2
определение по гр.д.№ 2949 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 83
София, 22.02. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2949 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на В. А. К. срещу решение № 185 от 27.04.2017 г. по в.гр.д.№ 133 от 2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, II въззивен състав, с което е потвърдено решение № 734 от 05.12.2016 г. по гр.д.№ 342 от 2016 г. на Районен съд- Пещера за уважаване на предявените от П. А. К. срещу В. А. К. искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.109 ЗС: за признаване по отношение на В. А. К., че П. А. К. е собственик на основание давностно владение на стая и тераса с площ от 34 кв.м., представляващи пристройка към първи редовен жилищен етаж на сграда, находяща се в дворно място в [населено място], [улица], представляващо имот с идентификатор 56277.502.524 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-14 от 20.06.2014 г. на Изпълнителния директор на АГКК и за осъждане на В. Коралиев да събори зазиданите два входа в приземния етаж на същата жилищна сграда.
В касационната жалба се твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на посочена от касатора задължителна и незадължителна практика на ВКС /решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 1660 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 277 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1067 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 803 от 21.10.1994 г. по гр.д.№ 662 от 1994 г. на ВС, I г.о., Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 1492 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/ по следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши своя преценка на всички доказателства и да направи собствени правни изводи по всички възражения и доводи на страните ?
2. Възможно ли е владението на самостоятелен обект в сграда да се установи със съгласието на собственика по чл.92 ЗС ?
3. При позоваване на придобивна давност, от кой момент владелецът придобива собствеността- от момента на изтичане на давностния срок или от момента на позоваването на давността ?
4. Възможно ли е владението да се осъществи чрез друго лице, което има качеството на държател ?
5. Намира ли приложение презумпцията на чл.69 ЗС, когато фактическата власт върху имота е установена като държане ?
6. Извършването на ремонтни работи, полагането на грижи за имота, заключването на входната врата търпими действия ли са и същите дават ли вещни права на ищеца по отношение на процесния имот ?
7. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците на общо основание, когато съсобствеността помежду им произтича от юридическия факт на наследяването ?
Освен това, касаторът моли касационното обжалване по тези въпроси да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК- поради значението на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата П. А. К не взема становище по нея.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът П. А. К. е собственик на първи етаж от къщата, находяща се в [населено място], [улица], а ответникът В. А. К.- на втория етаж от тази къща. Същите са придобили правото си на собственост върху тези етажи от сградата на основание съдебна спогодба по гр.д.№ 18 от 1997 г. на РС- Пещера. Приел е за безспорно установено, че спорната пристройка /стая и тераса към първия етаж на двуетажната жилищна сграда/ е изградена през 1983 г. със средства на ответника В. К., въз основа на издадено на негово име разрешение за строеж, но без учредено право на строеж за тази пристройка. Приел е, че след построяването й процесната пристройка е била предадена за ползване от ответника В. Коралиев на ищеца П. К. по устна договорка между тях.
За доказано е прието твърдението на ищеца П. К., че е придобил правото на собственост върху процесната пристройка на основание давностно владение, осъществявано в продължение на повече от 10 г., считано от 1997 г. до завеждане на исковата молба през 2016 г. Според съда, ищецът е установил владение върху пристройката на първия жилищен етаж още през 1988 г., когато я е преустроил в детска стая /като по този начин функционално я е свързал с жилището си, находящо се на първия етаж от сградата/ и е ограничил достъпа на ответника до пристройката /блокирал е вратата към стълбището/.
Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответника възражение, че ищецът е преустановил владението си върху пристройката през 1997 г., когато е извършена делбата на двуетажната жилищна сграда, тъй като посредством нея ищецът бил получил в дял само първия жилищен етаж от сградата. Според съда, в протокола за одобряване на съдебната спогодба от 17.01.1997 г. било посочено, че в дял на ищеца попада целия първи редовен жилищен етаж, а от събраните по делото доказателства се установявало, че към момента на извършване на делбата през 1997 г. процесната пристройка вече е била функционално свързана и е представлявала част от първия жилищен етаж на сградата.
По отношение на предявения негаторен иск въззивният съд е приел, че ответникът неоснователно е ограничил достъпа на ищеца до приземния /избен/ етаж от сградата от север/североизток, поради което го е осъдил да събори зазиданите два входа в приземния етаж.
На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС:
1. В решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241 от 2011 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и в решение № 796 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 1660 от 2009 г. на ВКС, ГК, първо г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд, като съд по съществото на спора е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Обжалваното решение на Пазарджишкия окръжен съд не противоречи на тази практика на ВКС, тъй като в него въззивният съд, независимо че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, е изложил и собствени мотиви по всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните.
