6
определение по гр.д.№ 2825 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
София, 19.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2825 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д. срещу решение № 597 от 15.03.2017 г. по в.гр.д.№ 4738 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, X. състав, с което е отменено решение от 21.03.2016 г. по гр.д.№ 792 от 2014 г. на Софийския градски съд и вместо него е постановено ново решение за приемане за установено по отношение на Д. Г. Д., че бившата му съпруга Р. К. Д. е едноличен собственик на основание чл.23, ал.1 СК поради трансформация на лично имущество на следния недвижим имот: апартамент № 9, находящ се в [населено място], м.“П.-Б.“, [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 88,10 кв.м., състоящ се от две спални, кухня, дневна, сервизно помещение, две тераси, антре, ведно с прилежащото му мазе № 4 със застроена площ от 3,85 кв.м. и 6,33 % ид.ч. от общите части на сградата и на правото на строеж върху мястото, както и 2,16 % ид.ч. от правото на собственост върху дворното място, цялото с площ от 2 385 кв.м., с неуредени сметки по регулация за 30 кв.м., съставляващо парцел XX-30,9,8 в кв.215 по плана на [населено място], м. „П.-Б.“.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените плавила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване по същество се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на посочена от касатора практика на ВКС /т.12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 133 от 28.10.2014 г. по т.д.№ 2675 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 34 от 27.04.2016 г. по гр.д.№ 516 от 2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 1006 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. и др./ по следните правни въпроси, посочени от касатора и уточнени от съда както следва:
1. Представлява ли извънсъдебно признание издаденото от нотариус удостоверение, че в регистъра му е вписана декларация от ответника, в която се съдържа признание затова, че закупеният по време на брака имот е заплатен с изцяло лични средства на ищцата ?
2. Длъжен ли е съдът да прецени направено от страната извънсъдебно признание в съвкупност с всички събрани по делото доказателства ?
3. Дали оспорването на иска и на представеното удостоверение на нотариуса представлява оттегляне на направеното от ответника извънсъдебно признание ?
4. Оборена ли е презумпцията по чл.19, ал.3 СК от 1985 г./отм./, когато по делото е било безспорно установено, че съпрузите са продали имот в режим на СИО и със средствата от продажбата е заплатена част от стойността на процесния имот и когато по време на закупуването на процесния имот съпрузите са живели заедно в семейно жилище, собственост на ответника, като в този период ответникът е работел и е издържал семейството ?
5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост ?
6. Ако по делото има доказателства, в които се съдържат различни противоречиви становища на страните, длъжен ли е съдът в решението си да изложи съображения кое от доказателствата /писмени и гласни/ възприема и защо ?
7. Достатъчно ли е да са налице твърдения на другата страна, за да се приеме, че е оспорена достоверността на свидетелските показания ?
Освен това, според касатора, произнасянето на ВКС по поставените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
В писмен отговор от 05.07.2017 г. ответницата по жалбата Р. К. Д. оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат в размер на 5 000 лв.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови решението за уважаване на предявения от Р. К. Д. срещу Д. Г. Д. установителен иск за собственост върху придобит по време на брака им апартамент на основание чл.21, ал.1 СК от 1985 г./отм./, /неправилно посочен от съда чл.23, ал.1 СК от 2009 г./, въззивният съд е приел, че за доказване на трансформацията на лични средства при придобиването на имот по време на брака са допустими всички доказателствени средства. Такова допустимо доказателствено средство било представеният от ищцата препис от удостоверение рег. № 4527 от 15.02.2008 г., издадено от нотариус Р.Я., с район на действие СРС, от съдържанието на което се установявало, че в общия регистър на този нотариус е вписана декларация на ответника Д. Г. Д., с която е декларирал, че процесният имот е закупен със средства на Р. Д.. Приел е, че ответникът не е оспорил верността и автентичността на тази декларация, поради което е преклудирана възможността му да иска откриване на нарочно производство по чл.193, ал.1 ГПК след представяне на заверения препис от документа /ответникът само е възразил, че декларацията представлява свидетелско показание, дадено в писмена форма и е отправил искане по чл.183 ГПК да бъде задължена насрещната страна да представи нейния оригинал/. Съдът е приел, че представеното удостоверение от нотариуса представлява официален документ, който е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, поради което обвързва съда с материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти- че на 06.10.1999 г. в общия регистър на нотариус Б.Я. е вписана декларация от Д. Г. Д. с посоченото в удостоверението съдържание. Самата декларация на Д. представлявала частен документ, с който нейния издател удостоверявал неизгодни за себе си факти, поради което имала силата на извънсъдебно признание и важала срещу своя издател. Тази декларация не била случаен, а нарочен документ, съставен с доказателствена цел и като такава установявала в условията на пълно и главно доказване твърдението на Р. Д. за пълна трансформация на лично имущество в придобиването на жилищния имот, което от своя страна опровергавало законовата презумпция за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването на имота.
