1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 135
гр.София, 19.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3917/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. С., А. В. Б., Д. С. К., К. С. П., М. Н. С. – Р., Н. Б. Т., М. Н. Д., Е. Н. К., В. Г. Е. и Г. Г. Ш. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 743 от 14.06.2017 г. по гр.д.№ 1225/ 2017 г., с което е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д.№ 6274/ 2015 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касаторите против Асеновградски районен съд искове, квалифицирани по чл.49 вр. чл.45 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 10 000 лв (частичен иск от вземане в общ размер 1 000 000 лв) – обезщетение за вреди, търпени поради нарушаване на правото им от разглеждане и решаване в разумен срок на гр.д.№ 696/ 2010 г. по описа на Асеновградски районен съд.
Касаторите повдигат като основание за допускане на касационното обжалване материалноправния въпрос „Налице ли е хипотеза на бавно правосъдие в случай, при който съдебното производство, образувано по предявен пред Районен съд установителен иск за установяване на факт е продължило повече от една година (в конкретния казус повече от петнадесет месеца) поради което не е било възможно за ищеца предявения установителен иск да се ползва от съдебното решение, с което е установен искания факт, тъй като е изтекъл едногодишният преклузивен срок по чл.240 АПК”. Считат, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна А. р. с. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на Г. В. Ш. и в това си качество са претендирали обезщетение по чл.10в ал.1 т.2 ЗСПЗЗ. Със заповед на министъра на земеделието и храните от 24.11.2008 г. искането им е отхвърлено по съображения, че наследодателят на ищците не е подписал Декларация за изселване от бежанец или изселен и Молба за ликвидиране на бежанец или изселен, на които те са основавали претенцията си за обезщетение по чл.10в ЗСПЗЗ. С решение на Върховния административен съд по адм.д.№ 3215/ 2009 г., в сила от 01.02.2010 г., жалбата на ищците срещу заповедта от 24.11.2008 г. е отхвърлена като неоснователна. Съдът е намерил административния акт за правилен и законосъобразен, тъй като в Декларацията и Молбата няма подпис на Г. Ш., а този пропуск не може да бъде преодолян със заверката на тези документи от кмета на общината. На 03.05.2010 г. ищците предявили пред Асеновградски районен съд иск против кмета на [община] с претенция да се установи, че волеизявленията в Декларацията и Молбата изхождат от наследодателя им Г. Ш.. По исковата молба е образувано гр.д.№ 696/ 2010 г. по описа на Асеновградски районен съд, по което съдът е процедирал в рамките на законоустановените срокове и е провел две съдебни заседания, преди да го обяви за решаване. В срока за постановяване на решението съдът отменил хода по същество и прекратил производството по делото, като счел иска за недопустим. Ищците обжалвали това определение и то било потвърдено от въззивната, но отменено от касационната инстанция. Незабавно след това районният съд насрочил делото, провел устните състезания и решил спора, като уважил иска. По този начин съдебното производство приключило за 15 месеца. Въз основа на влязлото в сила решение по гр.д.№ 696/ 2010 г. на Асеновградски районен съд ищците поискали от Върховния административен съд да отмени влязлото в сила съдебно решение, което потвърждава заповедта за отказ да бъдат обезщетени на основание чл.10в ЗСПЗЗ, но производството по молбата им за отмяна било прекратено предвид подаването й след изтичане на преклузивния срок по чл.240 АПК.
При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че за ищците не е възникнало правото да претендират обезщетение от нарушаване на правото им за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Посочил, че основанието на иска е в разпоредбата на чл.49 ЗЗД, тъй като новата норма на чл.2б ЗОДОВ действа занапред и не е била в сила към датата на приключване на производството по гр.д.№ 696/ 2010 г. на Асеновградски районен съд. Предпоставките за възникване на гаранционно обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД са виновно и противоправно поведение на извършителя на възложена от ответника работа, което е причинило вреди. Окръжният съд посочил, че в случая тези предпоставки не са налице, тъй като действията на съдията – докладчик, разгледал спора по гр.д.№ 696/ 2010 г. на Асеновградски районен съд не са нито противоправни, нито виновни. Делото е разгледано в рамките на предвидените в процесуалния закон срокове, преценката за допустимост на иска е част от свободното съдийско убеждение, а след отменяването на определението за прекратяване на производството, първоинстанционният съд е постановил решение в законния срок. Продължителността на производството е обусловена от обективни причини, а не от бездействието на съдията, разгледал спора. Няма и причинна връзка между поведението му и твърдяните вреди, тъй като не съществува сигурност, че при подаване на молбата за отмяна на влязлото в сила решение на Върховния административен съд по адм.д.№ 3215/ 2009 г. в срок тя е щяла да бъде уважена, нито пък че с последващо решение на Върховния административен съд е щял да уважи жалбата срещу отказа за обезщетяване на ищците. Не са доказани и настъпили вреди, тъй като такива за ищците биха били налице само ако имат право на обезщетение по чл.10в ал.1 т.2 ЗСПЗЗ, а фактите, при които това право би възникнало, не са установени в производството.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, поставеният от жалбоподателите правен въпрос не обуславя обжалваното решение. Съдът по същество е формирал правни изводи, според които правото по чл.49 ЗЗД не е възникнало поради липса на виновно и противоправно поведение на извършителя на работата, поради липса на причинна връзка между неговото поведение и твърдяните вреди, както и поради недоказаност на вредите. По отношение на тези му изводи правни въпроси не са формулирани, а въпросът налице ли е хипотеза на бавно правосъдие при продължителност на съдебно исково гражданско производство от 15 месеца, не релевантен за решаващите изводи на инстанцията по същество.
По необуславящ материалноправен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 743 от 14.06.2017 г. по гр.д.№ 1225/ 2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: