– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 191
гр. София 07.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.10.2017 (единадесети октомври две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1736 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 19 257/29.12.2016 година, подадена от [фирма] в несъстоятелност [населено място], срещу решение № 2198/22.11.2016 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3073/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 8340/04.12.2015 година на Софийски градски съд, І-20 състав, постановено по гр. д. № 124/2008 година, с което касаторът е осъден да заплати на общо на К. А. М. и Е. А. М. сумата от 48 000.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от противоправни действия по разрушаване на собствения им магазин № 1, находящ се в [населено място], [улица], равняващи се на пазарната му стойност, предявени частично от пълна претенция в размер на 400 000.00 лева, на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба 14.01.2008 година до пълното изплащане.
В подадената от [фирма] в несъстоятелност [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от К. А. М. и Е. А. М. срещу дружеството искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба К. А. М. и Е. А. М. не са подали отговор на същата, както и не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
[фирма] в несъстоятелност [населено място] е било уведомена за обжалваното решение на 24.11.2016 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 19 257/29.12.2016 година, като е подадена по пощата на 23.12.2016 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски апелативен съд е приел, че по делото не се спорело, а и по реда на пълното и главно доказване било установено, че К. А. М. и Е. А. М. са били собственици в режим на съпружеска имуществена общност на магазин, находящ се в пететажна сграда, изцяло разрушена по възлагане на [фирма] в несъстоятелност [населено място], без тяхното съгласие. Оспорвало се противоправността на извършеното от дружеството събаряне, включващо унищожаване и на собствения на М. имот, с твърдението, че това се е налагало поради състоянието на сградата, която била опасна за обитаване и за преминаващите граждани. За установяване на това правоизключващо отговорността възражение в тежест на ответното дружество било установяването, че състояние на сградата, налагащо разрушаването й, е било такова преди 22.10.2007 година., когато [фирма] в несъстоятелност [населено място] възлага на [фирма] гр. извършването на разрушителни работи на сградата със срок на изпълнение на разрушаването до кота терен двадесет дни. Констатациите на общинските власти за състоянието на сградата били от 07.12.2007 година и от 15.01.2008 година, съответно предписанията били за преустановяване на достъпа до нея и за обезопасяването й като също били след 07.12.2007 година, т.е. след сключването на договора за извършване на разрушителните работи. Според състава на Софийския апелативен съд анализът на обсъдения доказателствен материал водел до извода, че събарянето на съществуващата стара сграда е реализирано не заради негодност или опасност от самосрутване, а заради планувано и разрешено на ответното дружество ново строителство. Именно по тази причина липсвали доказателства за осъществена процедура, предвидена в чл. 195 от ЗУТ в действащата към 2007 година редакция на текста. Без съобразяване със съществуващото в полза на ищците право на собственост върху магазина, в уведомлението до кмета на [населено място], с копия до главния архитект на [населено място] и С. о. с., от 06.12.2007 година [фирма] в несъстоятелност [населено място] невярно твърдяло, че е изкупило останалите частни имоти на цени по-високи от пазарните, за да бъдат в състояние да започнат мащабна строителна програма в тази част от С.. Нещо повече, в същото писмо дружеството сочело, че „са разрушили повече от 50 % от съществуващата на място сграда с цел намаляване на риска от летящи отломки при бъдещия взрив“, което било в подкрепа на горния извод. Категорично се установявало, че предприето разрушаване е без съгласието на К. А. М., с когото [фирма] в несъстоятелност [населено място] било в режим на етажна собственост, за което дружеството е било изрично уведомено от общинските власти. Разрушаването на собствения на ищците имот без съгласието им и без наличието на обективни, предписани от закона причини, налагащи това, несъмнено представлявало противоправно действие, от което последните са претърпели имуществена вреда, равняваща се на равностойността на обекта към момента на разрушаването му. От становищата страните било видно, че във въззивното производство не се споряло по приетия от първоинстанционния съд размер от 74 000.00 лева, който е един от вариантите на приетото и неоспорено от страните експертно заключение, за пазарната стойност на имота към 29.02.2008 година при съобразяване с нормалното му овехтяване, което обуславяло основателност на частично заявената претенция от 48 000.00 лева. По тези съображения и поради съвпадане в изводите на двете инстанции, въззивният съд е приел, че обжалваното решение е правилно и трябва да бъде потвърдено.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] е изложило твърдения, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдилищата по съществото на спора са се произнесли по непредявен иск. Съставът на Софийския апелативен съд, не е излагал мотиви по отношение на този въпрос, но тъй като съдът следи служебно за допустимостта на обжалваното решение, касационния съд следва да разгледа този въпрос, без значение дали той е бил разглеждан от въззивния съд. Първоинстанционният Софийски градски съд е приел, че след всички извършени допустими процесуални действия на страните и съда в производството, предявеният иск, с който съдът е сезиран и който следва да разгледа, е иск на съпрузите К. А. М. и Е. А. М. против [фирма] в несъстоятелност [населено място] за заплащане на обезщетение за вреди, равняващи се на пазарната стойност на техен недвижим имот, причинени от противоправните действия на служители на ответното дружество, изразяващи се в неправомерното разрушаване на сградата, в която този имот се намира, като претенцията им е за част от вредите в размер на 48 000.00 лева от пълна претенция в размер на 400 000.00 лева. Макар към момента на предявяване на исковата молба, сградата все още да не е била разрушена напълно и до основи, както това е станало през март 2008 година, то и към датата на исковата молба – 14.01.2008 година, ищците са твърдели, че тя е доведена от неправомерните действия на ответника до състояние на негодност за ползване, включително до такова състояние е доведен и техния собствен имот.