2. В решение № 277 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1067 от 2010 г. на ВКС, ГК, първо г.о. и решение № 803 от 21.10.1994 г. по гр.д.№ 662 от 1994 г. на ВС, първо г.о. е прието, че съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Прието е, че е възможно владението да бъде предадено въз основа на съгласието на досегашния собственик, като за това съгласие не се изисква особена форма, а е достатъчно то да бъде обективирано чрез фактически действия. Обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. В него въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че ищецът е осъществявал непрекъснато и явно владение върху процесната пристройка /стая и тераса/ в продължение на повече от 10 години, считано от 1997 г., поради което я е придобил по давност. Не е приел, че владението му е предадено по съгласие с предишните собственици, а че през 1983 г. на ищеца е било предадено само ползването на пристройката /при което той е станал само държател на тази пристройка/, но през 1988 г. той е предприел действия, с които е преобърнал държането си във владение.
3. В Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването на придобивната давност не е елемент от фактическия състав на този придобивен способ, тоест, че правото на собственост въз основа на давностно владение се придобива не от момента на позоваването на давността, а от момента на изтичане на предвидения в закона давностен срок. Обжалваното решение не противоречи на това тълкувателно решение, тъй като в него по същество е прието същото: че правото на собственост въз основа на давностно владение се придобива от момента на изтичане на предвидения в закона давностен срок, а не от момента на позоваването на давността. Именно поради това, макар и не изрично, съдът е приел, че ищецът е придобил процесната пристройка по давност през 2007 г. /10 години след 1997 г., от когато ищецът е поискал да му бъде зачетено владението/, а не през 2016 г., когато ищецът се е позовал на тази придобивна давност. Без значение за крайния извод на съда за основателност на установителния иск за собственост е било обстоятелството дали ответникът е владял от 1983 г. до 1993 г. и придобил процесната пристройка по давност през 1993 г., доколкото е прието за установено, че ищецът е осъществявал давностно владение в продължение на повече от 10 години след 1993 г. /зачетено му е от съда владението през периода 1997 г.- 2007 г./ и придобивната давност е първичен придобивен способ /за придобиването на собствеността от ищеца по давност без значение е дали преди това процесната пристройка е била собственост на родителите на страните или на ответника/.
4. В решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 1492 от 2013 г. на ВКС, ГК, второ г.о. е прието, че лицето, което е било допуснато до имота със съгласие на собственика с уговорката за ползване /при т.нар.търпими действия/, е само държател на имота, дори при наличие на уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, тъй като в него по същество е прието същото. Въззивният съд е приел, че от построяването й през 1983 г. до 1988 г. ищецът е бил допуснат да ползва процесната пристройка и поради това е бил само неин държател /а не владелец/, но е уважил иска за собственост, тъй като е счел, че през 1988 г. ищецът е предприел действия, с които е преобърнал държането си във владение, като ясно е демонстрирал пред ответника, че е променил намерението, с което упражнява фактическа власт върху нея- че вече я счита за своя.
5. В решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр.д.№ 4050 от 2014 г. на ВКС, ГК, първо г.о. е прието, че когато държателят промени субективното си отношение към вещта, то той следва да уведоми собственика за тази промяна, тоест да демонстрира спрямо него намерението си занапред да свои вещта. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, тъй като в него е прието същото: че през 1988 г. ищецът е предприел действия, с които ясно е демонстрирал пред ответника намерението си занапред да свои спорната пристройка.
6. В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че лицето, който упражнява фактическа власт върху съсобствена /сънаследствена/ вещ, е владелец на притежаваните от него идеални части от вещта и държател на частите на останалите съсобственици и за да установи владение върху цялата съсобствена вещ следва да демонстрира пред останалите съсобственици промяната на намерението си да свои вещта. Обжалваното решение не противоречи на това тълкувателно решение. В него, макар и не изрично, въззивният съд е приел по същество същото: че ищецът като съсобственик на процесната пристройка е бил владелец на своята идеална част от пристройката и държател на притежаваната от ответника част, но е установил владение върху цялата пристройка през 1988 г., когато е предприел действия, с които ясно е демонстрирал пред ответника намерението си да свои цялата пристройка.
Предвид на всичко гореизложено не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. По тези въпроси има трайна и непротиворечива съдебна практика /включително и посочената от касатора в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 185 от 27.04.2017 г. по в.гр.д.№ 133 от 2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, II въззивен състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.