Дори и да се приемело, че декларацията прави само вероятно твърдението на ищцата за пълна трансформация, поради което за пълното му доказване е необходимо да бъдат ангажирани и допълнителни доказателства, съдът пак е приел, че това твърдение на ищцата е доказано от останалите събрани по делото доказателства- нотариален акт № 57 от 04.07.1994 г. и свидетелските показания на В. Г. и С. С..
Не са налице посочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86 от 2017 г./ за допускане на касационно обжалване на горепосоченото решение по поставените въпроси:
1. Първият поставен въпрос /представлява ли извънсъдебно признание издаденото от нотариус удостоверение, че в регистъра му е вписана декларация от ответника, в която се съдържа признание затова, че закупеният по време на брака имот е заплатен с изцяло лични средства на ищцата/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: Въззивният съд не е приел, че удостоверението на нотариуса за вписване в регистъра му на декларацията на ответника Д. Д. представлява извънсъдебно признание на Д., а че това удостоверение на нотариуса е официален документ, който е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, поради което обвързва съда с материална доказателствена сила относно удостоверените в него факти- че на 06.10.1999 г. в общия регистър на нотариус Б.Я. е вписана декларация от Д. Г. Д. с посоченото в удостоверението съдържание. Същевременно касаторът не е посочил задължителна или незадължителна съдебна практика по този въпрос, на която обжалваното решение да противоречи. Посоченото решение № 133 от 28.10.2014 г. по т.д.№ 2675 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о. не дава отговор на поставения въпрос, а е постановено по друг процесуалноправен въпрос: дали извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти представлява доказателство, което трябва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото. Касаторът не е обосновал и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване: не е посочил с приложението на коя правна норма е свързан този въпрос, в какво се изразява непълнотата или неяснотата на тази норма и ако има съдебна практика по приложението на тази норма- кои промени в законодателството или в обществените условия налагат промяната на установената съдебна практика.
2. Вторият поставен въпрос /длъжен ли е съдът да прецени направено от страната извънсъдебно признание в съвкупност с всички събрани по делото доказателства/ също не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил крайния извод на съда за основателност на иска. Действително, в противоречие с приетото в посоченото от касатора решение № 133 от 28.10.2014 г. по т.д.№ 2675 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, въззивният съд е приел, че декларацията на Д. Д. установява в условията на пълно и главно доказване твърдението на ищцата за пълна трансформация на лични средства в придобиването на процесния апартамент. Същевременно обаче съдът е изложил и евентуални мотиви за основателността на претенцията на Р. Д. за пълна трансформация- приел, е че дори да се приеме, че декларацията на Д. Д. прави твърдението на Д. за пълна трансформация на лични средства в придобиването на апартамента само вероятно, то това твърдение е напълно доказано от останалите събрани по делото доказателства. Поради това няма основание за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос.