В исковата си молба К. А. М. и Е. А. М. са изложили твърдения, че още преди придобиването на правото на собственост, върху останалата част от сградата, управителят на [фирма] в несъстоятелност [населено място], се свързал с тях и са провели преговори за купуване на магазина им. След това обаче дружеството се отказало, като заявило, че ще събарят сградата, а М. да се оправят с общината. [фирма] в несъстоятелност [населено място] предприело активни действия по подготовка на сградата за събаряне, общинските апартаменти били освободени от наематели, дружеството изкъртило дограмата и вратите, разрушило покрива на сградата, разбило стълбищните клетки, парапети и стени. Било наето дружество, което започнало да кърти стени и основи за полагане на взривни материали. Сградата станала полуразрушена и негодна за обитаване, практически неизползваема, при положение, че 2-3 месеца преди това била 100 % обитаема, здрава и надеждна. На 23.11.2007 година [фирма] в несъстоятелност [населено място] уведомило общината, че започва разрушаване на сградата, въпреки че М., като съсобственици, не били дали разрешение за това. На 26.11.2007 година главният архитект на район „В.” издал техническо предписание за разрушаване на сградата. Посочено е било, че с тези действия [фирма] в несъстоятелност [населено място] им пречи да използват собствения си имот, който е станал неизползваем и е загубил голяма част от пазарната си стойност. С оглед на това са претърпели вреди, които възлизали на стойност 400 000.00 лева. Предявеният от тях иск е бил за заплащане на обезщетение за част от тези вреди в размер на 10 500.00 лева.
Впоследствие с молба от 08.08.2008 година М. са заявили, че сградата, в която се намира техния магазин, вече е напълно разрушена, което станало на 01-02.03.2008 година, а с молба от 26.11.2009 година са поискали увеличение на размера на предявения от тях иск, като същият трябвало да се счита предявен за сумата от 28 800.00 лева, представляващи обезщетение за пропуснати ползи за времето от 23.11.2007 година до 23.11.2009 година. Направеното с молбата от 26.11.2009 година искане е било оставено без уважение от първоинстанционния съд с определение от 01.12.2009 година. Съдът е приел, че с исковата молба ясно е заявен иск на деликтно основание, като с искането за изменение се изменят едновременно основанието и петитума на иска, като от иск за непозволено увреждане се преминава към иск за неоснователно обогатяване; оставил е исковата молба без движение с указание да уточнят претърпените вреди по вид и размер. С молба от 18.12.2009 година М. отново са посочили, че претендират обезщетение за действията на ответника, които ги лишили от ползване на техния имот в размер на 28 800 лева за периода 23.11.2007 година до 23.11.2009 година, или за 24 месеца по 1 200.00 лева. Това искане е било допуснато с протоколно определение на първоинстанционния съд от 02.02.2010 година. Впоследствие с молба от 08.03.2011 година М. са поискали допускането на ново изменение на иска за обезщетение като са прибавили нов период от 23.11.2009 година до 22.03.2011 година, като за него са претендирали сума от 19 200.00 лева или общо сумата от 48 000.00 лева. Първоинстанционният съд е допуснал само изменение на размера на предявения иск на 48 000.00 лева, без да допуска изменение на периода. С последваща молба от 11.03.2013 година М. отново са поискали допускане на изменение на иска за заплащане на обезщетение от такъв за неоснователно лишаване от ползване на имота им (иск за неоснователно обогатяване) в такъв за вреди от унищожаване на собствеността им (иск на деликтно основание) в размер на 48 000.00 лева, предявен като частичен от 400 000.00 лева, представляващи част от пазарната стойност на имота, ведно със законната лихва от 23.11.2007 година до окончателното изплащане. С оглед на тази молба първоинстанционният съд с определение от 30.03.2009 година е отменил всички предишни определения за изменение на иска като е приел, че доколкото след отмяната основанието на иска остава първоначално претендираното, а именно вредоносни противоправни действия на ответника по разрушаване недвижима собственост на ищците, молбата само уточнява претендираните с исковата молба вреди като такива, причинени от ответното дружество с описаните в исковата молба действия по разрушаване собствен на ищците обект в сграда (каквото уточнение по-рано не е правено), като исканото увеличение на иска по размер е допустимо при първоначалното основание и искът следва се счита предявен за сумата от 48 000.00 лева от общ размер на обезщетението 400 000.00 лева, представляващи пазарната стойност на разрушената недвижима собственост на ищците.
