1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
гр.София, 19.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3944/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Б. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 103 от 05.07.2017 г. по гр.д.№ 222/ 2017 г. в частта му, в която след като частично е отменено и частично е потвърдено решение на Разградски окръжен съд по гр.д.№ 87/ 2016 г. жалбоподателят е осъден да заплати на М. И. В. дължимите по договор за аренда на земеделска земя арендни вноски за стопанската 2014 г. – 2015 г. в размер 16 909,76 лв със законната лихва върху тази сума от 26.03.2016 г. и с мораторна лихва 1 110,76 лв за период 01.01.2016 г. – 28.03.2016 г., а за стопанската 2015 – 2016 г. в размер 6 161,85 лв (пропорционално за срока на действие на договора – от 01.10.2015 г. до 11.02.2016 г.) със законната лихва от 01.01.2017 г., както и разноски по делото.
С обжалваното въззивно решение са уважени частично искове, предявени от П. Д. Д. против Н. Б. Д. и са отхвърлени частично предявените от П. Д. Д. и М. И. В. против Н. Б. Д. претенции. В тези му части решението не е обжалвано, валидно е и е влязло в сила от 18.08.2017 г.
Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправните въпроси „Възможно ли е прекратяване на срочен договор за аренда с едностранно волеизявление от арендодателя, без развалянето да се осъществи по исков ред?” и „Неизпълнението на арендодателя по договор за аренда за спокойно ползване на арендованите земи от арендатора представлява ли неизпълнение на договора и той неизправна страна ли е по него, за периода на неизпълнение на това задължение арендатора дължи ли наемно плащане?”. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната страна М. И. В. оспорва жалбата като поддържа, че по първия от поставените въпроси даденото от въззивния съд разрешение съответства на задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 2/ 20.07.2017 г., ОСГТК, ВКС, а вторият въпрос не е разрешен от въззивния съд, тъй като не е установено неизпълнение на задълженията на арендодателя в срока на действие на договора. Моли касационно обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения за неоснователност на подадената жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за аренда на земеделска земя с нотариална заверка на подписите от 30.07.2014 г., с който ищцата М. В. и други лица предоставят на ответника Н. Д. за временно ползване за срок от 6 стопански години техни собствени земеделски недвижими имоти срещу задължение за плащане на цена от 80 лв на декар за всяка стопанска година. Плащането е било дължимо до 31 декември на съответната година. Арендната вноска не е била платима авансово и за стопанската 2014 – 2015 г. е била дължима към 31.12.2015 г., но не е платена от ответника. С нотариална покана от 11.02.2016 г., връчена на същата дата, арендодателите уведомили арендатора, че поради неплащане на вноската прекратяват договора помежду им считано от датата на получаване на поканата. До този момент арендаторът е ползвал спокойно и необезпокоявано земеделските земи – предмет на договора. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че арендодателите (в частност ищцата В.) се явяват изправна страна по договора за срока на действието му (до 11.02.2016 г.), като са изпълнили основното си задължение да предадат посочените в него имоти на арендатора и да обезпечат необезпокояваното им ползване. Доводите на ответника, че впоследствие спокойното ползване било смутено, съдът намерил за ирелевантни, тъй като исковият период е до 11.02.2016 г., а до този момент ответникът не твърди никакви факти, които да съставляват неизпълнение на договора от страна на ищцата. Същевременно той не е ангажирал доказателства, че е заплатил дължимата арендна вноска за стопанската 2014 – 2015 г. и за арендодателите е възникнало потестативно право да развалят договора поради неизпълнение. Съдът посочил, че договори за аренда, сключени за срок до 10 години, подлежат на разваляне извънсъдебно и отхвърлил доводите на ответника, че това е възможно само по съдебен ред, след което уважил исковете за реално изпълнение и за обезщетение за забава.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция, вторият поставен от касатора правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът не е обсъждал представлява ли основание за освобождаване на арендатора от задължението за арендно плащане неизпълнението на задължението на арендодателя да осигури спокойното ползване на арендованите земи, защото не е установил такова неизпълнение. Напротив, съдът изрично е посочил в акта си, че за срока на действие на договора (а това е и исковият период) ответникът не твърди неизпълнение на договора, нито такова се установява от доказателствата по делото. Фактическите констатации на въззивния съд не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. В това производство се контролират само правните му разрешения, но при установените факти. Щом от фактическа страна инстанцията по същество не е установила факта „неизпълнение”, питането какво би било правното значение на този факт, е неотносимо към акта й по съществото на спора.
Въпросът може ли срочен договор за аренда да бъде прекратен с едностранно волеизявление от арендодателя при неплащане на арендната вноска е обуславящ, въззивният съд го е разрешил, като е отговорил положително. Даденото разрешение обаче не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд (определение № 257/ 13.05.2015 г. по ч.т.д.№ 67/ 2015 г., I т.о., ВКС, така и в мотивите на тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк.д.№ 2/ 2015 г., ОСГТК, ВКС, т.1). Според тази практика, при неизпълнение на задължението за плащане на арендната вноска договорът за аренда се прекратява по общия ред, освен ако е сключен за срок по-дълъг от 10 години. Същото е прието в обжалваното решение, поради което не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК (редакция преди измененията ДВ бр.86/ 2017 г., съгласно пар. 74 ПЗР ЗИДГПК).
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 103 от 05.07.2017 г. по гр.д.№ 222/ 2017 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: