2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 145
гр. София, 21.02.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4106 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Г. И. против решение № 1183/10.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 1087/2017 г. от състав на Окръжен съд – Варна.
Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.415 ГПК вр. чл.222, ал.3 КТ /както е квалифициран от съда/ е неоснователен и е потвърдил решението на първоинстанционния съд, постановено в този смисъл.
Съдът е приел, че Съгласно разпоредбата на чл.17 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включват основната работна заплата за отработеното време, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер, допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от КТ, възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 от КТ, възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ, възнаграждението по чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ. Допълнителното възнаграждение, което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Поради това и целевите награди и премиите, предназначени да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер и не са елемент от брутното трудово възнаграждение по см. на чл.17 от Наредбата. В случая, съдът е приел, че съгласно посоченото в заключението на в.л. основание за плащане на допълнителното възнаграждение по т.26 от фиша за м.ноември 2015г. е възнаграждение, което е обусловено от преценката на работодателя за качеството, срочността и в необходимия обем работа, поради което и не може да се приеме, че е възнаграждение с постоянен характер. В тази връзка съдът е приел за недоказани са твърденията на ищеца, че въпросното допълнително възнаграждение съставлява част от основната заплата по см. на чл.3 от НСОРЗ съобразно прилаганата система за заплащане на труда. Посочено е, че по делото не са ангажирани доказателства, че в предприятието е въведена и т.нар. „акордна“ система за определяне на трудовото възнаграждение, т.е. според изработеното. Подобни уговорки не могат да се изведат от клаузите на индивидуалния трудов договор, доколкото визираното в т.7.1 от него месечно допълнително премиране препраща към вътрешни правила за формиране на работната заплата, а тези правила не са представени като доказателства по делото, като е посочено, че в тежест на ищеца е да докаже основанието и размера на елементите от Б., съобразно които основава размера на вземането си по чл.222 ал.3 КТ.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Сочения правен въпрос е, длъжен ли е съдът да обсъди с мотиви към решението доказателствата по всички правнорелевантни факти. Сочат се решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебни практика, в които е даден положителен отговор на този процесуалноправен въпрос.
Съдът не е отрекъл това свое задължение, като обосновката на въпроса касае позоваването от страна на ищеца /въззивник/ на вътрешните правила за работната заплата при ответника, като се правят фактически и правни изводи, различни от тези на въззивния съд, на отново и само на база тези правила. Съдът е приел, че тези правила не са представени по делото като доказателства, като е обосновал своя извод относно неоснователността на иска и на доводите на ищеца на база доказателствената тежест в тази насока, поради което така поставен, процесуалноправния въпрос е разрешен от съда, но при липса на соченото противоречие.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.
От ответника по касационната жалба се претендират съдебни разноски за това производство, но по делото липсват данни такива да са сторени.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1183/10.07.2017 г., постановено по гр.д.№ 1087/2017 г. от състав на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.