3. Третият поставен въпрос /дали оспорването на иска и на представеното удостоверение на нотариуса представлява оттегляне на направеното от ответника извънсъдебно признание/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Въззивният съд въобще не се е произнасял по въпроса дали оспорването на иска представлява оттегляне на извънсъдебното признание на ответника. Освен това, съдът не е основал решението си само на съдържащото се в декларацията признание на ответника, а и на останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства за вложените в закупуването на процесния апартамент лични средства на ищцата. Не на последно място, касаторът нито е посочил съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи по този въпрос, нито е обосновавал основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
4. Четвъртият поставен въпрос /оборена ли е презумпцията по чл.19, ал.3 СК от 1985 г./отм./, когато по делото е било безспорно установено, че съпрузите са продали имот в режим на СИО и със средствата от продажбата е заплатена част от стойността на процесния имот и когато по време на закупуването на процесния имот съпрузите са живели заедно в семейно жилище, собственост на ответника, като в този период ответникът е работел и е издържал семейството/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос касае фактическа обстановка, различна от приетата за установена по делото. Въззивният съд не е приел за установено, че бившите съпрузите са вложили в закупуването на процесния апартамент придобити по време на брака средства от трудово възнаграждение и средствата от продадения по време на брака им апартамент- СИО. Напротив, приел е, че за закупуването на процесния апартамент са били вложени само лични средства на ищцата /средствата, получени от продажбата на личен имот на ищцата, обективирана в нотариален акт № 57, том L., нот.д.№ 15300 от 04.07.1994 г. и други средства, дарени на ищцата от родителите й, според показанията на свидетелката С.С./, а средствата от продажбата на апартамента- СИО, обективирана в нотариален акт № 52, том L., нот.д.№ 15295 от 04.07.1994 г., не са били вложени в закупуването на процесния апартамент /според показанията на свидетелката В.Г./.
Приетото от съда се основава на събраните по делото писмени и гласни доказателства и по-конкретно на показанията на свидетелите: Свидетелката В. Г. /сестра на ищцата/ свидетелства затова, че парите от продажбата на имота- СИО, обективирана в нотариален акт № 52 от 04.07.1994 г., не били вложени в закупуването на процесния апартамент, а двамата съпрузи просто си разделили парите от тази продажба. Както свидетелката Г., така и свидетелите Г. И. и С. С. /майка на ищцата/ свидетелстват затова, че ответникът Д. Д. не е участвал в закупуването на процесния апартамент. Свидетелката С. освен това твърди, че тя и съпругът й са дарили на ищцата останалата част от необходимите за закупуването на процесния апартамент парични средства. Другият разпитан по делото свидетел А. А. е свидетелствал затова, че всеки от двамата бивши съпрузи имал по една гарсониера, която продал, за да осигури средства за първоначалната вноска за закупуването на процесния апартамент. Неговите показания обаче се опровергават от събраните по делото доказателства: от нотариален акт № 57 от 04.07.1994 г. е видно, че ищцата действително е имала апартамент лична собственост, който е продала непосредствено преди закупуване на процесния апартамент, но от нотариален акт № 52 от 04.07.1994 г. е видно, че вторият продаден апартамент е бил съпружеска имуществена общност на двамата съпрузи, а не индивидуална собственост на Д. Д., както твърди свидетелят А., а от показанията на другите свидетели се установява, както че получената от продажбата на апартамента- СИО парична сума не е била внесена за закупуването на процесния апартамент, така и че всички вложени в закупуването на процесния апартамент парични средства са били лични на ищцата.
5, 6. По петия и шестия поставени процесуалноправни въпроси /длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост; ако по делото има доказателства, в които се съдържат различни противоречиви становища на страните, длъжен ли е съдът в решението си да изложи съображения кое от доказателствата /писмени и гласни/ възприема и защо/ обжалваното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС- решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр.д.№ 1006 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства, ясно и точно е изложил върху кои от тях основава приетата от него за установена фактическа обстановка, извършил е проверка за достоверността на тези доказателства и се е мотивирал на кои от тях вярва и счита за достоверни.
7. По седмия поставен правен въпрос /достатъчно ли е да са налице твърдения на другата страна, за да се приеме, че е оспорена достоверността на свидетелските показания/ касаторът не е посочил задължителна или незадължителна съдебна практика, на която обжалваното решение да противоречи. Не е обосновал и искането си за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос: не е посочил с приложението на коя правна норма е свързан този въпрос, в какво се изразява непълнотата или неяснотата на тази норма и ако има съдебна практика по приложението на тази норма- кои промени в законодателството или в обществените условия налагат промяната на установената съдебна практика. Предвид на това не са налице специалните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по този въпрос.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 5 000 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 597 от 15.03.2017 г. по в.гр.д.№ 4738 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, X. състав.
ОСЪЖДА Д. Г. Д. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв.Д. Х. да заплати на Р. К. Д. със съдебен адрес: [населено място], [улица], чрез адв.А. Т. на основание чл.78 ГПК сумата 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.