О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 120
гр. София, 23.02.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесети февруари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2603 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №122 от 09.05.2017 г. по в.т.д.№749/2016 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение №268 от 16.06.2016 г. по т.д.№865/2014 г. на ОС Пловдив, [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] допълнително сумата от 96 125.03 лв., главница, представляваща остатък от неплатена цена за продадена 135 346 тона варовикова фракция за периода 24.09.2013 г. – 31.08.2014 г. по сключен между страните на 26.08.2011 г. договор за доставка на варовик от кариерата на ищеца, изменен с анекси от 31.05.2012 г. и от 01.08.2014 г., споразумение от 11.10.2013 г. и издадени фактури, ведно със законната лихва от 09.12.2014 г. до окончателното изплащане, както и допълнително сумата от 11 481.75 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислена до 03.11.2014 г.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решение в противоречие с практиката на ВКС: 1. По делото въведен ли е спор от страните за цените на доставени варовикови фракции по процесните фактури. 2. За правомощията и задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото като инстанция по същество. 3. Длъжен ли е съдът, преди да изведе правните си изводи относно съдържание на договорна клауза, да извърши тълкуване във връзка с останалите уговорки на договора при спазване на всички изисквания на чл.20 от ЗЗД и може ли да обоснове правни изводи, като се позове на част от такава уговорка, без да държи сметка за пълното съдържание на договорния текст, за волята на страните и целите, които преследват с нея.
Ответникът по касация – [фирма] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че поради необжалване, решението на първоинстанционния съд е влязло в законна сила в частта, с която са уважени предявените от [фирма] осъдителни искове за заплащане на сумата общо от 131 963.35 лв., главница, представляваща остатък от неплатена цена за продадени 135 346 тона варовикова фракция, за периода 24.09.2013 г. – 31.08.2014 г., по сключен между страните договор от 26.08.2011 г., анекси и споразумение от 11.10.2013 г., както и за заплащане на обезщетение за забава в размер на сумата 1 340.63 лв. за периода до 03.11.2014 г. и с която са отхвърлени възраженията за прихващане на ответника [фирма], като пред въззивната инстанция спорът е висящ за разликата от 96 125.09 лв., представляваща незаплатена част от цената на продадения варовик за периода на действие на договора и анексите към него и за сумата 11 481.75 лв. дължимо обезщетение за забава, за периода до 03.11.2014 година, за които суми исковете са отхвърлени с обжалваното решение. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответното дружество е изразило становище, че не оспорва размера на своето задължение към дружеството ищец по изброените в исковата молба фактури, издадени във връзка с договора за доставка на варовикова скална маса и анексите към него, възлизащо на общата сума от 273 240.97 лв., както и извършено от ищеца материалноправно изявление за прихващане със съществуващо негово задължение към [фирма] в размер на сумата 44 073.32 лв. с ДДС /което прихващане е за задължения извън предмета на договора за доставка на варовикова скална маса и анексите към него/. В този смисъл е достигнал до извод, че е налице признание на ответника за основателност на иска за главницата в размера посочен в исковата молба от 228 088.38 лв., като с оглед приетото и неоспорено от страните първоначално заключение пред първата инстанция, по делото е установено, че по описаните в исковата молба 20 броя фактури, издадени от ищеца на ответника за извършени доставки на варовикови скални маси, в периода от 26.09.2013 г. – 24.03.2014 г., за наем на офис и работилница и дължима електрическа енергия, задължението на ответника купувач е в общия размер от 273 240.97 лв., като фактурите са отразени в счетоводните регистри на страните, в дневниците за продажби по ЗДДС от [фирма] и съответно в дневниците за покупки по ЗДДС на купувача [фирма], а дружеството ответник по исковете е ползвало данъчен кредит по тях. Изложил е съображения, че ответникът е оспорил само цената на добитите от него от кариерата на ищеца 8 213 тона варовиков материал, за който се твърди, че е част от общо количество от 19 200 тона и съгласно споразумение между страните от 26.09.2013 г., е следвало да бъде фактуриран от ищеца по 1.24 лева за тон без ДДС, а не по 2 лева за тон, но по делото не е представена фактура за такова количество продаден варовик на посочена от ответника цена и същото не е въведено като предмет на правния спор с исковата молба, а и това количество е придобито преди сключеното между страните на извънсъдебно споразумение от 11.10.2013 г., с подписването, на което, страните са разчели окончателно съществувалите до този момент отношения по добива на варовикова скална маса, цената за нейното придобиване, задълженията на ответника и сроковете за нейното заплащане. Ето защо и тъй като по делото не е въведен спор от страните за цените на доставените варовикови фракции по процесните фактури, въззивният съд е мотивирал, че в нарушение на диспозитивното начало в процеса първоинстанционният съд е извършил преизчисления на единичните цени на доставките по някои от фактурите описани в исковата молба, а ответникът има задължение към ищеца общо в размер на 228.088.44 лв. с ДДС, представляващо незаплатена цена на фактурирани количества варовик, за период от 24.09.2013 г. до 31.08.2014 г.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
С първия от въпросите по същество се поддържа неправилност на решението /която не подлежи на изследване в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, в контекста на извършената в конкретния случай от въззивния съд преценка на изявлението на ответника в отговора на исковата молба /л.231 т.I от т.д.№865/2014 г. на ОС Пловдив/: „От правна страна следва да се има предвид следното, не се оспорва размера на задължението на ответното дружество към дружеството ищец по изброените в исковата молба фактури, издадени във връзка с договора за доставка варовикова скална маса и анексите към него, възлизащи на обща стойност 273 240.97 лв. с ДДС”, като признание за размера на претенцията, респективно като липса на въвеждане на спор за цените на доставените варовикови фракции по процесните фактури.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви и при липсата на съображения в обжалваното решение, свързани с тълкуване на волята на страните в договора /както бе посочено, изводите за основателност на иска са направени с оглед изявлението на ответника в отговора на исковата молба, осчетоводяването на процесните фактури в счетоводството му и ползването на данъчен кредит по тях, както и предвид сключеното извънсъдебно споразумение от 11.10.2013 г./, третият от въпросите не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото.
На следващо място, при постановяване на решението си, въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, възражения на страните /първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане на ответника, е влязло в сила поради необжалването му от ответника/, поради което вторият от въпросите не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възражения на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Доколко в процесния случай изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче както бе посочено, не е основание за допускането му до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №122 от 09.05.2017 г. по в.т.д.№749/2016 г. на АС Пловдив.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.