О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 123
гр. София, 21.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4436 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК вр. с пар. 74 ПЗР към ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 27. 10. 2017г..
Образувано е по касационна жалба на Н. С. Д. и К. П. Д., чрез пълномощник адв. З. Л., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ап. 4, стая 22, срещу решение № 1129 от 03. 07. 2017г. по в. гр. дело № 770/2017г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 237/20. 01. 2017г. по гр. дело № 3363/2014г. на Варненски районен съд, VІІІ-ми състав, с което е отхвърлен предявеният от касаторите – ищци срещу ответника А. М. Н. частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 500 лв., съставляваща част от задължение в размер на 73 049.82 лв., представляващо непогасен остатък от цената по договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №16, том VI, рег.№ 15149, дело №940/23.12.2009г. на Нотариус с рег.№194 в Р., ведно със законната лихва върху частичното вземане, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. С горепосочените първоинстанционно и въззивно решения е реализирана и отговорността на ищците за съдебни разноски в размер на 1 000 лв. за всяка от двете съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторите – ищци поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК релевират основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/. “Какви са правомощията /правозадълженията/ на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато прецени, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно щом докладът на ДОС се е оказал непълен от гледна точка на възприемането като налична на уговорка в полза на трето лице, основана на чл. 22 ЗЗД?“, по който сочат противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; 2/. „При ясно и непоколебимо заявено и от страна на въззивника, и от страна на въззиваемия отричане на наличието на уговорка в полза на трето лице, на такава за встъпване в дълг или за учредяване на всякаква форма на солидарна отговорност спрямо [фирма], има ли право въззивният съд въобще да тълкува клаузата за начина на плащане на цената, та камо ли в обратния на изявеното от страните смисъл?“; 3/. „Може ли при липсата в текста на един договор на сродни думи на „встъпване“ или „полза“, приложението на тези институти да бъде въведено по пътя на тълкуването или такива думи трябва да бъдат изрично употребени в текста на договора?“, по които два въпроса навеждат твърдения за допуснато от въззивния съд нарушение на критериите на чл. 20 ЗЗД при изясняване точния смисъл на договорните клаузи в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, а именно: решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 40 от 13.05.2010г. по т.д. № 566/2009г., ВКС, ТК, решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ВКС, II т.о.; 4/. „ВОС е отхвърлил възможността на един уговорител да отмени уговорка по чл. 22 ЗЗД, ал. 1 ЗЗД чрез изявление до обещателя, достигнало при последния чрез връчване на въззивната жалба. Дали такава едностранна отмяна е допустима след издаването на първоинстанционното решение, ако бенефициерът не е поискал да се ползва от уговорката в негова полза и ако е допустима, кой е последният момент, в който въззивният съд може да бъде сезиран с такова материалноправно изявление?“, по който сочат наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да излагат конкретни обстоятелства; 5/. „Допустимо ли е по принцип плащането на цена по нотариален акт за покупко-продажба да бъде уговорено в полза на трето лице? Какво получават тогава продавачите и не придобива ли договорът характер на дарение от тяхна гледна точка – дават без да получават? Ако е допустимо плащането на цена по нотариален акт за покупко-продажба да бъде уговорено в полза на трето лице, то тогава при неизпълнение на купувача-промитент на задължението му за заплащането и, лишени ли са продавачите от правото да искат изпълнение по реда на чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД- чрез реално изпълнение; Ако продавачите-уговорители са лишени от право на иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, това по силата на коя правна норма става и не съставлява ли недопустим предварителен отказ от право на иск?“, по който навеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без излагане на конкретни обстоятелства; 6/. „Ако отмяната на уговорката в полза на трето лице е направена от стипулантите-продавачи с въззивната жалба, следва ли ефектът от тяхното едностранно изявление да се зачита за нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 от ГПК и ако да, длъжен ли е въззивният съд да възприеме и приложи тази отмяна?“ и 7/ „Обвързан ли е въззивният съд с редовно упражнено пред него потестативно право по чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД?“, по които последни два въпроса отново релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излагат конкретни обстоятелства.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – А. М. Н. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Не са налице обаче общото и допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел, че между ищците като продавачи и ответника като купувач на 23.12.2009г. е сключен договор за продажба на недвижим имот, а именно: магазин за авточасти, представляващ самостоятелен обект, разположен на първи етаж в жилищна сграда в [населено място],[жк], [улица], обективиран в нотариален акт № 16, том VI, рег.№ 15149, дело № 940/23.12.2009г. на Нотариус с рег.№ 194 и че съобразно уговорките в договора страните са постигнали съгласие цената да бъде заплатена от купувача на третото лице [фирма], за погасяване на отпуснатия от последната на продавачите ипотечен кредит по договор за кредит №17/8715352 от 18.11.2004г., обезпечен с ипотека върху процесния магазин за авточасти, изменен с анекс №1, със срок на погасяване от 330 месеца, с общ размер на задължението от 88 400лв., платимо съгласно погасителния план към договора за ипотечен кредит, като към сключване на договора за продажба дължимата по кредита сума е в размер на 85 261.71лв..