Във връзка с горното следва да се посочи, че както първоинстанционният, така и въззивният съд са разгледали предявеният иск като са взели предвид изложените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства, без да излизат извън очертаните от тях рамки. При това те са се съобразили и с въведеното впоследствие твърдение за разрушаването на сградата от страна на ответното дружество. Това обаче не води до произнасяне по непредявен иск, доколкото дори и да се счете, че това е ново основание за претендиране на обезщетение то изменението на иска, чрез неговото добавяне е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) във връзка с § 2, ал. 1 ПЗРГПК, тъй като не се изменя направеното искане за защита. То остава същото, а именно такова за заплащане на обезщетение за причинените от неправомерните действия на ответника вреди. Размерът на претендираното обезщетение също е увеличаван, но това увеличаване не представлява същинско изменение на иска и не е пречка за изменението на основанието му, чрез добавянето на допълнително такова. С оглед на това не е налице твърдяното от касатора произнасяне по непредявен иск. Това твърдение се основава на спора за това как е следвало да бъде квалифициран предявения по делото иск. Квалификацията обаче не е задължение на ищците, а на съда, като ищците следва да посочат само фактическите твърдения, на които основават искането си за защита и вида на търсената защита, както и в какъв обем се търси същата. Дали фактическите твърдения ще бъдат определени като такива за иск по чл. 49 от ЗЗД или по чл. 59 от ЗЗД е въпрос на правна квалификация, която е задължение на съда и неправилното и определяне не е въпрос на недопустимост, а на неправилност на съдебното решение. Това важи и за вида на търсената защита, доколкото дали претенцията е такава за претърпени вреди или за пропуснати ползи се определя от съда именно с оглед на сочените от ищеца факти. Затова в конкретния случай не са налице предпоставките за допускане да обжалваното решението до касационен контрол, поради вероятната му недопустимост, дължаща се на разглеждането на непредявен иск.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] в несъстоятелност [населено място] е поставило материално правния въпрос за това следва ли от собственото си неправомерно поведение, свързано с неполагане на грижи за сградата и оставянето й в състояние да е опасна и застрашена от самосрутване, собствениците да предявяват претенции и да търсят обезщетение от друг собственик, който при действията си се е ръководел от обществения интерес, както и от живота и здравето на неограничен кръг лица. Този въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като не е обусловил изводите на състава на Софийския апелативен съд при постановяването на решението. От изложените мотиви на въззивния съд е видно, че не същият не е достигнал до извод за неполагане на грижа за сградата от страна на ищците, която да е довела състояние, при което тя да е застрашена от самосрутване, да е негодна за използване и да е опасна за живота и здравето на гражданите. Затова въпросът за това дали се дължи обезщетение за разрушаването й не е разглеждан с оглед на такова тяхно поведение. Освен това съставът на Софийския апелативен съд е приел, че [фирма] в несъстоятелност [населено място] е предприело действията по разрушаване на сградата с оглед на собствения си интерес, предвид на издаденото му разрешение за извършване на строителство на нова сграда върху терена, а не с оглед на обществения интерес. Съдът по съществото на спора е приел, че предвид на липсата на доказателства за проведена процедура по чл. 196 от ЗУТ и издадена заповед на кмета на общината по чл. 195 от ЗУТ (в редакциите им към релевантния за спора момент) за премахването на сградата, не е установено разрушаването на същата да е извършено в обществен интерес, поради което съгласно чл. 197 от ЗУТ, действието е противоправно в частта му за обектите собственост на К. А. М. и Е. А. М.. Предвид на това, доколкото така поставения въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд, той не представлява общо основание за допускането на обжалваното решение до касационен контрол, като освен това касаторът не е основал и връзката между така поставения въпрос, с някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които трябва да са налице за да бъде допуснато касационното обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2198/22.11.2016 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3073/2016 година по подадената срещу него от [фирма] в несъстоятелност [населено място] касационна жалба с вх. № 19 257/29.12.2016 година и такова трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2198/22.11.2016 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 3073/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.