престъпления, за които се е предвиждало наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години до 23.09.2010 г., когато досъдебното производство е частично прекратено по тези обвинения; че обвинението е било за престъпления, които са свързани с професионалната сфера на реализация на ищеца като държавен служител в РУ на МВР, Б. С. на длъжност “полицейски инспектор – V степен“; широкото медийно разгласяване на обвиненията; общият срок на воденото наказателно производство (повече от 4 години със съдебната фаза и инстанционния контрол); чистото съдебно минало и добрите характеристични данни, негативното отражение на наказателното производство върху професионалната кариера и авторитет на ищеца, силното засягане на социалния и професионалния статус и репутацията на ищеца, резкият срив в психическото и емоционално състояние, коренната негативна личностна промяна, изпитваните финансови затруднения на семейството, както и съществуващите обществено-икономически условия на живот към момента на повдигане и поддържане на обвинението, а не към момента на постановяване на решението, а именно в периода 2009 – 2013 г.; обстоятелството, че обвинителният акт против ищеца е внесен само за престъпления по чл. 311, ал. 1 НК, които не са тежки, и че против ищеца не е постановявана осъдителна присъда в нито една съдебна инстанция. Ето защо, въззивният съд е приел, че сумата в размер на 50.000 лева справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди.
За да отхвърли иска за обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че отстраняването от длъжност на ищеца е било при действието на ЗМВР (отм.), който дерогира приложението на общите норми в Закона за държавния служител (респективно не намира приложение чл. 100 ЗДС). Съдът е приел, че съгласно чл. 237 ЗМВР (отм.), при незаконно прекратяване на служебното правоотношение възниква право на обезщетение в размер, изчислен по реда на чл. 239 ЗМВР към момента на прекратяването, за времето на оставане без работа, но за не повече от 6 месеца или на разликата във възнагражденията, поради което въззивният съд е приел, че на ищеца се дължи единствено обезщетение за времето на оставане без работа за не повече от 6 трудови възнаграждения, каквото безспорно е получил и доколкото е налице специална регламентация в ЗМВР (отм.), тя изключва присъждането на обезщетение по общия ред за трудово възнаграждение за времето на отстраняването от длъжност и за обезщетение при оставане без работа, поради незаконно уволнение. Предвид изложеното, съдът е приел, че липсва пряка причинна-следствена връзка (връзката между тях е опосредена /разкъсана/ от образуваното дисциплинарно производство) между претендираните за репариране имуществени вреди от неполученото трудово възнаграждение и воденото наказателно производство против ищеца – служител на МВР, която изключва общия ред за ангажиране на отговорността на държавата.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. В случая не е налице противоречие с приложеното от касатора П. на РБ решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о., с което е прието, че „размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди“.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения материалноправен въпрос, тъй като въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че причинна връзка между неоснователното обвинение и пропуснатото трудово възнаграждение е налице, когато упражнената процесуална принуда препятства търсенето на работа от наказателно преследвания, когато той е уволнен или явяването на наказателно преследвания на работа, когато трудовото (служебното) му правоотношение е прекратено. Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се прилага.
При този изход на делото разноски не се дължат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 137/14.07.2017 на Пловдивския апелативен съд по гр. д. № 331/2017.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.