Варненски окръжен съд е счел за установено, че по процесния договор за кредит към 18. 04. 2012г., поради допуснато просрочие от ответника при погасяването на задължението към 03. 10. 2011г., банката е превърнала кредита в предсрочно изискуем и въз основа на подадено на 18.04.2012г. от нея заявление са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, пораждащи задължение за ищците да заплатят, както следва: сумата от 84 297.41лв., представляваща главница по договор за кредит от 18.11.2004г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 18.04.2012г. до окончателното ? изплащане; сумата 4 981.51лв., представляваща договорна лихва за периода 29.09.2011г.-18.04.2012г. и сумата от 2 283.54лв., представляваща наказателна лихва за периода 03.10.2011г.-18.04.2012г., както и че въз основа на посочения изпълнителен лист е образувано изп. дело № 20137120400242, по което процесният имот – ипотекиран в полза на банката по отпуснатия на ищците ипотечен кредит, е обявен на публична продан, която не е приключила. Анализирайки заключението на приетата СчСЕ, въззивният съд е намерил, че към 03.10.2011г. дължимата сума по процесния договор за кредит е общо 91 562.46лв., от които 84 297.41лв. – главница, 4 981.51лв. – редовна лихва и 2 283.54лв. – наказателна лихва, както и че извършените плащания от ответника чрез превеждане на парични суми по кредитната сметка на ищците при банката – кредитодател на ищците и ипотекарен кредитор, през периода 01. 01. 2010г. – 30. 06. 2011г. възлиза на 12 212. 96 лв..
Варненски окръжен съд заключава, че клаузата по сключения между страните договор за продажба на недвижим имот за поемане от ответника-купувач на задължение за плащане на продажната цена има белезите на договор за заместване в дълг по смисъла на чл. 102 ЗЗД, като страните са се съгласили ответникът да замести ищците като длъжници на кредитора [фирма] по договор за кредит, обезпечен с ипотека върху процесния недвижим имот, но понеже това съглашение е извършено без участие на банката – кредитор, която не го е одобрила впоследствие, то няма действие спрямо кредитора – [фирма]. Затова пък има характер на встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 ЗЗД, което по съществото си е договор в полза на трето лице /чл. 21 ЗЗД/. Счел е, че по този договор продавачите /уговорители/ могат да искат от купувача /обещател/ реално изпълнение на обещаното, но предмет на притезанието им не може да е онова, което обещателят дължи на третото лице – кредитора [фирма] /бенефициер/. Затова, предявявайки притезанието си пред съд, уговорителите не могат да искат присъждане на дължимата от обещателя престация, респ. плащане на месечните погасителни вноски по догора за кредит за себе си, а само за бенефициера – банката. Намирайки, че в настоящия случай ищците претендират плащане от ответника на дължимите на третото лице – [фирма] парични суми, а не реално изпълнение на поетото към тях задължение от ответника – купувач да изпълнява дълга им по ипотечния кредит към банката – кредитодател, въззивният съд е счел предявеният частичен иск за неоснователен, потвърждавайки първоинстанционното решение.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Формулираните от ищците горепосочени въпроси не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване в горепосочения смисъл и това е достатъчно основание, за да не бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Решаващите правни изводи на Варненски окръжен съд са, че по предявения от ищците иск за реално изпълнение на договорното задължение на ответника – купувач по процесния договор за продажба на недвижим имот, продавачите – ищци не могат да искат заплащане на договорената продажна цена на тях самите. Това е така, тъй като ответникът – купувач по процесния договор е поел задължение да плати цялата цена на имота чрез погасяване на отпуснатия на продавачите – ищци ипотечен кредит директно на кредитодателя /третото лице „Банка Д.“/ съгласно погасителния план към договора за кредит, предвиждащ месечни анюитетни вноски с определен падеж, и такъв би следвало да е предметът на иска на продавачите за реално изпълнение на задължението на купувача за заплащане на цената по договора. Направените от въззивния извод изводи за правната природа на поетото от ответника задължение досежно продажната цена по процесния договор / встъпване в дълг и договор в полза на трето лице/ са допълнителни и по никакъв начин не са обуславящи за горепосочените решаващи мотиви в атакуваното въззивно решение за отхвърляне на предявения частичен иск. Всички наведени от касаторите въпроси, освен че са относими към правилността на въззивното решение, а не към основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, засягат единствено и само проблематиката на правните категории „встъпване в дълг“ и „договаряне в полза на трето лице“ в техните процесуалноправни и материалноправни аспекти, а те не са от значение за крайния изход на конкретния правен спор. Каква е правната характеристика на поетото от ответника задължение да плати договорената продажна цена чрез погасяване на дълга на продавачите по договор за ипотечен кредит, сключен между продавачите и трето лице, по погасителния план по договора за кредит, е ирелевантно по делото, имащо за предмет реалното изпълнение на това задължение на третото лице – кредитодател, останало непроменено поради липсата на съгласие за това между страните по процесния договор за продажба /вж. решение № 158 от 19.06.2015 г. по гр. д. № 6479/2014г. на ВКС, Четвърто г.о./.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника сумата 1 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС, платен съгласно договор за правна защита и съдействие от 27. 09. 2017г., приложен към отговора на касационната жалба.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1129 от 03. 07. 2017г. по в. гр. дело № 770/2017г. на Варненски окръжен съд, гражданско отделение,.
ОСЪЖДА Н. С. Д., ЕГН: [ЕГН] и К. П. Д., ЕГН: [ЕГН], да заплатят на А. М. Н., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 000 лв. /хиляда лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.